интервю на Марко Марков

Първата й книга ,”Покриви”, излиза през 1965 година. И се разграбва от книжарниците за броени дни. Това ще се случи и със следващите й поетични сборници. Причината? В стиховете й няма нито един фалшив ред. Защото те са пронизани от величието на болката:, авторката им наблюдава цял живот света от инвалидната количка. И от величието на любовта, която пулсира във всяка дума, за да я открои и да я направи по-значима, по-обемна и по-ярка. Вече четвърт век ленинградската поезия е немислима без трайното присъствие на Галина Гампер в нея.

- Галина Сергеевна, ако Ви помолят да се представите, как бихте го сторила?

- Аз съм ленинградска поетеса и преводачка. Автор съм на пет стихотворни сборника. И на едно томче избрани стихове - по това може да се разбере, че съм навлязла в своята зрялост. Макар че не аз, а издателите са преценили, че е така. Превеждам предимно от английски - предпочитам романтиците. Близки са ми и някои арменски и грузински, литовски и естонски поети.

- Бихте ли очертали с няколко думи литературното си обкръжение?

- О, моето ленинградско поколение в поезията е талантливо и вдъхновено - и аз съм длъжна да спомена доста имена - Кушнер и Слепакова, Галушко и Горбовски, Алексеев и Борисова, Агеев, Вдовина, Халупович… Някои от тях бяха убити от поезията, другите продължават да носят тежкия кръст, без да дезертират от дълга си. Почти всички ние имахме един учител - Глеб Семьонов. Изключително надарен и невероятно скромен, може би затова незабелязан досега поет. Умря, без дори да подозира, че някога ще бъде признат. Дано да сме наследили поне част от неговата честност и безкомпромисност най-вече към себе си. Мисля, че поезията, сътворявана в Ленинград, напълно съответства на традициите на града ни.

- А какво е Вашето място в нея?

- Това е въпрос, който ме затруднява и…предизвиква самолюбието ми. Все пак, струва ми се, аз се различавам от събратята си. Пиша кратко - и между две въздишки. Не, по-точно е да се каже: записвам въздишките, а между тях има дълга, дълга пауза, която ги откроява. Може би затова не харесвам стиховете, замислени и изпълнени като ръкоделие. Те издават дъх на кухня. За мен поезията е празник, роден от страдание.

- В такъв случай какво е за Вас поетът?

- Обикновен човек с необикновени усещания и необикновен вкус към живота. Човек с видения - а, казват, видения имат само светците, децата и поетите. За всички тях утопията е реалност, защото всички те вярват не само в доброто начало на човека.

- Съвсем естествено е тъкмо тук да Ви запитам как се отнасяте към критиката?

- При нас съществува така наречената групова критика: критикът пише за определен кръг автори - и при тях идва с цялото си великолепие славата. Аз съм против сервитьорството като интелектуално занимание - неговото място е в обслужващата сфера. Аз съм за критика, която формира литературната култура без каквито и да е съображения. Така, както е било през миналия век. Тогава Белински е бил абсолютно свободен да изрази мнението си за заобикалящите го явления без да прави компромиси със своята съвест. Сега за съжаление не е така. Е, понякога се появява и честно перо, но то бързо ръждясва от лошите атмосферни влияния.

- Вашето мнение за литературните процеси в Русия?

- Съмнително е разтварянето на нашите издания по отношение на творците, емигрирали някога от своя дълг към родината: разбира се, не говоря за всички, сред емигрантите има и много светли имена. Но на практика се получава така - щом притежаваш западна слава или пък демонстрираш антисъветизъм с обратно дата - добре си, приемат те, печатат те, ръкопляскат ти. И се създава нова конюнктура. Ние, моето поколение, сме против това. Защото познаваме творци, които въпреки неимоверно тежките условия, останаха с народа си и съумяха да опазят гласовете си чисти и честни. Масовата еуфория обаче ги изтласква днес назад и ги превръща съвсем незаслужено във фон в общата картина на литературния ни живот.

- Няколко думи за младата съветска поезия?

- За мен тя е много загадъчна. Дори ми се струва, че хората, които я правят, живеят някакво друго измерение. Не, те съвсем не са пророци, но са прекалено мрачни и сякаш отдалечени от нас, може би за да ни видят по-добре. Това все пак е полезно. Удивява ме обаче отношението им към формата - те се изразяват в дълги, тромави, прозаични редове и деформират предмета, който изобразяват, без да са го видели ясно в неговата завършена цялост. Повече от очевидно е, че им липсва школа. Твърдение, което се подкрепя от факта, че никой от тях не превежда. Иска ми се да спомена имена-обещания: Олеся Николаева, Виктор Кривулин, Андрей Крижановски, Олга Бешеновска, Зоя Изрохи, Елена Шварц… Без да претендирам за изчерпателност, мисля, че с тях трябва да се свързва бъдещето на нашата поезия.

- Бихте ли споделили какво Ви дава и какво Ви отнема превода?

- Отнема ми емоционална енергия. Всичко започва от преодоляването на чуждата материя, продължава през преодоляване на чуждата форма - и накрая се чувствам като всеки победител: горда, но останала без сили. А ме обогатява естетически. И подхранва благородната ми амбиция и в него да съм единствено, само аз. Значи, дава много. Но ако дава нещо повече, е лошо. Все пак аз трябва да си остана аз. Чиста пред автора, чиста пред съвестта си.

- Един традиционен въпрос - Вашите планове?

- Мечтая да напиша малка повест за дъщерята на Дантес. Знаете ли, че през целия си живот тя е обичала Пушкин с някаква неистова, дива любов. Любов, която, в края на краищата я отвежда в лудницата. За стиховете няма какво да кажа: те не търпят насилие, а и аз не искам да бъда натрапница. Почти съм завършила работата си над книга с избрани стихове от Пърси Биш Шели.

- И накрая, какво бихте пожелали на читателите си от България?

- Привет от Русия и от Ленинград. С любов - ваша Галина Гампер.

1988 г.