Алексей Лосев

превод: Литературен свят

Владимир Соловьов е крупна фигура в руската философия, публицистика и поезия от втората половина на XIX в. Той все още е малко изучен в нашата наука, а изучаването му е свързано с огромни трудности поради извънредната сложност и многостранност на творческата му природа. Първото и основното, което бие на очи при изучаването на Вл. Соловьов, е голямото духовно безпокойство, каращо го болезнено да чувства неустойчивостта и обречеността на стария свят. Той е предчувствал настъпването на катастрофалните световни събития; и това му предчувствие е било толкова дълбоко и неизразимо с обичайния прозаичен език, че той в края на краищата заговорил с пророчески тон и започнал да изобразява настъпването на края на историята в духа на чистата митология. Затова, макар че Соловьов и да е за нас най-напред предмет на академично изучаване, животът и творчество вълнуват съвременния читател далеч не просто в академичен смисъл, но и като преживяване на края на едни исторически периоди и настъпването на нови, още небивали времена.

Владимир Сергеевич Соловьов се родил в Москва на 16 януари 1853 г., в семейството на големия руски историк Сергей Михайлович Соловьов (1820-1879). Обстановката в ранните години на Соловьов била много благоприятна за по-нататъшното му духовно развитие. Баща му се отличавал със строг нрав, необикновена систематичност в историческите си занимания, поради което почти всяка година издавал по един том от своята “История на Русия от най-древни времена» (1851 -1879) - общо двадесет и девет тома. В семейството му всичко било подчинено на строги правила, които и осигурили на С. М. Соловьов необикновената му научна продуктивност в продължение на целия му живот. Неговата «История на Русия» съвременните историци оценявали твърде високо. Като млад той слушал Ф. Гизо и Ж. Мишле, историческия процес разбирал много органично, голям е приносът му в историята на развитието на руската държавност, бил настроен прогресивно и либерално, имал сред учениците си такива като В. О. Ключевски. Не е безразлично и обстоятелството, че майката на Вл. Соловьов, Поликсена Владимировна, произхожда от украинско-полски род, а сред предците й бил забележителния философ от XVIII в. Григорий Савич Сковорода (1722-1794).

Средно образование Вл. Соловьов получил в московската пета гимназия, в която постъпил през 1864 г., а висше образование - в Московския университет, в който постъпил през 1869 г. и завършил през 1873 г. Необичайно надарената натура на Вл. Соловьов и неговите постоянни и, може да се каже, страстни търсения на висшите истини се проявили в ранните години от живота му. На всички е известно, че Вл. Соловьов много рано започнал да чете славянофилите и големите немски идеалисти. Но малцина знаят, че в последните години на гимназията и в първите години на университета Вл. Соловьов е чел тогавашните вулгарни материалисти и дори е преживял твърде остра материалистическа насоченост, накарала го да престане да ходи на църква, а веднъж дори и да изхвърли иконите от прозореца на стаята си, което предизвикало необикновен гняв в постоянно добродушния му баща [1]. Макар че, общо казано, С. М. Соловьов бил настроен достатъчно либерално, за да внедрява насила религията в децата си. Към четенето от Вл. Соловьов на тогавашната свободомислеща литература той се отнасял напълно спокойно, считайки го за болест на растежа на своя син. Що се отнася до либерализма в семейството на С. М. Соловьов, за това говори, например, такъв факт, като възмущението на бащата и сина по повод новината през 1864 г. за заточението на Чернишевски на каторга. 11-годишният Вл. Соловьов още тогава възприел това като голяма несправедливост по отношение на уважавания писател и философ.

Вероятно, не без влиянието на материализма Вл. Соловьов постъпил отначало във физико-математическия факултет, където се преподавали не само математика и физика (тях той никога не ги обичал), но и всички естествени науки. Вл. Соловьов се увлича в онези години по биологията, а най-вече по зоологията и ботаниката. Но било достатъчно само да се провали на някакъв изпит във II курс във физико-математическия факултет, за да се премести веднага в историко-филологическия факултет на същия университета и с още по-голямо усърдие да се заеме с изучаването на чисто философски науки.

За това с каква страст Вл. Соловьов започнал да овладява философията и да се запознава с предишни властители на умовете като Хомяков, Шелинг и Хегел (впрочем, не без интерес към Кант и Фихте), говори фактът, че още през първата година след завършването на университета той написал магистърска дисертация, която защитил през 1874 г.

Написването и защитата на дисертация от 21-годишен млад човек трябва да се смята като нещо удивително и поразително дори за онова време, когато дисертациите макар и да съдържали само няколко десетки страници и почти нямали научен апарат, но трябвало да се опират на твърдо обоснована собствена теория. Този труд на младия Соловьов ярко свидетелства за необичайната настойчивост, както и за простотата и яснотата на философското му мислене, за неговата убедителност и очевидност, съперничещи с дълбочината и широтата на историческия му хоризонт.

В юни 1876 г. Соловьов пристъпил към преподаване в университета, но заради професорска свада в март 1877 г. напуснал Москва и се преместил в Петербург. Там он станал член на Учения комитет при Министерството на народното просвещение и същевременно преподавал в университета, където в 1880 г. защитил докторска дисертация. Но играещият в Петербургския университет основна роля М. И. Владиславльов, който по-рано положително оценил магистърската дисертация на Соловьов, сега започнал да се отнася към него студено, така че Соловьов оставал на длъжността доцент, а не професор.

През 1881 г. преподавателската дейност на Вл. Соловьов завинаги завършила след като прочел публична лекция на 28 март 1881 г.. в която призовавал да се помилват убиеца на Александър II. Постъпката му била продиктувана от наивното му, искрено и честно убеждение от необходимостта от християнско всеопрощение.

Прочитането на тази лекция, текстът на която не се е запазил, обикновено се смята за причина за напускането на Соловьов на университета. Но за спазване на историческата е необходимо да се каже, че в малко по-ранна публична лекция, от 13 март същата година, Соловьов енергично протестирал срещу всяко революционно насилие [2]. След прочита на лекцията от 28 март петербургският градоначалник искал сурово да накаже Соловьов. Министърът на вътрешните работи - М. Т. Лорис-Меликов написал докладна записка до Александър III, в която сочел нецелесъобразността от наказание на Вл. Соловьов поради известната на всички негова дълбока религиозност и защото е син на големия руски историк, бивш ректор на Московския университет С. М. Соловьов. Александр III смятал Владимир Соловьов за «чист психопат», учудвайки се откъде се е взел у “милия” му баща, С. М. Соловьов, такъв син, когото К. П. Победоносцев наричал “безумен”[3]. И работата останала без сериозни последствия.

Все пак се наложило Соловьов да напусне университета, макар че никой не го уволнил. Напуснал го, както може да се мисли, не толкова заради шумотевицата по повод неговата лекция, колкото поради това, че много не обичал преподаването с принудителните му моменти като лекционни програми, разписания на лекции, студентски изпити, учебни съвети, отчети и т. н.

Въпреки обширните си философски знания и рядка научна школовка, Вл. Соловьов чувствал, че в жилите му тече кръв на проповедник, публицист и въобще оратор, литературен критик, поет, понякога дори на пророк и визионер и изобщо на човек, отдаден на изтънчени духовни интереси. Да бъде професор за него било просто скучно. На тези свободни от официалните форми пътища Соловьов изцяло се отдава на написването на произведения от чисто църковен характер, които вече били подготвени от философско-теоретичните му размисли. Той замисля тритомник в защита на католицизма, но по различни причини от цензурен и технически характер вместо тези планирани три тома през 1886 г. излязъл трудът му “История и бъдеще на теокрацията”, а през 1889 г., на френски език, в Париж - “Русия и вселенската църква”. Във връзка с това в областта на богословието Соловьов си спечелил много врагове и неприятности, включително и забраната да печата трудове на църковни теми. Но все пак и тук той намерил изход - в литературно-критичната и естетическата работа. Впрочем, в последните години от живота си и особено от 1895 г. той се връща към философията.

Соловьов бил “бездомен” човек, без семейство, без определени занимания. Той бил експанзивен, възторжен, поривист и живял в по-голямата част от живота си в именията на свои приятели или зад граница. В края на 90-те години здравето му забележимо се влошило, той започнал да чувства неимоверна физическа слабост. Бидейки в Москва от лятото на 1900 г., той бил принуден през юли да замине за краймосковското имение Узкое, принадлежащо тогава на княз Пьотр Николаевич Трубецки, в което живели и приятелите на Соловьов, известните московски професори Сергей Николаевич и Евгений Николаевич Трубецки. Кончината на Соловьов станала в това имение на Трубецки на 31 юли 1900 г. вследствие артериосклероза, бъбречно заболяване и общо изтощение на организма. Бил погребан в Новодевичето гробище, близо до гроба на баща си.

Така без време прекъснал животът на човека, който бил едва на 47 години и който се отличавал с небивала сила на философската мисъл, небивало владеене на световната философия и напрегнат духовен живот.

Най-интересният факт от биографията на Соловьов е забравен от почти всички или може би умишлено се премълчава. Това е избирането му на 8 януари 1900 г. за почетен академик в Академията на науките в Отделението за руски език и словесност [4]. Наистина, това избиране твърде закъсняло, тъй като Вл. Соловьов починал половин година след това. Все пак подобно високо избиране, несъмнено, свидетелства за помирение на официална Русия с Вл. Соловьов, което, разбира се, не разрешава, а може би само задълбочава трудностите в разбирането на църковно-политическия мироглед на философа.

(със съкращения)

—————————–

Използвана литература:

1. Вж.: Величко В.Л. Владимир Соловьев. Жизнь и творения Изд. 2 СПб., 1904. С. 17-18.
2. Тук и по-нататък съчиненията на Вл. Соловьов се цитират по изд.: Собр. соч. Владимира Сергеевича Соловьева, 2-е изд. СПб., 1911-1914.
3. Вж.: К. П. Победоносцев и его корреспонденты. Письма и записки. М.; Пг,, 1923. Т. 1 Полутом 2. С. 828, 938. Сведения о лекции Вл. Соловьева см. в изд.: Былое. 1906. Март. № 3 С. 48-55 (П. Щеголев); 1907. Март. № 3. С. 306-307 (Л.З. Слонимский); 1918. Апрель-май № 4-5. С. 330-336 (П. Щеголев).
4. Академия наук СССР. Персональный состав. М. 1974. Книга 1, 1724-1917. С. 234 (с квалификацията “философ, публицист, поет”)