Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

В памет на приятеля. Посвещава се на Л. Спи в мир!

От ранно детство чувах музиката, която звучеше сякаш в мен. Чувах тази музика и повече нищо не ми се слушаше. Защо ми беше друго, ако има музика?
- За какво мислиш през цялото време?! - възмущаваха се родители и учители.
- Не мисля, слушам - отговарях им, но на глас не казвах нищо.
Вбесяваше ги, че изобщо не възприемам нито образованието, нито думите им. Музиката като пълноводна река ме отделяше от всичко ненужно.
Така беше в детството. После те забелязаха уникалните ми способности.
Негодуванието и неприемането се смениха с възхищение.
- Как успяваш да съчиниш всичко това?! - възхищаваха се близки и познати.
- Не съчинявам - отговарях им - само слушам и записвам. В нашия град трябва да можеш само да чуваш. Вгледай се в тази сграда или в тази градинка. Вслушай се и ще чуеш музика. А и да се вслушваш не е нужно - тук всичко наоколо е музика.
Гледаха ме с недоумение. Те нищо не чуваха.
Музикална школа, консерватория, после армията.
- Ако искаш бъди със седем педи чело, но изпълни дълга си към Родината! - казваше прапорчикът - командир на взвода.
На първо време тъгувах и често си спомнях думите на моя учител от консерваторията: За музиканта един загубен ден е цял месец от живота! Загубен месец е колкото година, а загубена година - колкото десет години от живота!
Загубени той считаше дните, когато човек живее без музика.
Но дългът трябваше да бъде изпълнен. И аз постепенно свикнах и станах като всички. Вече никой не би се досетил, че съм музикант и пиша музика. Научих се да тичам добре, да марширувам в строя, усвоих материалната част и се научих да стрелям точно. Научих се да ругая, при това не по-зле от другите. Научих се да командвам и да изпълнявам заповеди.
Станах образцов войник и дори ме произведоха в сержант. Започнаха да ме дават за пример: вижте какъв трябва да бъде войникът.
На снимките от онези години приличам на останалите войници като две капки вода. Ние всички си приличахме един на друг - подстригани алаброс, слаби момчета в армейска униформа. Никой от близките ми не ме разпознава на онези снимки. Бил съм съвсем друг тогава или толкова съм се променил?
Вероятно има и друго. Все по-рядко и по-рядко вече чувах музиката. А може би просто съм я чувал по-лошо. Вместо мощното звучене на пълноводната река, слушах само отгласа на тънък ручей, а понякога замлъкваше и то. В кратките минути на почивка понякога мислех за промените в живота ми - къде съм сега и каква е ролята, предназначена ми в този живот.

Веднъж посред нощ ни вдигнаха по тревога, раздадоха ни пълен боен комплект и ни откараха на летището. Самолет, дълъг полет, ранно утро на напълно непозната земя. В жегата на пустинята и лютия студ на планините съвсем не ти е до музика. Музиката тук - това е водата, която постоянно жадуваш. Автоматът отдавна е станал част от тялото ти, част от теб, и дори не можеш да си представиш как по-рано си живял без него.
Внезапно откриваш колко много е общото между спусъка на автомата и клавишите на пианото. И двата са създадени за чувствителните пръсти на човека, макар че говорят по различен начин. Както и при клавишите, ти трябва да подчиниш на спусъка своя дух, своите нерви, целият себе си. Само тогава ще станеш виртуоз и ще имаш шанс да оцелееш. Твоите пръсти му придават цялото ти хладнокръвие и неумолимост, ако виждаш своя противник, и цялата ярост и отчаяно желание да живееш, ако не го виждаш.

Службата ми завърши много по-рано, отколкото предполагах. Автомобилът ни попадна на мина. Провървя ми повече от всички - ръце, крака, глава - всичко си беше на мястото. И нито една драскотина! Само страшни болки в главата, от които постоянно виех нощем и се завирах в стените. После болките понамаляха, но се появи зверска ярост, в която изпадах по всеки повод. След пристъпите на ярост плачех като дете, за известно време ми ставаше по-леко, а после болките в главата отново започваха да ме мъчат.
Напълно изгубих чувството за време и не знам колко дълго съм живял в този затворен кръг.
А след това пристъпите на ярост се смениха с пълно безразличие към всичко и всички и с чувството, че съм мъртъв отдавна.
Веднъж си спомних за музиката и внезапно открих, че повече не я чувам.
И тогава отново неочаквано почувствах, че не съм вече себе си.
При срещи с роднини се правех на жив, и че съм същият като преди. Но оставайки насаме объркано се търсех.
Може би съм останал там? Тялото е тук, а душата там… Мислех за това, разхождайки се по алеите на парка в болницата.
Паркът беше великолепен, дърветата тук бяха много стари, но силни.
Едно от тях беше изсъхнало, явно от старост. Бяха го отрязали, но от дънера изведнъж бяха покарали млади филизи, отначало тънки и плахи, те всеки ден набираха сила и вече самите бяха заприличали на дървета.
По поляните в парка, пълна с живот, лудуваше трева. Колкото и да я косяха, тя като че ли за една нощ израстваше отново и се устремяваше към небето, сякаш предизвиквайки високите дървета.
Тя пробиваше дори асфалта, прорастваше даже през камъка.
С интерес наблюдавах това непостижимо чудо на природата, опитвайки се все да разбера или да си спомня нещо.
А през нощта внезапно се събудих, защото отново бях чул музиката.