Начо Христосков

ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ

През 1995 г. книгоиздателство „Христо Г. Данов” навършваше 140 години. Като писател и негов управител много добре виждах и оценявах какво залива /уж по принципите на пазарната икономика/ книжния пазар. Ясно бе и нехайството на държавата и липсата на стратегия в областта на културата. Бях песимист, че с държавната му форма на собственост ще доживее до 150 годишнината си. Хрумна ми, че с едно национално чествуване на 140-годишнината на най-старото българско издателство можем да напомним, че и Пловдив и България имат неща, с което могат да се гордеят. Както си му е реда, организирахме национално чествуване. В рамките на една семица в навечерието на 24 май бяха проведени редица мащабни прояви. Поканихме и тогавашния президент Желю Желев. Той пристигна и прекара в Пловдив повече от половин следобед. Вечерта на коктейла в р-т „Пълдин” на една маса бяхме президента, тогавашния кмет, д-р Томасян и моя милост в качеството си на домакини, както и бай Радой Ралин /царство му небесно/, пръскащ шеги и остроумия. Президентската охрана, разбира се дискретно, но осторожно щъкаше наоколо. Желю Желев, очевидно не протоколен човек, се държеше непринудено. Бъбрехме за култура, за бъдещето на България…
По едно време към масата ни в пристъп на лека еуфория /които добре познаваха Добри знаят за какво става дума/ приближи поетът Добромир Тонев - тогава глaвен редактор на издателството. Поканихме го да седне при нас. Добри поогледа краката на президента и попита: „Г-н Желев, извинявайте, но кой номер обувки носите?”
Ж. Желев отговори непринудено: 42-ри.
По нова време в българското политическо пространство се подвизаваше Жорж Ганчев - депутат и кандидат за президент, станал широко известен най вече с просташките си обиди по адрес личността на опонентите си.
Добри изригна така, както само той умееше да изригва: „А бе и аз гледам, че не са малки! Но защо тогава онзи простак Жорж Ганчев постоянно говори за Вас по телевизията: Онова момченце от Веселиново, с 38-ми номер обувки!?”
- Ее, карай! - засмя се и махна великодушно с ръка Желю Желев.

ПЕТЪР СТОЯНОВ

Още от 1993 г. имах честта да бъда канен от президента на републиката в резиденция „Бояна” на срещата му с културни и просветни дейци в навечерието на 24-ти май. През 1997 г. президент вече беше нашият съгражданин Петър Стоянов. Същата година на тази среща беше и Добромир Тонев. Президентът Стоянов се спираше до всяка групичка от хора, отделяше й необходимото внимание. Вече имах опит и наблюдения - всяка групичка от отделните творчески гилдии гледаше да се докопа по-близо до президента, стремеше се да го задържи по-дълго при себе си…
Само двамата с Добри стояхме някакси изолирани настрани, а и не правехме опит да се приобщим. Той присъстваше за първи път в „Бояна” и отново в леко еуфоричното си състояние, макар и тихо, но достатъчно ясно, за да го чуят най-близо стоящите до нас, се възмущаваше от напористостта на поредната групичка, буквално залепваща се за президента: „Егати и слагачеството! Тия още малко и ще смачкат Пешо!”
Пушехме и ни беше тъпо. По едно време Петър Стоянов ни видя, помаха с ръка и се запъти към нас. Стисна ни сърдечно ръцете: „Как сте, пичове? Какво правите? Върви ли издателството?” Попита ни за Пловдив,за общите ни познати. Говорехме си непринудено, Петър Стоянов очевидно показваше приятелството си и удоволствието от разговора… Сякаш не му се тръгваше от нашето място и не му се щеше за пореден път да бъде „приклещен” от поредната група интелектуалци… А и към нас тримата вече нетърпеливо се бяха запътили няколко „мастити” писатели…
- Хайде! - подаде ръка за довиждане президентът Петър Стоянов - Налага се да тръгвам.. Поздрави на всички майни в Пловдив!
- Пешо, майна… то тук… - не се доизказа Добри. Групата на „мастите” писатели вече обграждаше президента.
- Ще се видим в Пловдив! За повече време… - успя да извика през раменете на охраната Петър Стоянов.
Малко преди полунощ тръгнахме да се прибираме с кола за Пловдив. Пътувайки мълчаливо по магистралата, Добри и аз, макар и единият роден в Ямбол, а другият в с. Христо Милево, се чувствувахме по-пловдивски майни от всякога…

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ

Въпреки получаваните покани вече не ми се ходеше на приемите в „Бояна”. На Добри - също. Така че нямам преки впечатления от личността на този президент…
През студен мартенски ден на 2001г. поетът Добри Тонев нелепо напусна тоя свят… Често го виждам седнал върху слънчевия лъч на някоя небесна пейка с чаша в ръка… Под сянката на небесносиния пухкав облак отпива питие и ни казва: Чакам ви. Тук има място за всички…

Авторът е управител на издателство „Христо Г. Данов” Пловдив от 1992 до 2000 г.