ЕПИЦЕНТЪР
(стихове 2006 - 2008)
ЗАПЕВ
Заслизах от началния си ден
надолу, към дълбокия ни корен.
Внезапно притъмня около мен.
И ужас ме обзе.
И проговорих.
***
Глас непознат, долетял от далечна неделя:
” - Ухае на плесен литературният вкус…
Детски прехласнати, как досега сме живели
в мъртвата хватка на Кафка и бубата Пруст,
в тихите примки на гинзбърги и евтушенки,
на всички онези дегенерати безброй,
чиято отрова се вливаше в нас постепенно,
докато изгубим накрая напълно покой…
Обща ментална матрица (простете чуждиците!)
подменя кръвта на душата ни с вносна мъгла,
хипнотизира потенциалните рицари…
Гледаме всичко през чужди за нас очила!
Отдавна е време с грънчарско око да изваем
свой мироглед - национален по дух.
Иначе нагли, невъзмутими - до края ни -
глухи свирачи ще стържат по нашия вкус.
С хлип реторически, с фобия, с врява площадна,
аз съм уверен - не бихте сравнили това.”
Глас долетял… А след него, я виж, снегопадът
тръгнал на лов за последното стръкче трева.
***
Сбогувам се с привидните неща
и в зрелостта навлизам като в нива…
Да, може би единствено смъртта
ще ми отнеме в миг речитатива
на моите щурци, запели в тон
с чирикането дръзко на врабците -
побратими на Франсоа Вийон,
сред клоните, в здрачаването, скрити.
Но ти не радваш, изкласила ръж.
Такава нощ народа ми очаква,
че нещо в мен се скъсва изведнъж
и аз, надникнал в корена, заплаквам.
***
Какво си днес, Българийо? Покойница,
която вдруги ден ще погребат
провъзгласилите се за настойници
на бавно съкрушената ти плът?
Прежалена не си ли територия
за овластените си синове,
които лицемерната история
на бутафорен кръст ще прикове?
Какво си? И в просъница се мятам -
светът в миниатюра ли си ти?:
за масите - тояга и театър,
приел площадно - шутовски черти,
а за елита ни - колониалният,
към родовата кръв окаменял, -
онази стълба, златната и калната,
отвеждаща към предвидим финал?
ПЪЛНОЛУНИЕ
Не лавва куче. Нощен час.
Не спят поетите и лудите.
Оцъклена луна над нас.
Непоносимо пълнолуние.
Един внезапен силует
изтрива грубо, с тежък лакът,
във следващия ми куплет
контурите на тъмнината.
Червени, сини светлини
избухват в мрака и се връщат.
Не чувам: - Лазаре, стани!
Земята силните поглъща.
Усилва с морав небосклон
видението ми луната.
Дочувам - цъка метроном.
Препускат конници в мъглата.
И нечовешка пустота
обхваща тварите накрая.
От процепите на плътта
на смърт, събудена, ухае.
Проваля се земята с вик.
Отваря се земята - гледам:
крещи човек, но без език,
до смърт пребит, мълви: ” Победа!”
Какво, човеко, победи
от правотата си обгарян?
Невъзмутимите звезди
и този път не отговарят.
Тих звук. Криле над нас шумят
под небесата полудели.
И ето, плисва водовърт,
след който няма оцелели
освен огромната луна,
немилостива и студена,
чиито тайнствени петна
сега разглеждам уморено,
преди нощта да отлети,
преди зората да я скрие
и утрото да ни втвърди
във предсказуема стихия.
***
Подозирам -
няма да видя най-страшното.
Цифрите върху ръката,
върху челото.
Крещящите стада със палеца надолу.
Следпотопните доволни зомбита,
прославящи елита.
Илюминатството, разтворено в кръвта.
Представям си,
че вече съм отвъд
и разпитвам сенките новопристигнали,
а те ми отговарят с ръкомахане,
нечленоразделно -
нагледни доказателства за Ужаса,
неописуем
и от мъртъвци.
НОВИЯТ РЕД
Безлюдно ти е. Неуют.
Горчи отново под езика.
Категорично, повторимо
животът ни отсъжда ” туш”.
Какво е бъдещето? - питаш.
И с тези думи на класика
на себе си отвръщаш тихо:
“Лице, премазано с ботуш”.
Лице, премазано от ужас,
в което ще се съхрани
безкраен, безначален вопъл,
но само мракът ще го слуша.
И въпреки това за нас
не предстоят страхливи дни -
слухът ни реже и насън
проскърцването на ботуша.
ПРИКАЗКА
Почти случайно
се натъкнахме на него -
т. е. на купчината затревена пръст.
Но поляната изглеждаше просторна
и подходяща за строеж.
Когато се изправи, не побягнахме -
заслепиха ни златистите му люспи,
туловището му хипнотизираше.
Наистина, ужасно се уплашихме,
когато глътна четирима наведнъж.
Но ние ли ги карахме да хукват?
Сега, когато е пред крепостта
и бълва пламъци, и сипе жупел,
защо да не потърсим диалог
с различните от нас
космични видове?
Доверието побеждава
всичко.
БАЛАДА ЗА ПРИШЪЛЦИТЕ
Тайна остава това откъде са пристигнали,
но още в дълбоката древност ги виждаме тук.
Отпечатък нерядко намират във лава застинала
от някой безстрашен землянин, издигнал юмрук
към стръвната шайка, родена в недрата на космоса,
програмирана някак да бъде сред нас паразит…
Докато за мощта им се трупали бавно въпроси,
те придобили полека човешкия вид.
И цялото земно кълбо постепенно оплели
по своя безскрупулен План. Предстои ни финал…
Единици едва разгадавали техните цели,
но как са завършвали - питайте черната кал.
На нашия свят се рушат ежедневно подпорите.
Спете, зомбита тъжни. Лъжа е лукавият Враг.
Зрели хора не вярват във фантастични истории.
Вестоносеца, моля, не убивайте утре, все пак…
***
“Земята ни остава подир нас!” -
поетът бе написал. Не остава.
Продава се от всяка нова власт.
И сякаш демон днес я обитава.
Прогонва хората от нея той.
Мори останалите с глад и мъка.
Предвидил е за всички упокой.
След скъпо изживения ни пъкъл.
И ни приспива със ефирен глас:
- Какво нататък, българи, ви чака
да знаехте…Но нямате компас
в морето, обитавано от мрака.
Не искате да видите дори -
земята ви е вече чужда зона,
а вашите невръстни дъщери
и синове ще служат на Мамона.
ПИСМО ДО ДИМИТЪР АТАНАСОВ
В ПЛОВДИВ
Чуваш ли, Димитре? Звярът броди,
търси неукрепнали души.
С космополитизъм и безродие
иска корена да задуши.
И успява. Коренът изсъхва.
И нелеп изглежда всеки бунт.
За модернистичните ни влъхви
раса, вяра, памет са табу.
От високоумните съждения
до подпийналата суета -
все лисици с кожи на хиени,
все една и съща пустота.
Не разбира червеят от: - Стига!
От екрана бодро ни мори,
от многотиражките намига,
в университетите цари.
Тайната, откакто свят светува,
няма с вино да се разреди:
сатаната, че не съществува,
иска всекиго да убеди.
И сърцата в мерзост да потънат
като във отровен водоем.
Но не вярвам с теб да се огънем.
И не вярвам да се предадем.
Няма лесно в клопка да ни хванат.
Може би и друг ще увлекат
твоите неистови тарпани
във така самотния си път.
***
Отровна, тъмна канонада
върху душите ни плющи.
Намества се върху площади.
Наднича от тела, врати.
Пълзи от постери, реклами.
От обелиски вдига ръст.
И дракони, и пентаграми
зачеркват праведния кръст.
Сред змии, сфинксове, грифони,
триъгълници със очи -
човекът своята агония
все някога ще различи.
Ще махне знаците проклети
на мимикриращия ад
и чак тогава ще засвети
над разкодирания свят.
***
Гъгне от екрани и от сцени
алиенската прикрита рат.
Да, България е на колене,
както и останалият свят.
Няма те да се покаят, няма…
И шизофреничната им власт
ще ни тика във помийна яма
с нагла и необяснима страст.
Техният мравуняк е всесилен.
Пъргави микроби - те са вред.
Всички нас - отчаяни, унили,
смазва маскарадът им проклет.
И парализирани от болка,
докато димът се разнесе,
току-виж последната двуколка
в гробищния парк ни отнесе.
Затова категорично, хора,
ще твърдя като Катон във Рим:
да изтръгнем длъжни сме от корен
окупационния режим.
МОЛИТВА
От самолюбие ме опази.
От нервност. Алкохол. Откритост. Мнителност.
От гняв - с метафори неизразим,
но за самия мене разрушителен.
И опази ме да не влизам в грях -
народа си и Тебе да не хуля.
Да не изпитвам подличкия страх
пред майкопродавци - тарантули.
Което прави дясната ръка -
за него лявата да не научи.
И да живея, моля Те, така,
тъй както пиша. Да не търся случай
пред всички със монтиран ореол
на ментор да блестя - прикрит и стръвен.
И “Кралят наш, за кой ли път, е гол!”
да мога да изричам хладнокръвно.
Пред алиени - чужди или свои,
да не заставам със просяшка длан.
А щом Отечеството губи боя
с напиращата тихомълком сган
ми помогни - за собствената кожа
да не треперя, с мумийни черти.
А изпита, ако не взема, Боже,
съди ме както можеш само Ти.
***
Добре е в стих да бъдеш оптимист.
Това изглежда някак възвисено.
Потупват те. Извикват те на бис.
И дами ръкопляскат с умиление.
Живота си забравят тъй за час
като в сериал американски.
Прозяват се подир: Лети Пегас…
Водата мокра е…Снегът е лански…
Под своя похлупак не виждат те:
в Гуантанамо пак убиват клетник;
“Деца, умирайте с любов!” - дете
написва в Израел върху ракета.
За кой ли път отново мрак пълзи
над Палестина, вече над Иран е.
В Русия - глад, мизерия, сълзи.
От юди Свята Рус е изтерзана.
Глобалният концлагер се строи.
Ще бъдем роби, брате мой, във него.
Оптимистични, казвате, бои…
Но в Кали Юга всичко е елегия.
***
Докато пиша тези редове
и вие, докато четете,
в най-добрия свят от световете,
на всеки няколко секунди
умира по едно дете.
Благодарете, че не беше вашето,
че не е детето на съседа.
Припомним ли си го - животът
става даже поносим и щедър,
а нощта, в която ще потънем,
не изглежда толкова безлюдна
и толкова
беззвездна
не изглежда -
деца, щом има някъде,
е светло.
***
Приемам, че са моята родина
буквите, които пътешестват
като войници през пустиня нощем;
тъжните бутилки със писма,
намерени в хартиени морета;
картините на Бешков; борът строен
в градината пред родната ми къща;
величественият Персенк; Марица,
замръзнала под ледовете зиме.
Приемам за родина дървесата
край зетьовския водоем; врабците
над всяка селска църква закръжили;
отрудените селяни; земята,
чиято пара пролетта понася.
Да, всички те ме връщат към живота,
когато в плитчините моят кораб
заседне след премеждие внезапно,
а аз, обезверен, изпускам ключа
към всичко, за което съм се молил.
***
Уви, съвсем не ни се струва:
наяве и насън дори
реки безмилостно бушуват,
горят
навсякъде
гори.
Но въпреки това народът
ще си остане търпелив,
на безсловесна твар подобен,
убит
от работа,
но жив.
Матрицата ще се повтаря
в един убийствен кръговрат,
за който името България
е само
синоним
на ад.
***
Накрая - дъжд. След цяло лято жега.
Опустошителен, внезапен гръм
разпръсна облаците като кегли
и се заби
в дълбокия ни сън.
Ще каже някой този дъжд, че беше
за атрофиралите ни души
след сушата безкрайна, безутешна
пречистващ химн,
но тука ще сгреши.
Защото след събуждането ужас
ни смаза - за проспания живот.
И преди да се повтори трусът
заспахме пак,
съграждани на Лот.
***
Докога ще тлеем като зрители?
Ужас е да се живее тук.
Тъй не биха клали и добитък.
Без звук.
Вием насаме, жестикулираме.
Изборът - въже или самар.
Разрешава се да имигрираме
в Занзибар.
Право нямаме да протестираме.
Под въпрос е правото на дом.
Разрешава ни се да умираме
мълчешком.
Като вампирясали по пътища
да се трепем във безсилен гняв.
И да свършим, да ни вземат мътните,
като анклав.
***
Може би ръката ми е писала
в романтичен някакъв захлас.
Страшно е дори да си помисля:
колко малко Българи край нас.
Може би във всичко съм се лъгал
и във вашите очи съм бил
като стария просяк на ъгъла
под дъжда, очите ви изтрил.
Аз така и не успях да стана
ловък като вас и увъртлив.
Мафиотско - феодални кланове,
псевдополитически актив,
и в безизходните ситуации
все ще издаяним някак тук.
А на вас къде зимуват раците
сто на сто ще ви покаже Друг.
Ако на земята ви подмине,
то децата ви ще стигне Той
или внуците ви - през годините.
С лихвите ще си платите. В брой.
Но на мен за друго ми е мъчно:
докога човекът с идеал
ще живее тук като отлъчен,
след смъртта си - като неживял?
***
За змиевидния елит,
земята оковал полека;
за всеки таен геноцид,
дълбоко в клетките отекнал;
за медиите завладени;
за повалените страни;
за всички замълчали гении,
отровени за дълги дни;
за лицемерния театър;
за откровения диктат,
под който гасне и се мята
хипнотизираният свят;
за всички бъдещи разпятия,
войни, терор и пустослов -
ще има някога разплата
от съд Христов.
КРАТКО РЪКОВОДСТВО
ПО ПОЛИТИЧЕСКА КОРЕКТНОСТ
Езикът няма кост, но чупи кости.
И затова, христопродавец млад,
сбогувай се със думите двуостри.
Най-важното е да си “демократ”.
Не говори за “гоненото” племе.
Наричай Сорос - филантроп, а Буш -
държавен мъж, понесъл тежко бреме.
Не е Ирак, повтаряй, под ботуш.
“Открито призовават към насилие
расисти, ксенофоби - нямат страх;
жадуват кръв” - кажи пред всички - “силите
на екстремизма. Аз не съм от тях”.
И твърдо заяви: “Не виждам смисъл
да гледам косо жълтата звезда.
Не бих могъл дори насън да мисля
за междуетническа вражда.
Почтените масони с всички сили
залягат над достойния си труд,
а който вярва в заговори гнили
полуинтелигент е или луд.”
За миг не си забравяй интереса,
когато шепнеш със приветлив взор;
- Америка е стожер на прогреса,
противникът й плаче за затвор!
А край дома си видиш ли старица -
опърпана, с приведена глава,
спомни си, че отдавна няма рицари,
освен в отделно взети общества.
И за народа ей такова кредо
във тебе непрестанно да кръжи:
Мързелив е…Затова е беден.
А бедният се храни със лъжи.
Уверено, макар и постепенно,
ще бъдеш овластен и обласкан
със знаци на дискретно възхищение
от братята в невидимия клан.
Така ще оцелееш. Сто процента.
Най-много да изпиташ кратък срив,
когато сам назад превърташ лентата
и нищо не доказва, че си жив.
ЗАДКУЛИСНИЯТ
Няма защо да го търсите в нашия ден.
Той като прилеп безкрил в тъмнината се скита
И търси такива, подобни на теб и на мен,
спасили се някак
от острите зъби
на дните.
Същността му, ще кажете, е вероятно двояка.
Нищо подобно, приятелю. С бледи ръце,
ако може дори и отвъд ( както тук) ще ни чака
угодливото негово
мишеподобно
лице.
ПИСМО ДО ПОИСКВАНЕ
Писанията ти - всички,
до запетая четем.
Мислиш се за различен?
И с кого си в тандем?
Впрочем едва ли те чува
някой, наивнико сляп.
Жалкото стадо робува
на вездесъщия хляб.
Падат звездите далечни.
Греят заветни дъги.
Ние, елитът, сме вечни,
както и вие - слуги.
***
В памет на Владимир Солоухин
Нямам вдъхновение да пиша.
Всичко се окраде и затри.
И едва Отечеството диша,
а в сърцевината му гори.
Бурните вулкани са ми ясни.
Те обслужват шепа подлеци.
Но да мъкнем като тревопасни
цял живот самар е пошъл цирк.
Чука на вратата ми спасение.
Ей за тази притча иде реч:
влязъл във реката за кръщение
някога езичник с вдигнат меч.
- Мечът ми вода да не докосва!
- Но защо? - дочул смутен въпрос.
- Трябва той да бъде сух и остър,
нека е душата за Христос;
бих прощавал личен ли врагът е,
враг ли за народа ми е той -
ще го срещне яростният тътен
на оръжието ми във бой.
КЪМ ХОРАТА ОТ СЪПРОТИВАТА
И с микроскоп
незабележима
е страната ми
за тези, които
управляват
планетата.
За тези, които
ви бомбардират,
взривяват,
ограбват.
Но моите молитви са за вас,
деца достойни
на една звезда,
унищожавана
от пришълците.
***
Какво се случва
с излезлите от кадър?
Дали им казват:
- Вие бяхте успешен участник
в нашето шоу.
Хонорара ще си получите
на изхода от живота.
Тъжен съм, деца на Палестина.
Какво се случва с вас
далеч от камерите,
лице в лице с враговете?
Какво се случва в тъмните улички на епохата?
Знаят го:
Езра Паунд в “Сейнт Луиз”;
Шолохов на операционната маса;
детето без крайници от Ирак.
Ти отгатна, Дейвид Айк.
Светът се управлява от влечуги.
И зад кулисите е тъмнина,
която скоро ще обгърне
всичко.
ВИЕ, ИДВАЩИТЕ
Внимателно стъпвайте
върху нашата пепел.
Защото и ние
бяхме лишени от избор -
колелото бе задвижено отдавна
и ни премазваше поединично.
А отказвахме ли
да робуваме
на тщеславието си сляпородено
или на Световното правителство
ни зачеркваха
и пренаписваха
веднага.
Внимателно стъпвайте
върху нашите кости:
пак от нас ще потърсите сила
за своите битки -
човек излиза на пътеката на войната,
едва когато е преминал
по пътеката
на кръвта.
БЪЛГАРИЯ 2078
Пита за мой съдба?
Дошъл тук преди отдавна.
Преди Трета война дошъл.
Не знаел език, научил.
Дали роби работи добър?
О, и пита.
Дай му женска, пиене, чалга -
послушен много.
Дали някой опъва се?
Само женски, ха, ха.
Културно казва:
тези тук, дето виждаш -
последен бугар.
После - край с бизнес.
Затуй тъгува.
Малко тъгува.
***
Като отдавна накипяла лава,
връхлитаща примрелите треви,
студената решителност на правия
все пак накрая ще се прояви.
Но се боя от стръвното й жило
във нейния балкански вариант:
в незнаен гроб заравят Гео Милев,
бай Ганьо става на мира гарант.
***
Врагът ни по коварството безмерно
с хилядолетен опит е богат.
Залага той на бели и на черни,
а после
всеки
получава
мат.
А ние в мрежите му като риби
се мятаме и жертвите броим.
И общата си предстояща гибел
не виждаме
от упор.
И мълчим.
***
Каква ти демокрация? Зверилник -
брутален, луцифериански свят,
където и най-мръсното насилие
се крие
зад лице
на демократ.
Каква ти свобода? Бездарна проза.
Финалът й е видим като фар:
да се отвори място тук за онзи
така наречен
златен
милиард.
Населената после територия
със инородци ще крещи от скръб,
но неумолимата история
ще ни обърне
лаконично
гръб.
ФРЕСКА С КРАЛИ МАРКО
Гневно е лицето, строго, смръщено -
зад праха, забравата, боята.
Палва ти такъв набързо къщата,
щом се убеди, че си предател.
За подлеца има ли надежда?
Няма и отвъд. А тука - пръст.
…Но не знаел Марко, че се свежда
гузен лесно пред подобен ръст -
вкарва го в канона баладичен,
кара го над Пирин да лети,
прави го завинаги различен,
заличава земните черти.
И героят черно-бял и ясен
броди с кон чутовен, с гръмък глас.
Кралят Марко, вече безопасен,
е далеч от малките, от нас…
Пред себеподобните тогава
тъжно ще присвием рамене:
“- С великани кой ще се сравнява?
Той е бил гигант! А ние - не.”
***
Кажи ни, по великата Си милост,
защо се случва, Господи, това:
достигнал Левски скръбното бесило
с привързана,
но вдигната
глава,
а ние, щом донякъде градежа
изкараме и спираме до там.
След време други, също тъй невежи,
унищожават
нашето
без срам.
И този повторим, самоубийствен
нагон взаимно да се отречем
във клетките ни като рак се впива.
Докато
ни изличи
съвсем.
***
Природата ще отмъсти
за умъртвените дървета.
Едва ли тя ще ни прости
самоубитите поети;
дребнавата ни, дълга злост;
прибързаните ни присъди.
За всеки незаслужен пост
природата ще ни осъди.
За всяка лицемерна скръб
все някога ще ни се връща.
За ударите точни в гръб.
За сквернословията - също.
Във ден забележимо сив.
Кога - не знаем. Но след време
дано остане някой жив
към пещерите да поеме.
МУЗИКА
Нищо не разбира и не знае
този, който не е чул кавал.
Тясна е читалищната стая.
Старецът е сух и пребледнял.
Опнато лице. Чертите - строги.
Във напрегнатата тишина
той засвирва. И поканва Бога
за свидетел в страшната война
между крехкото добро в човека
и неописуемото зло…
И душите, смазани полека
от безумното му колело
се изправят с мъка и отново
дъх поемат. И изправят ръст -
нищо, че отдавна поголовно
всеки ден са разпнати на кръст.
Свири той за обич и омраза
на забравен и суров език:
” Няма да остане ненаказан
никой крал народа ни мръсник,
никой угоен приватизатор,
никой инородец - тарикат,
бъркащ в джоба ни и във душата,
никой мафиот дебеловрат.”
Има Божи съд! - кавалът шепне.
После млъква. Старецът едва
поизбърсва челото си с шепа.
И присяда с вдигната глава.
Смайване. Отвсякъде го викат.
И не подозира ни един:
преди дни погребал е старикът
младия си безработен син.
***
Съхнат вените. Гаснат свещите.
Оскотява народът ни.
Около него се стягат клещи.
Обезлюдяват одите.
Сбогом, тъжни, безплодни истерики,
катастрофични, отчаяни.
Трезвост трябва, железни нерви,
безкористие безкрайно,
за да лумне искрата тайнствена
в изпитите силуети.
И да стане за всички каини
късно за пируети.
Вика живите през разстояния
кръвта, възкръснала от земята
за всенародно въстание
без предателства, братя!
ПИСМО ДО ФАРИСЕИТЕ
Живея по различни правила
от вашите, ала не съм самотен.
Тук светят слънчогледови поля,
звезда ми спуска златната си котва.
Далече от лукавия език,
от шепота велик на Интереса,
тук, сред живота тих и многолик,
навярно ще постигна равновесие.
Съдете ме със двойния стандарт
на хората, с надменност заразени.
Усмивката широка ми е гард -
нали широко всички сме скроени?
Ще си отида чист като зора,
макар, че много е грешил поета.
Но вярата ми в Бога не умря.
И с отразена светлина не светих.
РЕКВИЕМ ЗА КАПИТАНА
Живял капитан Уилям Морган отдавна в Америка.
Забъркал се някак в неподходяща среда -
станал един от повсеместната масонерия,
но бързо разбрал, че е хлътнал в дълбока вода.
Книга започнал да пише - рискувал главата си.
Книга, снабдена с разобличителен материал.
Но бързо вестта за това облетяла страната.
И Морган в река Ниагара потънал, изтлял.
Фактор могъщ е антихристовата секта,
напълно забравен - жертвоготовният патриот.
Не разгласявайте литературните си проекти,
преди, като младо дърво, да са вързали плод.
***
Дори когато ми е тъжно и съм от свои огорчен,
а пътят ми непроходим е - такъв, какъвто често бе,
аз се стремя да не забравям дори в най-мрачния си ден:
един невидим кораб плува във необятното небе.
Не зная колко обич трябва в безкрайно дългия му път,
за да пренася своя вечен товар от болка и екстаз,
но щом на прага ми застане непредсказуемата смърт,
ще ме повика екипажът и ще си взема сбогом с вас.
Ще чувствате през стиховете на някой непознат събрат
как свети дирята пенлива на кораба неназован
и как мълви: “Човеко, има спасение във твоя ад!”
от мостика на вековете усмихнатият капитан.
***
С какво ли мога да те утеша?
След мигване едва и пръст ще бъда.
Ще се запътя към Съда пеша,
докато глаголствайки с апломб
елитът змийски - разбесуван гном,
лети към пропастта - самоосъден.
Не мога аз, но Друг ще утеши
човека, прекратявайки театъра -
издигнатия Храм ще разруши,
ще триумфира Кръстът над Отвеса,
декорите на страшната пиеса
ще сграбчи апокалиптичен кратер.
Не драматизирам, мили мой.
Но няма да съм жив, за да го видя.
И дълго ще съм прах, замрял в покой,
пътуващ атом, облаче, въздишка,
трева ще съм, която в стройна нишка
жребци пощипват, докато на рида
децата вдигат свойте хвърчила
сред кроткото жужене на пчелите,
а горе, от Голямата Кола,
към този покоряващ пасторал,
световния концлагер надживял,
хармония сферична ще долита.
***
Даде ни Господ години - не всички пропуснати,
не всички обвити в самолюбива мъгла;
да влагаме своите сили - ни даде - в изкуство,
което посочва Бедата на пръсти дошла
или нахлула със взлом във добрите ни гени,
скрита зад шепот приспиващ и вид несмутим.
И ще останат да се сражават стихотворения,
усмихнати даже през вопъл, едва удържим.
Какво ни спасява? Това е десницата Божия
и бодрата вяра, че няма съвсем да умрем.
Споменът бавно ще литне над сетното ложе
и може би няма да бъде смъртта реквием.
ЕПИЛОГ
Основата на корена достигнах.
И там, в сърцевината му, видях
каква змия го е обвила. Вдигнах
очи
и нищичко
не премълчах.
