Владимир Смик

превод: Литературен свят

Новинарските програми на руските телевизионни канали, излъчвайки видеото с демонстрацията на зверското убийство на лидера на Социалистическата Джамахирия, веднага след това разказваха как аборигени от тропическия туристически рай са изяли немски пътешественик. Има логика в присъствието в едно предаване на тези два сюжета един до друг. Разгромът на Либия на Муамар Кадафи - страната, с която беше свързан социално-икономическия прогрес в Африка и страните на Юга като цяло - означава, че «прогресивният Запад» с оръжие вкарва тези страни в каменния век с междуплеменните му войни, диващина, канибализъм…

Либийската война ознаменува, наред с всичко останало, окончателния крах на «епохата на Робинзон Крузо»: съвременните колонизатори напълно се отказаха от цивилизаторска мисия. Напротив, те насаждат свирепа жестокост, разрушават държавите, някога създадени от тях, при преразпределянето на света, за удобно управление на покорените народи. Те хвърлиха «бремето на белия човек». Впрочем, имало ли е такова бреме или просто това е лозунг на колониалната политика, измислен за британците от Киплинг? От самото начала Западът (или богатият Север по терминологията на развиващите се държави) се насочи към Юга не да изгражда, а да граби, и ако установяваше тук някакъв ред, създаваше колониални институции, то това беше изключително за удобство при грабежа. Когато същите институции станаха самостоятелни, той подложи тези страни на ракетен обстрел и бомбардировки. Под ръководството на Съединените щати Западът подкара крантата на историята назад.

Не е случайно, че оглавяват САЩ тази хайка. Лишена от исторически корени, изтребила живеещите там народи, заменяйки ги с  население, състоящо се от потомци на каторжници, всякакви авантюристи и емигранти, тази държава възникна като химера, като фантом, намиращ се извън контекста на историята и затова противодействащ на развитието й.

Под ръководството на Америка цялата дейност, извършена от световната цивилизация от времето на Колумб, се ревизира. Съветският Съюз сдържаше тази подривна дейност. На Съветска Русия би било много по-леко, ако не беше големият грях на правителството на Александър II, който забрави завета на Николай I: «Където е издигнат руският флаг, оттам не трябва да се напуска» - и даде на САЩ Аляска, което лиши Русия от възможността да контролира северната част на Тихия океан, откри пред Америка пътя към превръщането й в супердържава, създаде първия прецедент на търговия с руски територии. Но все пак деколонизацията на Индия, победата на социализма в Китай, Корейската война, раждането на независимите африкански държави, борбата срещу френските, а после американски агресори в Индокитай, мощния вал на национално-освободителното движение станаха решаващ фактор на процеса, иницииран от Съветския Съюз, който застана начело на силите, удържащи този исторически процес от разпад. Всички усилия  на Вашингтон в продължение на десетилетия бяха насочени към разрушаването на СССР, и когато успяха в това, дейността по ликвидиране на историята тръгна по-бързо (ненапразно словосъчетанието «край на историята», което стана знаме на неолиберализма, се роди в Съединените щати - практически синхронно с ликвидирането на СССР).

Поразява слепотата на европейските правителства. Следвайки американския фарватер, те не забелязват, че действат срещу интересите на своите народи. Поддържайки разгрома на Югославия, съюзниците на САЩ в НАТО помогнаха да се освободят в много важния геостратегически район на Европа - Балканите - онези сили, които бяха сковани в хода на развитието на европейската цивилизация: мюсюлманска Босна, а след нея и Косово хвърлиха върху политическата карта на Европа сянката на миналото, в което започна да се различават очертанията на Великата Порта. Отказала се от здрава национална политика, подчинила се на родената в САЩ идеология на глобализма, Европа беше подложена на ислямизация, а територията й все по-плътно заселват народи, чужди на западната култура. В Париж мюсюлманите днес са повече, отколкото в Кайро. Намиращото се в упадък западно християнство се срещна лице в лице с активния и нерядко агресивен ислям.

Върна се обратно историята на Предна Азия. Американската агресия запрати Афганистан и Ирак няколко века назад. Силите, преди време отстранени от политическата сцена, днес вземат реванш: политиката на САЩ в Близкия Изток, събитията от «арабската пролет» извикаха от сенките на миналото два конкуриращи се проекта - Османската империя и Арабския халифат. Турция и Саудитска Арабия, които стоят зад тях, се проявяват като проводници на интересите на САЩ, но само в тази степен, която им позволява да увеличават собствената си политическа тежест и военно влияние. Рияд противостои на Иран и се стреми към ядрено оръжие. Той стана идеен и финансов източник на разпространението на вахабизма в Руската Федерация и в Кавказ. Анкара, на свой ред, претендира за лидерство в Близкия Изток, постоянно засилва влиянието си в Азербайджан и поддържа тесни отношения с Тбилиси. Турското влияние се усеща забележимо в Северозападен и Централен Кавказ. То върви по отъпкан път - някога ислямът е дошъл в тези региони от Османската империя.

Анкара и Рияд активно действат в Крим, където събитията могат изцяло да се развият по косовския сценарий и да запратят полуострова в епохата преди Кючук Кайнарджийския мирен договор. Ако поощряваните от екстремистки организации бойци предприемат радикални мерки за постигането на кримско-татарска държавност, може ли слаба Украина, днешния президент на която припада от хвърлено по него сурово яйце, да удържи полуострова? Тук властите много по-решително, отколкото с татарските сепаратисти, се борят със силите, ориентирани към Русия, само с помощта на която може да се избегне превръщането на Крим в страна, протежирана от една от регионалните държави в Близкия и Среден Изток.

 Що се отнася до Русия, именно срещу нея са насочени главните усилия на антиисторическите сили, ръководени от Съединените щати. Девалвирана е и последователно се ликвидира огромната съзидателна работа, извършена не само от Съветския Съюз, но и от Руската цивилизация като цяло. Лишена от много земи и териториално отблъсната някъде в XVII век, Русия изгуби през годините на реформите милиони граждани, а понятието «геноцид на руския народ» вече стана обичайно в лексиката на нейните политици. Социално-икономическите отношения в страната, строила най-напредничавото общество, са на ниво, което само условно могат да се нарекат капиталистически. Капитализмът предполага създаването на класа от предприемачи, заинтересувани от развитието на своето стопанство, нуждаещи се от технически усъвършенствания, притежаващи навици за организация и ръководство на производството. Преобладаващото мнозинство от днешните собственици на руски  предприятия нямат нито такива навици, нито такава заинтересованост. Те са станали собственици на производствени фондове не поради своето трудолюбие и талант. Сред тях няма да откриете нов Форд, Симплът или Гейтс. Начинът им на придобиване на собственост докторът на икономическите науки Александър Анисимов нарече «феодален процес». Изглежда, че именно към феодализма се е устремил нашият постсоциалистически строй. Капитализмът предполага организирано работническо движение, профсъюзи, действащи в интересите на наемния труд. Нищо от това не съществува в Русия. Днес мнозинството от трудещите се в нашата страна имат мъничко по-големи права от работниците в докапиталистическата епоха. Същевременно се извършва деградация в сферата на знанията. Ликвидирани са инженерните и научни училища, способни да изведат страната от доиндустриалното ниво, към което настойчиво я спускат. Зачерква се създавалата се с векове национална руска култура. Едновременно се унищожава и системата на образованието. Литературата престана да бъде профилен предмет. Младите поколения от граждани на страната се лишават от възможността да възприемат хуманитарните ценности, създадени през историческото развитие на родната култура, чиито корени са в православното християнство и която е създала великата руска литература с нейната целебна нравствена сила. Кардинал Корец, словак по произход, репресиран в социалистическа Чехословакия, поразен след излизането си от затвора от станалите промени с неговите сънародници, които са започнали да четат екшъни, еротични романи и окултни книги, забранил на енориашите да четат каквото и да е светско четиво с изключение на руската литература. А в Русия искат да изолират младите от благотворното въздействие на произведенията на Пушкин, Гогол, Достоевски, Шолохов… Твърде характерно е, че водещата институция, насочваща процеса на деградация в страната, е министерството, ръководено от Фурсенко, макар че  именно Министерството на образованието и науката по своя статут е задължено да действа в противоположна посока. В битката, поле на която е човешкото сърце и където, по определението на Достоевски, се борят Бог и дяволът, ведомството на г-н Фурсенко, изглежда е на страната на последния. Неслучайно Светейшият Патриарх Алексий II, който по правило избягва изказвания, противоречащи на курса на светската власт, в изказване във Воронежкия държавния университет рязко разкритикува реформата в образованието, провеждана от министерството.

За Руската Православна Църква трябва да се каже, че тя днес е единствената структура, съхраняваща приемствеността в руската история, и обективно, със самия факт на съществуването си противостои на разпада на руския етнос, руската култура, руската държавност. Наистина, и тук глобалистите не спят: икуменизмът и обновленчеството се използват като инструменти за отслабването на Църквата, насочването й към западните, уж по-отворени, в сравнение с Православието, и по-прогресивни вероизповедания. Но това е задънена улица. «В Русия няма почти никаква информация какви са днес западните конфесии - пише религиоведът Татяна Горичова, изследвала много години зад граница вероизповеданията в Германия, Франция, Италия и други европейски страни. - Онези «христоматийни» протестантизъм и католицизъм вече просто не съществуват». Говорейки за католицизма, тя свидетелства за «дълбокия му упадък»: тук «църковното здание, като дом с пробит покрив, е започнало толкова бързо да се подкопава и руши, че под заплаха са самите основи на вярата». Що се отнася до протестантската църква, то, както твърди изследователката, тя «повече не е носител на учението на Лутер».

Наричат западното общество постхристиянско. При това то не е престанало да бъде религиозно, но неговата религиозност е получила противоположна насока: става все по-масово увлечението по окултизма. Впрочем грандиозният успех на Хари Потър не е само резултат от това увлечение, но и залог, че то се е превърнало във факт на детското съзнание. Всичко това Европа вече го е минала: през втората половина на ХVII век там се разпространява епидемията на детското магьосничество. Джон Лок обмислял своя «Опит за човешкия разум», когато в Швеция и Дания изгаряли седемгодишни магьосници. Духът на Европа се е върнал назад. Това е диалектика наопаки: диалектическата спирала е преобърната и историческото движение се е устремило надолу.

При цялата катастрофалност на положението, при всички страдания, сполетели православна Русия, сред всички християнски народи в духовен план руснаците днес имат най-големи шансове да се спасят от историческото небитие. Огромната празна Нотр Дам, където месите се посещават от петнайсетина души, кирхите (лутеранските църкви) в Германия, «препрофилирани» в ресторанти, потвърждават масовото равнодушие към учението на Спасителя. Отслабващите католицизъм и протестантизъм не могат да се противопоставят на натиска на другите вярвания. А и за третия свят религията на западноевропейците и американците е религия на завоеватели, колонизатори, стари и нови кръстоносци. Единствено Православието не може да предизвика в третия свят ненавист - Русия нито по-рано, нито сега не е съпричастна на колониалната практика. Православието е запазило верността си към апостолското предание, евангелската чистота на вярата, изповедническия ентусиазъм. В апостасийния свят то е опора за живото религиозно чувство и трябва да се очаква, че мисионерската роля на Руската Православна Църква ще нараства. Още повече, ако спасявайки душите на хората, нашата Църква не е индиферентна към въпросите на социалната справедливост, започне конструктивен диалог с тези, които са привърженици на строй, основан на социалната справедливост, разбирана в духа на християнските заповеди, т. е. на християнския социализъм.

  ***

Някога гуруто на нашите либерали Александр Яковлев като ръководител на идеологическия апарат на ЦК на КПСС публикува статията «Срещу антиисторизма», в която се нахвърли с рязка критика върху руските патриотични сили. Животът показа, че именно либералите са силата, действаща срещу историята. Оттук и заглавието на настоящата статия.

Русское воскресение, 27.12.2011