НОЩ В ОНГЪЛА
НОЩ В ОНГЪЛА
На моите братя - бесарабските българи
Тези нощи дълбоки и южни
разговарят единствено с бога.
Разорават степта теменужна
двеста коня бумтящи и огнени.
Ала вихрено нейде из мрака
друга конница в миг се задава:
Кон до коня, юнак до юнака.
Сам ювиги дружината оглавява.
И преди да попитам
накъде е повел пак юнаците -
изтрополяват край мене копитата
и се изгубват в шубраците…
В тези нощи дълбоки и огнени
оживява митичният Онгъл.
И кръстосва степта теменужна
моят брат - аспарухов потомък.
ЛЕНИНГРАД
Човешките вълни се плискат
по Невския проспект.
и аз танцувам
във лудешкия ритъм на една хармоника.
И вихрено се мятат
земята,
хората,
небето.
Улавям се за близката стена.
Светът ще рухне всеки миг.
Тревожен надпис:
“Вървите по обстрелвана страна!..”
Във мрамора - колони имена.
И остър мирис на цветя.
И връщам се към непознатите,
към страшните години на блокадата.
И вместо слънце - взривове ме ослепяват.
Глада - шрапнели утоляват.
И всяка моя клетка
е мишена.
И бомбите, изпратени за Ленинград,
Виетнам,
Багдад,
Белград
и Триполи
от минали и бъдещи агресии,
се сипят върху мен.
Разкъсват ме омраза,
лицемерие,
предателство.
Но, от любов и от омраза наранено,
сърцето ми
като галактика набъбва.
За да спаси във живата си броня
моя свят.
И бъдещите светове.
ЕСЕН В КОНСТАНТИНОВО
“Несказанное, синее, нежное,
тих мой край поле бурь, после гроз…”
Сергей Есенин
Поле безкрайно и безлюдно
в кристалите на първи скреж огряно.
Сред бисерната лепкава мъгла
примигват сини минзухари.
Ръцете късат пламъчетата
на късни ябълки.
Задъхан морен влак
пронизва тишината крехка.
И с писъка на заблудена чайка
прелита над приволната река.
ВОЙНИЧЕТА
Момчета млади и хубави,
в безупречен строй,
недоцелувани, недолюбили,
мущрувани за бой.
Лика на любими
скътали до сърцето,
полягат безименни
по взривни полета.
Днес нови клонират
за бъдещи схватки -
за да умират
в могилите братски.
АРАБЕСКА
По хълмите зелени на Сараево
сред белите надгробия на вехти воеводи
на минните полета сред атлазените губери
се любят луди-млади.
Пред чудната им дързост
сам Марс смирява гневен нрав.
И дъртата плячкосница - смъртта -
в притони мрачни се спотайва.
От огнените ласки
лъчите слънчеви извайват
най-дивни арабески.
По хълмите зелени на Сараево -
или сред райските градини? -
се любят луди-млади.
ПЪТУВАНЕ КЪМ ДЖОН ЪПДАЙК
Урагани мразовити
върху стихналия дом
връхлитат
като кораб,
в преспите пленен.
В ледната им хватка
пукат се,
трещят стените.
Екипажът - капитанът Джон,
хубавата Марта,
двама юнги -
към света просича
тъничка,
спасителна партина.
Чупят се греблата,
ръцете вкоченясват.
Но тогава,
нажежени от любов,
влизат в ход сърцата.
Лютата им схватка забелязали
на света от другата страна
идваме на помощ.
Път през преспите отваряме
мъжката ти длан да стиснем,
капитане,
екипажа отмалял да ободрим.
1977
София - Джорджтаун
ИМА ЛИ ЖИВОТ НА МАРС?
Има!
Не канали -
неспокойните ни вени
го кръстосват.
Нашите сърца клокочат
в сенките на топлите морета.
Белолики марсианки ни привличат.
И целувките ни нощем аленеят.
Към далечното им тайнство
всяка нощ политаме -
за да се завърнем
с първата роса.
Ала някой ден не ни ли сварите
в опустялото легло,
знайте - в звездните обятия
на горещи марсианки сме останали.
