интервю на Марко Марков

- Бесик Силвестрович, разкажете, ако обичате как се ражда едно Ваше стихотворение?

- Естествено, детето няма възможност да мисли за живота. То просто се ражда, докосва се до чудото, което го заобикаля и го изучава със смаяните си, смели, неопитни сетива. Особено важно за него е, че това чудо го посреща в повечето случаи враждебно, със съпротива, която то, ще не ще, е длъжно да преодолява. Съвсем друго е положението на майката. Тя прекрасно знае, че износването на плода е трудно: тревога и гордост. Много по-трудно е раждането: болка и радост. Още по-трудно е отглеждането: грижа и любов. Но и в трите степени на този процес тя непрекъснато се надява, тя вярва, че бъдещето ще оправдае всичките й усилия. И още: че от нея зависи покълналото в утробата й зрънце живот да се превърне в добър човек, в гражданин. По такъв начин, с малки изключения, се създава и едно стихотворение. То също трябва да бъде добър гражданин.

- Кой е най-тежкият миг, час или ден във Вашата човешка и творческа биография?

- Ако поетът е истински поет, той няма друг живот освен поезията. Чрез нея той е отговорен за всичко и пред всички. Може да ви се стори странен този отговор, но на мен ми е било безкрайно тежко винаги, когато моя книга е в издателството. То е повече от съд дори след като присъдата е прочетена. Имам чувството, че съм се изтръгнал от себе си и някъде далече, далече живея не както трябва. Още по-странното е, че стиховете престават да бъдат мои веднага след първата коректура.Иначе казано, аз започвам живота си отново, а това е страшно интересно, необичайно и красиво.

- Какво е според Вас мястото на поета и поезията в борбата за мир, против угрозата от една унищожителна трета световна война?

- Поетът винаги е бил, е и ще бъде централна фигура в тази борба. Колкото и парадоксално да звучи, поезията воюва за мир главно с едно от своите основни качества - липсата на агресивност. Тя има повече работа с душата на човека: пречиства я, облагородява я, прави я по-нежна и по-твърда.Трудно е да се повярва, че човекът, който обича поезията, приема войната като средство за разрешаване на проблемите на човечеството. Поезията е камбана, която зове, в последно време доста тревожно, за любов и доброта - а какво друго е мирът?…

- Как се отнасяте Вие към научно-техническата революция и към нейните плодове?

- Преди всичко, научно-техническата революция променя човека: той вече е далеч по-рационален и по-нехаен към това, което векове наред е заемало твърде високо място в йерархията на духовните ценности. Разбира се, поезията, като неотделима част от живота, също се променя. Но при нея това става много, много бавно - всякакво насилие за зле разбрано новаторство тук е пагубно. Тя се съпротивява: факт, който говори за особената й жизненост, за жизнелюбието й. Струва ми се, че поезията и машината не ще престанат да си противостоят като същност. Защото машината, колкото и сложна да е тя, е един обикновен заместител - поезията е сълза, която блести в окото на живота: тя не може да бъде заместена с нищо.

- Нужен ли е според Вас Дон Кихот на съвременния свят?

- Поразява ме удивителната прилика на моя съвременник със създадения от Сервантес човек. Мисля си, че ако Дон Кихот бе само герой на произведение, той отдавна би умрял. А е безсмъртен, защото е самата душа на човека: ранима и жилава, нежна и сурова, способна да влезе и в рая, и в ада, за да запали и понесе в себе си факела на истината. С всеки изминат ден нашата планета все повече и повече наподобява Дон Кихот.

- На всяка крачка в Грузия съзирам преклонението на обикновения човек пред поезията. Откъде иде тази любов?

- Не трябва да се заблуждаваме, поетическото изкуство има все по-малко поклонници, дори и у нас. Телевизията, киното, големите романи, масовата култура - всичко е срещу него, а то е само. Не и беззащитно, разбира се. Ала огромното мнозинство предпочита класиката. Това също е закономерно: сърцето се стреми да компенсира загубеното по пътя - за него стана дума преди малко. Пък и за песента е казано: “не любя старую, новую не захочешь”.

- Бихте ли споделили Вашето отношение към фолклора?

- Роден съм в края, който е родил Важа Пшавела, тъй че фолклорът, както и неговата поезия, която в много случаи се приема от хората като фолклор, е в кръвта ми, аз съм го поел заедно с майчиното мляко. Фолклорът в планините, сред които съм израсъл има една интересна особеност. Там народът е сътворил прекрасни стихове, които много рядко се пеят, просто не са станали и песни. Трудно е за обяснение, но е така. Може би защото всяка тяхна дума е крайъгълна, съдбовна, обемна, тежи на мястото си - и едновременно с това притежава такава чудна мелодика, та предците са се побояли от излишната красивост на празните музикални винетки. И сега, когато рецитират, сякаш пеят не хора, а горди, високи, непокорни върхове.

- В последните няколко години поети и критици на Грузия водят оживени спорове около верлибъра, коронясват го или го детронират. Вие сте всепризнат майстор на този разкрепостен стих. Какво Ви накара да го предпочетете пред старата, изпитана форма?

- Новото винаги е привличало поета  неудържимо. Сигурна  гаранция, че верлибърът е нещо ново, са колебанията във виковете на съдниците - от „Осанна” до „Разпни го”. Смятам, че оправданието за „прегрешението” ми е достатъчно убедително - само той е на мястото на стария класически стих, а това означава, че е негов законен наследник. Случайно ли според вас към услугите му прибягнаха такива знаменити поети като Михаил Квливидзе и Морис Поцхишвили?… Категорично не съм съгласен обаче с изразеното от вас становище, че верлибърът е само форма. Защото той поставя нови задачи и пред думата, и пред  синтаксиса, и най-вече пред мисълта, макар че и тук чувството е водещо. Това е причината в него да се препънат дори и даровити преводачи: той е само привидно лесен, но се оказа трудно смилаем.

- Какво мислите за преводаческото изкуство?

- Обзаложихме се веднъж с мой приятел кой от двама ни ще преведе по-добре едно прекрасно стихотворение: “потърпевша” се оказа творба на Елиът. В уречения ден се учудвах на моя пълен провал. А той се бе справил блестящо. Така разбрах, че има поети, но има и преводачи. Че преводът е талант, а не занаят. Че не е задължително да бъдеш професионален поет, за да си носител на този талант.

- Понастоящем във Вашата велика Родина се говори много за промяна в цялостния й живот. Как се отнасяте към нея?

- Чакахме я всички. Аз я разбирам съвсем просто - всеки да се занимава с това, което може. Да го върши всеотдайно, с чувство за отговорност. Пътят, по който се тръгва, е безусловно труден, защото е свързан със стара инерция. Но първите нови, решителни крачки по него са направени - те са многообещаващи. Съзнавам, че ролята на поезията в този процес е велика. Тя се занимава с главното - с личността, със съдбата, със същността на човека. По моему, поетите, които са казвали истината на народа си, не се нуждаят от преустройване. Сериозни проблеми ще имат обаче онези, в чиито произведения черното беше бяло, лошото - добро, грозното - красиво, при цялата очевидност на обратното. За мен промяната е зов към всички нас: Преди всичко - истината! Разбира се, и ние имахме поети, които преди страдаха от неуважение. Повечето от тях не напуснаха поетическия строй и продължиха да творят. Сега техните стихове трябва да видят бял свят, да станат народно достояние.

- Вашето мнение за българската поезия?

- Намирам, че тя е особено близка по дух на грузинската. И аз й служа, доколкото мога.Преведох стихосбирка от Николай Кънчев. Книгата се разграби буквално за дни. А той не е от така наречените „читаеми” поети.

- Имате ли някакво пожелание към българските си читатели?

- Бих им казал: поезията е чудо, защото винаги е нова. Вярвайте в това чудо!

1982 г.