Мария Антонова

В сборника „Литературна археология” на Сава Сивриев са поместени двадесет и една статии, публикувани през годините в различни литературни издания. Целта на автора е била да запознае широката читателска аудитория с някои литературни и религиозни теми, вълнували българите от края на ХVІІІ до началото на ХХІ в. По-късно всички статии са събрани и през 2006 г. излизат в отделна книга с упоменатото по-горе заглавие.
Ще се спра само на някои от тях, намерили място в сборника, тъй като е невъзможно разглеждането на всяка поотделно.
Всеки текст дава на читателя определени познания. Задълбочените литературоведските умения на автора водят читателите през времена и епохи, които правят съжденията му в интересни и значими за читателите с литературни и теологични интереси. Така например, когато пише за българските мъченици от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., Сава Сивриев много умело поднася темата за мъченичеството за вярата, посочвайки имената на Райко-Йоан Шуменски, Онуфрий Габровски, Дамаскин Габровски, Йоан Български, Злата Мъгленска, Димитрий Сливенски и др., приели мъченическия венец.
По-късно приема други параметри, а именно в „гражданската и в политическата история на българите”. За Сава Сивриев мъченичество е и подвигът на загиналите за народна свобода. Интересно е тълкуването му за героите, посветили себе си в името на Освобождението на българите от турско робство. Сава Сивриев приема, че чрез стихотворенията, посветени на „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски” Христо Ботев пише „житията” им. По същия начин авторът тълкува и описването на трагичната смърт на героите от Априлското въстание (1876) в „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. В книгата ще прочетем за Георги Бенковски, Панайот Волов, Баба Тонка и др., останали завинаги в националната ни съкровищница, приемайки ги за мъченици на своето време.
И поетът Иван Вазов не оставя без поетични „жития” героите от своята „Епопея на забравените”(1881-1884). Спомнете си само творбите му „Левски”, „Бенковски”, „Кочо” (Защитата на Перущица), „Братя Жекови”, “Каблешков”, „Волов”, които умират в името на мечтата си да видят родината свободна. А такава смърт е повече от мъченическа.
В българската литература мъченичеството, съзнателно или не, е занимавало и Любен Каравелов в повестта му „Мъченик” (1870), както и Георги С. Раковски, който пише „Неповинни българи” в първо лице, единствено число, т.е. изобразява себе си като мъченик. Едва след 1857 г. в поемата „Горски пътник” (1875) Георги С. Раковски преоткрива мъченичеството, давайки му други стойности. В творчеството му мъченичеството вече е в името на националната идея, а именно свободата на народа.
Авторът на книгата подсказва, че мъченичеството има редица проявления. Нека не отминаваме повестта на Васил Друмев (митрополит Климент) „Нещастна фамилия”, в която е показано мъченичество, проявило се в различни трагични варианти в рода.
Мъченичеството е огромна тема в българската литература. В „Исторически бележник”, оставен ни от първата българска поетеса Рада Казалийска (1821-1907), са описани конкретни имена на българи, които приемат мъченичеството за вярата като естествен начин на отпор срещу турската власт, налагаща им приемането на исляма. То се явява в най-тежките времена в нашата история, показвайки че силата на вярата и мечтата за свобода са неделимо свързани в съзнанието на нейните носители и те са готови да принесат живота си в жертва както заради своите близки, така и за свободата на родината.
В една от публикациите си Сава Сивриев разглежда „История славяноболгарская”. За пръв през 40-те години на миналия век проф. Марин Дринов публикува статия под заглавие „Отец Пасиий, неговото време, неговата история и учениците му”, излиза в „Периодично списание”, към която проявяват интерес представители на научните ни среди. В нея проф. Марин Дринов показва, че историята на сръбския учен Атанасий Нескович „История славяноболгарског народа” (Бдим, 1801) не представлява интерес за него, тъй като смята, че Нескович е ползвал историята на архим. Йован Раич.
От друга страна, в изследователската си работа Сава Сивриев намира разлика между историята на Раич и историята на Нескович. А тя, според него, се състои в това, че „История на разните славянски народи и най-вече на българите, хърватите и сърбите” на Раич е написана през 1768 г. и е отпечатана на църковно-славянски език във Виена през 1794 или 1795 г., докато историята на Нескович е отпечатана в Буда през 1801 г., в годината на смъртта на Раич. Освен това, с историята си Раич се стреми според автора на сборника да покаже, че тя е на южните славяни, които са част от Югоизточна Европа, т. е. от Австрийската и Османската империя. В предговора на книгата си Нескович споделя, че идеята да напише историята е на „някои български господа”, които живеят в Буда и Пеща и имат българско самосъзнание. Нескович отбелязва, че пише историята на „прост” език не е български, а сръбски с български слова, което показва, че е много силно влиянието на българите, които са ратували да имат история на своя народ.
От казаното дотук можем да приемем, че историята на Нескович не е преработка на историята на архим. Раич, т.е. въпросът поставен от проф. Марин Дринов, остава неизследван.
Небезизвестен е фактът, че през 1758 г. Раич посещава Света гора. Целта на посещението му била да събере колкото се може повече материали за турските издевателства над българското население, необходими му за историята. Знайно е, че по това време много монаси таксидиоти са обикаляли българските земи, за да подхранват чувството за българщина, както и да събират помощи за манастирите в Света гора. Един от тях, оставил четиридесет годишна диря в Родопите, е бил поп Григорий, поп Григорко, поп Алигорко, както свойски са го наричали родопчани.
Възниква въпросът защо Сава Сивриев не споменава за срещата на Раич с преп. Паисий. А такава е имало.За нея споменава в книгата си „История на Българската църква” К.Динков. Нещо повече, в същата книга той пише, че преп. Паисий е написал и стихотворението „Слези”. Мотивът е, възмущението на автора от българските царе, които са допуснали държавата да падне под турско робство.
През 1761 г. в Сремски Карловац починал хилендарския игумен Герасим. Преп. Паисий отива, за да прибере личните му вещи. Заедно с това обаче той търси сведения за историята, която е начел да пише. Тук се среща с архим. Йован Раич.
Притеснен от това, че е възможно Раич да не отдели достатъчно внимание в книгата си за поробените българи, през 1760 г.преп.Паисий започва да пише „История славяноболгарская. За народа, царете и българските светци”. Редно е да отбележим, че ако историите на Раич и Нескович са отпечатани и така достигат до своите читатели, то историята на преп. Паисий Хилендарски се е разпространявала чрез четене и ръкопис. Можем да кажем, че и трите истории са пропити от желанието за „събуждането на славянските народи” по думите на Сава Сивриев „за деятелност и на самата деятелност”.
За занимаващите се с българска литература е известно религиозното чувство у Петко Р.Славейков. Той постъпва в килийното училище, когато е само на пет години. Това, което е научил като малък, остава за цял живот. Основното, на което е бил обучаван, е да носи нравствени добродетели и знания за вярата. Наученото го следва през целия му съзнателен живот - служение на народ и църква, водач на църковната борба, както и политическите му пристрастия през 80-те години на ХІХ век. През 1833 г. получава като подарък „Житие светаго Алексия человека божия”. По онова време това е най-четеното житие. Било е чест за всеки дом да го притежава, така, както историята на Паисий Хилендарски за всеки родолюбив българин. Житието е написано в стихотворна форма. В предговора му Константин Огнянович пише, че преп. Алексей „нищо не е желал така, както благополучието на българите”, но благополучие за него не означава богатство и охолен живот, а “благообразие душевно”. Тълкувайки житието, Сава Сивриев стига до извода, че за Константин Огнянович само просвещението отваря душата на човека за „благородни чувства и добродетели”, както и за любов към отечеството. Животът на преп. Алексей е бил пример за подражание. Отрано научава що е добро, що е зло и по какъв начин да служи на Бога. „У него”, както пише Сава Сивриев, „знанието допълва вярата”.
Вече споменахме, че Петко Р.Славейков отрано се занимава с религия и религиозна литература. Той добре е познавал не само житието на Софроний, епископ Врачански, но и живота на Неофит Хилендарски Бозвели. От тях се учи на любов към отечеството и близките си. Петко Р.Славейков дотолкова подробно изучава житието на преп. Алексей, че в един период от живота си проявява желание да стане монах, пише акатист на св.Иван Рилски, на св.Йоан Златоуст. Пише и житие на св.Теодор Тирон. Дълбоката вяра на Петко Р. Славейков заема твърде голямо място в сърцето му до края на неговия земен път.
Сборникът на Сава Сивриев носи интересното заглавие „Литературна археология”, което предварително ни пояснява, че в него можем да намерим интригуващи теми и заглавия, които могат да бъдат от полза както на преподаватели в средните и висши училища, така и на ученици и студенти.

——————–

„Литературна археология”, Сава Сивриев, изд. „Български писател”, 2006; е-списание „Литературен свят”, бр. 6, 2009