Алла Новикова-Строганова

превод: Литературен свят

В памет на Н. В. Гогол…

Днешната година, в която се празнува  202 г. от рождението на Николай Василиевич Гогол (1809 - 1852) е значима за руския свят. Непреходни остават православните пасхални идеи на християнския писател за духовното възраждане на Русия, за възкресението на «мъртвите души».

Гогол остро чувствал неразривната си връзка с Родината, предчувствал отредената му висока мисия. Той благословил руската литература да служи на идеалите на доброто, красотата и истината. Всички наши писатели, по известния израз, са излезли от гоголевия «Шинел», но никой от тях не се е решил да каже подобно на Гогол: «Русия! Какво искаш от мен? Каква непостижима връзка се крие между нас? Какво виждаш ти и защо всичко, което е в теб, е обърнало към мен пълни с очакване очи?..»

Той бил въодушевен от идеята за патриотично и гражданско служение: «Писателят, ако е надарен с творческата сила да създава собствени образи, трябва да се възпитава преди всичко като човек и гражданин на своята земя…» «Предназначението на човека е да служи - повтарял авторът на «Ревизор» и «Мъртви души». - И целият ни живот е служба».

Гоголевото творчество носи учителска насоченост, звучи като художествено-публицистична проповед. Пророческите предвиждания за обществено-духовната криза и пътищата за излизане от нея станали нравствени ориентири не само за следващото поколение руски класици, но и хвърлят светлина върху днешната епоха с изненадващо съвременното си звучене: «Аз почувствах презряната слабост на моя характер, моето подло равнодушие, безсилието на моята любов, затова и чух болезнения упрек в себе си към всичко в Русия. Но висшата сила ме повдигна: няма непоправими простъпки, и пустинните пространства, натъжили душата ми, ме възторгнаха с великия простор на пространството си, с широкото поприще за работа. От душа се обърнах към Русия: «Нима няма в тебе богатир, когато има толкова място, където да се разгърне?..» В Русия сега на всяка крачка може да се стане богатир. Всяко звание и място искат богатирство. Всеки от нас е опозорил светостта на своето звание и място (всички места са святи), че са необходими богатирски сили, за да се издигнат те на законната им висота».

Важно е с цялата си душа да осъзнаем съпричастността си към всеобщото дело за възраждането на Русия, за усъвършенстването на живота, а за това - учи Гогол - е необходимо осъществяването на простото правило: всеки честно да изпълнява своята работа на своето място: «Нека всеки да взема в ръка метла и да измете улицата си». Тези редове от «Ревизор» неведнъж цитирал Н. С. Лесков и не пречи да си ги спомняме по-често.

В «апокрифния разказ за Гогол» «Пътник» Лесков изрекъл чрез героя на разказа - младия Гогол - заветната мисъл за способността на руските хора към бързо нравствено възраждане: «а на мен все пак ми е скъпо, че те могат да преодолеят в себе си всичко лошо и нищо не им струва да го поправят; мило и скъпо ми е, че те, както умствено, така и нравствено могат да пораснат толкова бързо, както никой друг на света <…>  Обичам които са способни на такива святи пориви и скърбя за онези, които не ги ценят и не ги обичат!»

Огромно е вниманието на Гогол към тайните на битието, разделено на светла и тъмна половина. Борбата с дявола, със силите на злото е постоянна гоголева тема. Писателят чувствал действеността на тези сили и призовавал да не се страхуват от тях, да не им се поддават, да им се противопоставят. В писмо до С. Т. Аксаков от 16 май 1844 г. Гогол предлагал да се използва в борбата с «нашия общ приятел» простото, но радикално средство в духа на ковача Вакула, който наложил най-накрая дявола с дълъг прът, в повестта «Нощ преди Рождество»: « Бийте по муцуната този добитък и не се смущавайте от нищо. Той е като дребен чиновник, като че ли водещ следствие в града. Ще вдигне прах, ще наругае, ще се развика. Малко уплашиш ли се и отстъпиш ли му  - веднага и той ще се охрабри. А само да настъпиш срещу него, ще си подвие опашката. Ние сами правим от него великан, а в действителност той е дявол знае какво. Пословицата не е нещо случайно, тя казва: «Хвалил се бесът да завладее целия свят, а Бог не му е дал дори над свинята власт»». Мисълта за безсилието на нечистата сила пред лицето на твърдия духом и устойчив във вярата човек - една от любимите на Гогол - води началото си от древноруската житийна традиция. В Началната руска летопис («Повесть временных лет») се казва: «Само Бог знае помислите човешки. А бесовете не знаят нищо, защото са немощни и скверни на вид».

В същото време посрамването и надвиването на беса се удава съвсем не просто, което Гогол и показва във «Вечери в селцето край Диканка». Така ковачът Вакула - религиозен художник - изобразил («нашарил») на стената на храма победения от него бяс. Да се осмее злото, да се извади то на показ в комичен и уродлив вид означава почти да бъде победено. Но на финала на повестта се намеква за твърдата сила на дяволщината. В образа на плачещото дете е въплътена темата за страха пред нечистата сила. При вида на изображението на дявола в ада детето, «сдържайки сълзите си, поглежда картината и се притиска към майка си». Гогол дава да се разбере, чe демоничните сили могат да се унизят, осмеят, пародират, но окончателно да бъде победен «врагът на рода човешки», са нужни радикални средства от друг порядък - противоположно насочената, висша Божия сила.

Писателят се обръща към изследване на дълбините на човешката природа. В произведенията му има не просто помешчици и чиновници, а типове от национален и общочовешки мащаб, които се родеят с героите на Омир и Шекспир. Руският класик формулира законите на националния живот и целия свят. Ето един от изводите му: «Колкото е по-знатна, колкото е по-висша класата, толкова тя е по-глупава. Това е вечна истина!»

Болеейки с душата си за съдбата на Русия, Гогол, според дълбоко лиричното му, одухотворено признание, дръзнал «да покаже наяве всичко, което ежеминутно е пред очите и което не виждат равнодушните очи, - цялата страшна, потресаваща тиня от дребни неща, оплела живота ни, цялата дълбочина на студените, раздробени, ежедневни характери, от които гъмжи нашият земен, понякога горчив и скучен път». За това е «много необходима душевна дълбочина, за да се озари картината, взета от презрения живот, и да се превърне в перла на творението». Тези творчески перли - несъмнено, са от духовната, Божествена съкровищница на Твореца.

Основно свойство на класиката е да бъде съвременна във всички времена. Така, както и Новия Завет, във всеки миг и за всеки остава нов, всеки път отново обновявайки и възраждайки човека.

Гениалните гоголеви типове оживяват и се въплъщават постоянно. В. Г. Белински справедливо размишлявал: «Всеки от нас, колкото и да е добър човек, ако вникне в себе си с безпристрастието, с което вниква в другите, - непременно ще открие в себе си, повече или по-малко много от елементите на много герои на Гогол». Именно - «всеки от нас». «Нима всички ние след младостта си, така или иначе, не водим един от животите на гоголевите герои? - риторично питал Ал. Ив. Херцен. - Един остава при маниловската тъпа мечтателност, друг буйства a la Nosdreff, трети - Плюшкин и проч.».

Пътешествайки в пространството и времето, приспособявайки се към него, гоголевите персонажи както и преди са напълно разпознаваеми и в днешния живот - те продължават да си бъдат чичиковци, собакевичи, «глупави» коробочки, петрушки, селифановци, ляпкини-тяпкини и др. В съвременната чиновническа среда, както в гоголевите «Мъртви души», както и по-рано «мошеник мошеника язди и мошеник кара. Всички са христопродавци».

Хлестаков в «Ревизор» вече е не просто нарицателен тип, а всепроникващо явление. «Тоя празен човек и нищожен характер крие в себе си събрани много от ония качества, които се срещат и у ненищожни хора - обяснявал Гогол в своето «Предварителни бележки за ония, които биха поискали да играят «Ревизор» както трябва» - <…> Рядко на някого не се е случвало поне веднъж в живота». Неслучайно Хлестаков вика на вцепенилия се от раболепен ужас чиновник: «Аз съм навсякъде, навсякъде!».

Разкрил всеобхватната фантасмагория на хлестаковщината, Гогол стига до съд и над себе си. За книгата си «Избрани места от преписката с приятели» (1846) той писал на В. А. Жуковски: «Размахал съм се в моята книга като същински Хлестаков, че не мога да я погледна… Наистина, в мен има нещо хлестаковско». През април 1847 г. в писмо до А. О. Росет писателят се разкайвал: «Трябва да Ви призная, че и досега горя от срам, спомняйки си колко надменно съм се изразявал на много места, почти а la Хлестаков». И същото време Гогол признавал: «Никога не съм обичал лошите си качества… взел едно мое лошо свойство, аз го преследвам под друго име и на друго поприще, старая се да го изобразя като смъртен враг…»

Мисълта за Божествената същност на словото: «То е висш подарък на Бога за човека» - била основополагаща за Гогол. Както никога са актуални мислите му за особената отговорност на всички, имащи този дар: към словото трябва да се отнасяме с трепет, безкрайно внимателно, честно.

Малко преди смъртта си - след посещение на Оптинската Пустиня - писателят се променил и външно, и вътрешно. По свидетелството на А. К. Толстой, Гогол «бил много пестелив на думи и всичко, което казвал, казвал като човек, в който настойчиво пребивава мисълта, че «със словото трябва да се отнасяме честно»… По собственото му признание, той станал «по-умен» и се разкайвал за «гнилите думи», откъснали се от устата му и излезли изпод перото му под влияние на «димната надменност на човешката гордост» - желанието да се поперчи заради духовитостта.

Монахът от Оптинската Пустиня отец Порфирий, с който дружал Гогол, в писмо го убеждавал: «Пишете, пишете и пишете за полза на сънародниците ни, за слава на Русия  и не приличайте на ленивия роб, скрил своя талант, оставил го неумножен, за да не чуете в себе си глас: «лениви и лукави робе»».

Строго съдейки себе си, поставил си високи духовно-нравствени изисквания, писателят -  титанична и трагична личност - бил готов да извърви до край трудния си път. След смъртта му Иван Сергеевич Тургенев писал на Иван Сергеевич Аксаков: «Трагичната съдба на Русия се отразява на онези от руснаците, които стоят по-близо от другите до нейните недра - нито един човек, и най-силният дух не би издържал в себе си борбата на целия народ, и Гогол загина!»

Важното е, че той успя да пробуди у нас «съзнание за самите нас». По справедливото мнение на Н. Г. Чернишевски Гогол «ни каза кои сме, какво ни липсва, към какво трябва да се стремим, от какво да се гнусим и какво да обичаме».

Пълна с очаквания и надежди е Русия и днес - над двеста години по-късно - тя все така се обръща към своя велик син в търсенето на истината за самата себе си. И не е далеч времето, което виждал Гогол, «когато в друг изблик страшната буря на вдъхновението ще се възземе от осенената от свещен ужас и блясък глава и ще се усети в неспокоен трепет величавият гръм на други слова…»

Русская народная линия, 04.04.2011