Максим Замшев

превод: Иван Есенски

* * *

Синият пролетен въздух цъфти -
накиселява.
Сладко на маслени блини дъхти
и на тинтява.
Е, всеки в пътя си да върви!
Тук е Русия -
нива, засявана с буйни глави,
хляб от осили,
речно корито, застлано с килим
от княжни нежни-
варварски начини да победим
гърците смешни.
Уж били само таланти и ум -
днес е Елада
минало свършено, спомен за шум.
Тъй им се пада!
Ние пък хляба ще допечем
и пребогати
в младия въздух ще се доберем
до свободата.

* * *

Прилежно пълзят тия сухи слова
в мотива безславен.
Тепърва дълбоката мъртва трева
ще ни отмъщава.
Защото убихме зелената плът
и в огъня пъклен
изпратихме сетната песен на смърт -
да стане на въглен.
Стърчи обгорялата четина. Хлад
от нея извира.
Тя няма характер, но с адски инат
превзема всемира.
И вятър, по-строг от тъмничен режим,
в тревата тъмнее.
А тя - отмъстена - през въглен и дим,
ще ни надживее.
И пак ще възкръсне след нас песента -
и жива, и сладка.
Безсмъртна и жилава като смъртта.
И толкова кратка.

* * *

На сънищата всеки длаб и ръб
в предзалезната здрачина оглеждах.
А лампата от уличния стълб
съчувствено примигваше под вежди.
И първа тя от поста си висок
видя как ми изменяше жената,
която беше ми изпратил Бог -
с познати и напълно непознати.
Събирах аз - черта подир черта -
без мярка разпиления й профил:
искрица нежност, нокът красота…

А теб намерих в следващата строфа.
Но есента се изваля и пак
сърцето на Снежанка даде клетва.
И те покри безпаметният сняг,
и те заключи в бялата си клетка…

Сега отеквам като празен съд,
разсъхнат от съчувствията жалки.
А изпод вчерашния сняг звънят
едва-едва невидими камбанки.
Не мога да ги съживя, освен
на миналото цензура да сложа.
И ще отключа онзи дом студен,
и тази песен пак ще е възможна.

ТАМ ЗАД РЕКАТА

В ръцете - мрак, в очите - мрак.
Мрак за разплата.
А бе любов на оня бряг -
там, зад реката.
Там бяха нашите слова
по детски чисти.
Там днес пияната мълва
мътилка плиска.
Там, зад реката, до зори
родата плещи,
но ни един за мен дори
не се и сеща.
Не се получи. Не изпих
света до дъно
и миналото уж спестих,
а миг не върнах.
Кръжат над светлата вода
две сенки остри.
Трамваите като стада
търчат по моста.
Нагазва нашата река
друга перачка…
Не чувствам твоята ръка -
тя е прозрачна.
И залезите ми горят
ведно с тъгата.
Ала каква красива смърт
там, зад реката!