Александър Трапезников

превод: Литературен свят

Всеки град са преди всичко неговите хора. Не застинали паметници на древността или природния ландшафт, а именно живите съдби. Елабуга е по-стара от Москва, историята й наброява хиляда години. Тук, в източното Предкамие, на пътищата на търговските кервани в устието на река Тойма се е появила българската военна крепост Ала-буга. Една от кулите й е оцеляла и досега като единственото в Русия наземно съоръжение на българското княжество в домонголския период. Но скитските поселения тук са били много по-рано, още от първи век пред Рождество Христово - за това свидетелстват разкопки в така наречения «Ананиево гробище». Отделните археологически находки датират към VIII - III век преди нашата ера. Между другото, българският летописец Шерефедин, живял през XVI век, приписва основаването на Елабуга на Искандер-зул-Карнейн, т. е. Александър Македонски, известен под това име на Изток. Променяли се времената, променяли се и жителите на древния град. След разпада на Волжко-Българското царство Елабуга влязла в Казанското ханство. А когато при Йоан Грозни в 1552 г. Казан бил взет и присъединен към Московската държава, тук се появило първото руско население. За известно време Елабуга получила ново наименование - Трехсвятско, от дарената от царя икона на тримата светии - Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. Издигнатата Покровска църква мирно съседствала с белокаменна джамия. Пак тогава Елабуга става отново място на оживена търговия, постепенно превръщайки се в търговски център на Прикамието. (Особено се славела в Москве живата камска чига.) Шлепове с хляб и риба пътували по Волга не само до различни градове на Русия, но и зад граница. Екатерина II дала на Елабуга статут на околийски град и го включила във Вятското наместничество. А герб издала такъв: «В сребърно поле е кацнал на пън кълвач и дълбае, защото там има много птици»…
Сега съкровената Елабуга до голяма степен е запазила чертите си от деветнадесети век, с търговските къщички, с архитектурните и градостроителни паметници, които са повече от двеста. Това е истинско културно наследство на Русия и Татарстан. Но ако говорим за хората, от всички знаменити елабужани биха се откроили трима. И всички те също са от деветнадесети век. Най-напред, това е най-руският от всички наши художници-пейзажисти Иван Иванович Шишкин. Родният си град той е отразил в най-хубавите си платна: «Кама близо до Елабуга», «Горски далечини», «Ръж», «Бор», «Гора за кораби» и други също толкова светли, радостни, вълнуващи и искрени пейзажи. Той може да бъде наречен основоположник на реалистичната пейзажна школа. Сега в Елабуга се намира единственият в Русия музей на този изтъкнат живописец. Но ако за Шишкин знаем много, то двамата други удивителни елабужани са незаслужено забравени. Иска ми се да разкажа за тях малко по-подробно.
Дмитрий Иванович Стахеев, както и Шишкин, принадлежал към търговското съсловие. Това съсловие винаги се отличавало с консерватизъм и реализъм, с привързаност към традиционните ценности. А властта в Русия кой знае защо никога не се е отнасяла добре с подобни хора, и досега е така. По-мили й са на властта всякакви джобни бунтари и развейпрах. Семейство Стахееви имали огромно състояние, казвали за тях така: «Ако се продаде Елабуга с всичките й къщи, църкви, лавки, ще вземеш по-малко пари, отколкото от Стахееви… те са по-силни от губернатора, те са почти царски дом». Но не само заради едното богатство живеела династията Стахееви. Ежегодно те жертвали за благотворителни цели милиони рубли. И мащабите на тази дейност са просто несъпоставими с благодеянията на известните меценати Морозови, Мамонтови, Третякови и Бахрушини. Но самите Стахееви категорично забранявали да се рекламира във вестниците благотворителността им, считайки, че тя «трябва да бъде тиха». Що се отнася до самия Дмитрий Иванович, отначало той тръгнал по търговските стъпки на баща си много сръчно: на петнадесет години, съвсем юноша, изпратен от родителите си в Кяхта, на границата с Китай, направил там голяма чана сделка с почти милион търговски оборот. Поразявал кяхтинските търговци с разумната си съобразителност, честност и искреност. А това са все характерни черти на гениалното «средно съсловие», на което се държала Русия. Ще отбележа в скоби, че пак там, в Кяхта, Дмитрий Иванович въпреки воля на баща си се оженил за красивата дъщеря на местния търговец Трапезников - Любов Константиновна, а тъй като предците ми са същия край, сега мисля, че и аз съм в родство с потомците на Стахеев.
Но все пак Дмитрий Иванович се прославил не с успешната си търговия и дори не с благотворителността си, а с това, че бил забележителен руски писател. На перото му принадлежат около двадесет романа, 12 тома събрани съчинения. Произведенията му се печатали в най-популярните руски списания, редом с творби на Гончаров, Тургенев, Островски, Толстой, Достоевски, Писемски - и съвсем не бледнеели на този фон. Един от критиците от онова време вярно отбелязал: «Стахеев не беше от писателите, които могат да вдигат шум около себе си. Той работеше на литературната нива не под блясъка на фойерверките, а със скромна лампа, хвърляща светлина върху живота; не се къпеше в калта на руската действителност, а рисуваше тази действителност и в положителните й, и в отрицателните й черти… Сред многобройните му романи няма нито един, който би имал успех чрез скандал, но почти всичките му произведения бяха спокойни битови картини, чужди на тенденциозността». Тези думи могат напълно да се отнесат и към днешния ден, към днешния литературен процес: кой не знае пишещите фаворити, стремящи се към славата чрез скандали? Други, като Стахеев, продължители на гоголевската школа, пишат спокойно и тихо. И времето им ще дойде. По-точно, ще се върне.
Третият елабужанин, за който ми се ще да спомена накратко, въз основа на изследванията на нашия съвременник, професор Наил Валеев (също жител на Елабуга) е подвижникът в науката, свещеникът Капитон Иванович Невоструев. Повече от двадесет години той непрекъснато се трудил в Чудовия манастир в Москва, съставяйки седемтомното «Описание на славянските ръкописи в Московската синодална библиотека». Написал десетки книги за древната история на Казанска, Вятска, Симбирска губерния, за древноруска литература и история на руската църква. Той бил и археограф и филолог, палеограф и историк, но преди всичко - велик и неуморим труженик, открил ни и древната Елабуга. Такива учени, свещеници, търговци, писатели, художници раждала елабужката земя. Тук си струва да се спомене и изтъкнатият руски невропатолог и физиолог елабужанинът Владимир Михайлович Бехтерев, и един от първите фабриканти на химически заводи в Русия Пьотр Ушков, и, разбира се, знаменитата кавалерист-девойка Надежда Дурова, прекарала в Елабуга последните тридесет години от живота си (впрочем, също забележителна писателка), и трагично отишлата си в този град Марина Ивановна Цветаева. Въздухът на Елабуга знае и помни истински великите си хора, призвани на пира на честта и разума.