Леонид Дудин

превод: Татяна Любенова

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Когато говорим за съвременната литература, трябва да се съобразяваме с тези рамки на времето (1990 - 2010 г.), в които е “хванат” авторът на дадената работа. Долната граница не се нуждае от особени коментари: това е краят на така наречената перестройка, когато започна разрушаването и саморазрушаването на СССР, а заедно с него и на всичко друго, определящо образа на великата държава.
Ние живеем в страна, където има хиляди писатели. Персонално за всички не може да се разкаже, даже и да се споменат е невъзможно. Историците на литературата на ХІХ век (когато имахме не хиляди, а само стотици писатели) решават подобен проблем като обстоятелно анализират творчеството на класиците, а за останалите само споменават бегло ( и то далеч не за всички).
Да възприем този подход изследователят на съвременната литература обаче не може - на него тепърва му предстои в хода на запознанството да разбере “кой кой е”. Ясно е, че ще му се наложи да има работа с дарования от много различен мащаб. Обидно е да не забележиш големия талант, но е срамно да се страхуваш да дадеш нелицеприятна оценка на тези автори, които незаслужено привличат върху себе си шумотевицата на деня, който и да стои зад тях. Като литератор аз ще изразя собственото си виждане за съвременната проза и поезия, тоест - ще бъда субективен.

ПРОЗА

1.През 90-те години на ХХ в. се върна към читателите така наречената «възвърната» литература - романът на Е.Замятин «Ние», повестта на М.Булгаков « Кучешко сърце», «Реквием» на Анна Ахматова и много други; романът «Доктор Живаго» на Пастернак, макар че Пастернак не е бил забранен, но споменатият роман в средствата за масова информация дори не се споменава. Най-общо казано, появява се литуратура на руската емиграция и «непозволената» по-рано, която напълно е отсъствала от кръгозора на съветския читател. Паралелно с нея върви и така наречената «лагерна» литература - Солженицин, Шаламов, Жигулин и други. Главно - «Архипелаг ГУЛАГ», той се печата в списание «Нов свят» цяла година. В същото това време са публикувани: «Щастлива Москва», «Изкоп», «Чевенгур», «Ювенилно море» на Андрей Платонов.
2. Преимущественото развитие на прозата по отношение на поезията (дълго време е прието да се говори за упадък на съвременната поезия).
3. Съществуване фактически паралелно на три художествени метода, които по логиката на нещата трябва да се подменят един друг: реализъм, модернизъм и постмодернизъм.
Именно художественият метод ще взема за основа при характеристиката на съвременната литературна ситуация.
Ако за днес живеещият писател говори критиката или литературознанието, значи той е забелязан. Това вече е много. Това означава само, че трябва да разберем действително ли пред нас стои голям талант или само фигура, изкуствено раздута и за която някой “лобира”. През 90-те години такива явления са широко разпространени, макар по същността си те да са доста безнравствени.
Разпространява се и тенденция, че едва ли не всеки съветски писател е мъкнал “ярема на тоталитарния режим”. Всичко това не е така. Още повече, че има и такова нещо: който е бил в лагера, него печатат. Ако не си бил - давай нататък.
В художествените произведения на големите руски писатели от 90-те години на ХХ век ние действително се сблъскваме с гневното изображение на присъщите за десетилетието социално-политически жестокости и несъобразности, имащи реална и фактическа събитийна основа - това са, например, повлеклият след себе си невинни жертви растрел на руския парламент през 1993 г.; обсебването на общонародната собственост от шепа отракани хора в началото на 90-те, стопанската разруха и нищета в градовете и селата, неудачната военна кампания в средата на 90-те години срещу чеченските бандитски формирования и др. Да се премълчи тези факти е невъзможно. Той е провокиран от реалните обстоятелства. Именно на такива теми са написани най-хубавите произведения на В. Белов, Юрий Бондарев, Ал. Зиновиев, Пьотр Проскурин, Ал. Проханов, В. Распутин, Ал. Солженицин и други крупни художници напрозата през 90-те години. Произведенията на тези и други писатели, които не сме споменали може и да не се нравят на някого, но да си дадем вид, че тези произведения ги няма, не бива - както е невъзможно да си представим литературата от 90-те години на ХІХ век без творчеството на Лев Толстой, А. Чехов, В. Короленко и М. Горки.
Началото на 90-те години на ХХ век трябва да се счита за рождена дата на масовата литература. Нейните жанрове са почти необозрими: детективски на Александра Маринина, Дария Донцова, Борис Акунин; военните на Александър Бушков, Виктор Доценко; всевъзможни “розови романи”, трилъри, фантастиката на Сергей Лукяненко. Появиха се и произведенията на концептуалистите Дмитрий Пригов и Лев Рубинщайн. Публикувани са Сорокин, Пелевин. Намериха място новите тенденции в масовата литература: “гламурная” литература - Оксана Робски; “антигламурная” литература - Сергей Минаев; романите -”разследвания” - на Юлия Латинина; подражания на супербестселърите.
В това време официалната пропаганда започна да критикува безразборно всички страни от живота на изкуствено разрушения СССР, целият съветски период от историята ни, в отрицателен план, кой знае защо «характеризирайки» го с лъжливо- многозначителния, а всъщност лишен от конкретен смисъл, епитет «тоталитарен» («тоталитарен» в превод от латински означава «всеобемащ, всеобщ»). Паралелно с това СМИ започнаха да говорят за гражданите на «нова Русия», упорито наричайки ги не граждани, а «еснафи» по същество, нанасяйки на тези същите граждани неимоверно оскърбление ( защото думата «еснаф, филистер», означава духовно неразвит човек, лишен от обществен кръгозор, патриотизъм и национална гордост и живеещ изключително със своите дребни егоистични интереси).
В литературата с изчезването на «соцреализма» започна носталгията по СССР и опити да се реабилитира соцреализма.
Ярък пример за това е романът на Александър Проханов “Господин Хексоген”.
Ако говорим за някаква група, която оказва голямо влияние върху постсъветското пространство, то това е така наречената “млада проза”. Представителите й: Захар Прилепин, прозаик, който живее в Нижни Новгород, пътува по целия свят, човек с леви убеждения, възпяващ новото революционно движение в Русия; Денис Новиков, Сергей Шаргунов и Михаил Тарковски, внук на знаменития поет Арсений Тарковски и племенник на режисьора Андрей Тарковски, недоволни от Москва и буржоазна Русия.
В центъра на читателското внимание е също неотдавна починалият класик Василий Аксьонов ( с романите “Волтерианци и волтерианки”, “Москва-ква-ква”, “Редки земи”), в миналото -емигрант, върнал се в Русия след перестройката. Това е и Александър Кабаков - един от големите съвременни прозаици. Олга Славникова - лауреат на много награди. Това е, разбира се, Михаил Шишкин. Той живее в Швейцария.
Отделно стои името на Дмитрий Биков. Автор на осем сборници с поезия, пет романа, телевизионен водещ, автор на няколко 800-странични биографични книги. Голям резонанс има неговата биография на Борис Пастернак.
Успешно работи, “гмурващ” се в СССР и нова Русия, живият класик Владимир Маканин.
В съвременната проза - литература на съвремието и миналото - има маса съвършено нови имена. Едно от тях е името на Андрей Геласимов (романът “Година на заблудите”, повестта “Жажда”); също Олга Славникова (романът “2017″); Алексей Слаповски (романите “Качество на живота”, “Те”) ; Людмила Улицка (романът “Даниел Щайн, преводач”); Захар Прилепин (романите “Патологии”, “Грях”). Людмила Петрушевска (романът “Номер едно или В градините на другите възможности”). Михаил Шишкин (романите “Превземането на Измаил”, “Венерин косъм”). Алексей Иванов (романът “Златото на бунта”).
По-малко са известни авторите: Сергей Болмат, с романите “Сами по себе си” и “Във въздуха”; Михаил Елизаров, с повестта “Нокти” и романите “Pasternak” и “Библиотекар”; Александър Гарос и Алексей Евдокимов с романите “Кръстословица”, “Сива слуз”.
Мнозинството  от писателите, в това число и големи художници като В. Распутин, В. Белов, П. Проскурин, Ю. Бондарев, Е. Носов, Ю. Кузнецов и др., не толкова се опитват да “възпяват” ставащото със страната, но както вече споменах, в началото на 90-те години известно време глухо мълчаха.
Много видни писатели или с помощта на перото си, или непосредствено участваха в политическите борби през тези години на страната на опозицията ( В. Гусев, С. Куняев, Е. Лимонов, А. Проханов и др.), защото сред тях имаше и такива, които още в съветско време имаха смелост да критикуват различните обществено-политически аспекти (и затова се оказваха тогава под ударите). А малобройните автори, които първоначално се заеха с изпълнение на социалните поръчки за прославяне на новата власт и безразборното очерняне на съветския период от историята на Отечеството (Е.Евтушенко, Б. Окуджава, В. Астафиев и др. ), бързо изпаднаха в творческа криза и не създадоха произведения, съпоставими по художествено ниво с предишното им творчество.
Съюзът на писателите се лиши от своята инфраструктура, в частност издателствата, «приватизирани» от разни ловки хора, и загуби възможността да оказва на писателите реална поддръжка за публикуване на техните произведения. Частните вече издателства избраха за основен подход към литературата принципа на търговската изгода, в резултат на което много талантливи автори просто бяха лишени от възможността да издават.
(Духът на карикатурната комерсиализация остава в Отечеството ни и до ден днешен. Той все още е лайтмотив за официалната пропаганда, внушава се като светоглед на младите чрез средствата за масова информация и разбира се, литературата; нейните шедьоври, писателската професия са чужди на тоя дух. Търговско изгодни са само развлекателните жанрове - криминални, еротика, нещо от фантастиката и т.н. )
Съвременните социално-исторически катаклизми са за литературата като фактор, провокиращ създаването на гротескови антиутопии на теми от родната история и съвременност. Така пише прозаикът Вячеслав Пиецух, следвайки знаменитото произведение на М. Салтиков-Шчедрин «Историята на град Глупов». Стилизацията на нивото на словесния текст в тази «история» е много повърхностна, връзката с текста на Шчедрин - механично-подражателна, и творчески естественото предаване на чужд текст у В. Пиецух е пълно с измислици. По друг начин антиутопията се използва от Сергей Есин в романа «Казус, или Ефектът на близнаците». Тук няма проекция на чуждо произведение и експлоатация на гротесковите находки на автора-предшественик.
Прозата от началото на ХХІ век критиците често наричат “проза от нулевите години”. Създава се усещане, че съвременната литература е “занулена” и тя се намира в точката за начално отброяване, тя трябва да се създава и да осъзнава себе си отново, да се отстоява, да завоюва читателя и свое място в историята на руската литература.
“Нулевите” години действително нямат естетически и политически взривове. Когато наистина има за какво да се пише и има за какво да говорят критиците, не е толкова тежко да се занимаваш с такава работа. Сега, от една страна, всичко е позволено и всичко е достъпно, а от друга - малко енергичност, както вътрешна, така и външна. Непотвърдените и непотвърдили се в литературната практика декларации на новото са само опит да се раздуе тази енергия, да се разтегне и да се измисли. Подмяната не сработи и в това няма нищо чудно. Литературата премина на самообслужване. Чете сама себе си и разказва на себе си за себе си. “Как това се случи? Кога?” - този въпрос, озвучен от съвременните критици, остава актуален и до ден днешен.
Така че, първото десетилетие на литературата на ХХІ век е пъстро, противоречиво, многостранно - представлява висок технически синтез от изкуство и бизнес, което за съжаление е следствие от все по-дълбокото интегриране на културата в търговските отношения.
Не трябва да се учудваме на това, че е невъзможно да поставим еднозначна диагноза на съвременната литература. Твърде сложна се оказа историята за развитието на болестта и при прозата, и при поезията.

ПОЕЗИЯ

Какво представлява съвременната поезия, видяна в светлината на съвременната теория и отговаряща на изискванията на съвременния вкус?
В нашето толкова непоетично и жестоко време може да оцелее само онзи поет, в зависимост от това как и от кого ще бъде чут. Известно е, че епичните жанрове са по-приспособени за обсъждане на общото - съдбата на народа, типичните черти на характера, обективните закони на природата и историята, а лириката предполага обръщане към тайната на душата. Доколко поезията е съзвучна със съвременните темпове и информационния бум на ХХІ век? Можем ли да се съгласим с мнението, че на границата на епохите литературата се концентрира в поетичното слово, а не само се размива в масовата литература? “Съвременният поет твърде много зависи от съвременния живот. Той реализира себе си на нивото на незначителната актуалност, заплетено претворявайки в стих азбуката на всекидневието. Неговият хоризонт е хоризонтът на днешната културна еднодневка. Много са твърде верни на епохата си, а епохата е глупава и пошла. Съвременната поезия е болна от абсолютизацията на текущия ден и час”.
В началото на нашия век възникна противостояние между две литературни групи. Едната се нарича «Вавилон», другата е около списанието «Арион». «Арион» - това е първото в нова Русия списание, специално посветено на поезията. В поезията на списание «Арион» главното е това, че поезията в нищо не се е променила, пред поета стоят същите задачи, както в епохата на Пушкин, Твардовски: поетът е длъжен чрез «словото да пали сърцата на хората». В поезията, която се групира около сайта и списанието «Вавилон», главното е друго: протестът, борбата, социалната активност, стремежът да се победи врага. Разбираемо е, че в «Арион» са поетите с традиционна ориентация, а във «Вавилон» - авангардистите.
В съвременната руска поезия едновременно работят стотина интересни поети, от които 30 - 40 са наистина големи. От поетите на по-старото поколение може да се споменат Владимир Фирсов, Олег Чухонцев, Инна Лиснянска - това са хора, които повече са 70-годишни и са вече в третата възраст. Големи съвременни поети. Уместно е тук да се споменат и имената на В.Гусев, В.Силкин, М.Замшев, А. Шацков. В традиционен маниер работят и поети, които сега са на 30-40 години Такива са например Андрей Родинов (пише за «потомците на бившите пролетарии»), Мария Степанова, Елена Фанайлова, Олга Новикова, Марианна Гейде - автори забележителни и ярки.
Време ли е сега да се чете? Модерно ли е? Отговарям: сега е време да се чете, четенето е мода в цивилизованите страни, където са дълбоки националните традиции - и тя няма да премине никога. Всичко ще се върне в своя кръг.
За всеки, който гледа обективно и има мъжеството да погледне и в своята душа, е очевидно, че Русия сега е на прага…
На прага е и руското изкуство. Нашата словесност, поезията ни стоят пред небитието. Или - и никой не е в състояние да предскаже точно - ще стане ли пълно разсейване на руската нация и култура, или - тя ще възкръсне и ще се възроди…
Поезията е най-древната форма на изкуството, известна на човека. Традиционната поезия е въплътена в народната песен и в църковната молитва. Поезията и сега в голяма степен изпълнява тези две функции: да носи идеалите на народността - националното самосъзнание и идеите на молитвеното служение.
Как ли не е бил тълкуван смисълът на творчеството в изкуствознанието. Да, литературата има много клони, но съдържанието е едно - националната идея, изразена чрез художествени средства. За руската литература - руската идея, руският дух - това е смисловата същност на поезията.

Какво се случва с нея? Сега трябва да се осъзнаят опасностите, но главно - да се намерят сили за преодоляването им. За последните 15 години тиражите на книгите са паднали от 100 до 1000 пъти, тиражите на литературните списания - още повече… Залите на поетическите вечери са празни, стадионите… - не ни е до стадиони сега. Телевизията? - и тя не е за нас. Държавните издателства са ликвидирани. Критиката, загубила идейната си база, се разпръсна, литературознанието мина в нелегалност.
Класикът на руската литература Владимир Фирсов на въпроса за сегашното състояние на руската поезия отговаря така: “С огорчение отбелязвам, че наоколо цари унило еднообразие. Словоблудство. Отсъствие на културна поезия. Някаква обреченост. Но и сред тази тъжна всекидневност може да се срещне в глъбините на страната чисти изворчета, зараждащи се от строфите и образите на младите автори. Не можем да не забележим и творчеството на реализираните майстори на словесността Максим Замшев и Андрей Шацков.”
Възможно ли е днес - при всичко това - появата на велик национален поет? (А впрочем СМИ пробутват еснафския лъжемесия, поставил своето перо в угода на рушителите на Русия).
И ние тепърва ще задаваме въпроси, но в никакъв случай риторични: нима на руският народ вече не му е необходима поезия, въобще - словесност? Нима и в целия свят книгата ще отмре в условията на ерзацкултурата на днешната глобализация? Нима безвъзвратно е разрушен националният манталитет на може би най-поетичния народ? (Ненапразно самото название «славяни» се превежда като: песно-творци, певци, езикотворци…).
Литературният процес в голяма степен се оказа заложник на политическия процес … в голяма степен литературата си е виновна и сама, и всичко, което е получено - грехота… А значи - както във всички времена - покаянието е първата и главна крачка по пътя на възраждането.
Четейки централната преса и пресата от руската периферия, може открито да кажем, че всичко най-хубаво е написано в «дълбоката провинция на Руската империя». Само че тук ревниво се пазят пушкиновите, тютчевските, некрасовските, есенинските традиции, тоест традициите на родното Слово. А това значи, че Словото ще живее. Тогава ще живее и нацията.
А Русия ще опази Главния път на своята литература. Това вече се вижда… Само да не заиграваме с възвишените думи и да не се съблазняваме, че сме първооткриватели на този път.