“СТАРИ” И “МЛАДИ” В “БЪЛГАРСКА АНТОЛОГИЯ” НА ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ И ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Авторската антология “На Острова на Блажените”, при цялата си уникалност, не е единствената антология в нашата литература в края на първото десетилетие на XX век. Тя е съставна част от кохерентен антологичен масив, предшестващ периода на войните – Балканска, Междусъюзническа, Първа световна (1912-1918). През 1910 г. и през следващата, 1911 г., са издадени значителен брой антологии, които окръглят националния и преводния поетически дискурс, и ако не легитимират, то поне признават една, обгледана отвсякъде, представа за канон. Това са: “Българска антология” на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов; “Славянска антология” на Стилиян Чилингиров; “Цветя от всички полета: малки шедьоври из всемирната литература” на Иван Андрейчин; “Български писатели” на Константин Величков; “Из големите поети” на Иван Вазов; “Лъчите на поезията” на Георги Бакалов; “Приближени хоризонти” на Кирил Христов и “Немски поети” на Пенчо Славейков.
Канонът все по-решително заявява за себе си както с български, така и с чужди естетически потенции.
Съставената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов и отпечатана през 1910 г. в издателство “Знание” антология носи название “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. С портретите на авторите”. Общо в нея са представени 38 поети, с различен брой творби, т.е. точно два пъти повече, отколкото са те в “На Острова на Блажените”. Поетите са подредени по строго издържан хронологически принцип, като дистанцията между първия, родения през 1850 г. Иван Вазов, и последния, и най-млад Константин Константинов (роден в 1890 г.), е цели 40 години. Със следването на хронологическия принцип обяснява първенството на Иван Вазов в антологията пред възмутения Пенчо Славейков и съставителят й Димитър Подвързачов, явно избягвайки всякаква естетическа мотивация.(1)
Известна формална близост с “На Острова на Блажените” имат фотографиите на творците, но уводните бележки са съвсем минимални – година на раждане, издадени стихосбирки или стихотворения, ако поетът не е публикувал поетически сборник. В антологията са включени и четири поетеси – срещу две в “На Острова на Блажените”. Това са: Мара Белчева, Роза Попова, Екатерина Ненчева и Дора Габе. Фотографията, с която е представена Мара Белчева, съвсем точно отговаря на портретната скица на поетесата от “На Острова на Блажените” Вита Морена, нарисувана от Никола Петров. Явно художникът е използвал тази портретна снимка и както образът на Пенчо Славейков е разслоен в 17 портретни скици, така и Мара Белчева е разслоена в две свои снимкови портретни скици на измислените поетеси Силва Мара и Вита Морена. Комплектуването на антологията е вървяло трудно, като причините, ако съдим по признанията на Димчо Дебелянов, са били от естетическо и от социалнопсихологическо естество. В писмо до Николай Лилиев съставителят пише: “И Бащата (Димитър Подвързачов – бел. П.Т.), и аз дохождаме до убеждението, че българска поезия всъщност няма. Всичко е вятьр работа. От дъртите, да не кажа старите, изборът е лесен, но от младите – много тежка работа. А пък не може да се игнорират.”(2) В друго свое писмо до Николай Лилиев Димчо Дебелянов коментира “Българска антология” и “Славянска антология” на Стилиян Чилингиров от гледна точка на тяхната рекламна и пропагандна роля; заради тази роля писателите издребняват дотам, че се унизяват пред такива незначителни фигури, каквито са съставителите.(3)
Погледът към включените автори и произведения показва, че те наистина могат да се обособят в два дяла: “стари” и “млади”. В групата на “старите” попадат поети, родени между 1850 г. (Ив. Вазов) и 1877 г. (П. К. Яворов), като от своя страна мястото на Пейо Яворов е също поделено; с една част от творбите си той принадлежи към “старите”, а с друга – стои много близко до търсенията на “младите”. Освен Иван Вазов и Пейо Яворов, другите “стари” поети са: Стоян Михайловски, Константин Величков, Мара Белчева, Цанко Церковски, Иван Андрейчин, Кирил Христов и Димитър Полянов.
Въпросът обаче не опира само до имената – съставителите са извършили целенасочена подборка на творбите и са включили такива произведения, които са съзвучни с техните собствени търсения. С най-голяма сила този подход личи при Иван Вазов.
Иван Вазов – патриотът, певецът на националноосвободителните борби, е представен съвсем бегло, от общо 46 стихотворения само две могат да се причислят към тази насока – “Той не умира” и “Здраствуйте, братушки!” Липсват “Епопея на забравените”, липсват и други патриотични творби. В замяна на това присъстват осезателно любовта, преклонението пред природата – и чуждата, и нашата (цикълът “Монблан”, “Везувий”, “Неаполитански залив”, “Италия”, “Рим”, “Планината пуста”, “Екът”, пантеистичната “Молитва в планината”, “В нейните обятия”). Но са включени творби, в които се правят опити за философска трактовка на историята и мита (“Гази-Султан”, “Жидов гроб”, “Клепалото бие”). А подборката завършва с “Песен на синчеца”.(4) Към Иван Вазов съставителите прилагат чисто художествен критерий и се дистанцират от масовия критерий на всенародната признателност, от популярния образ на народния поет, и му създават едно, по-модерно и съзвучно със следващите поколения, поетическо лице. Така чрез романтично звучащи текстове се създава “едно съвсем нехристоматийно лице на Иван Вазов, но далеч по-модерно и приобщаващо със следващите поетически поколения”(5).
Вторият от “старите”, представен в “Българска антология”, е Стоян Михайловски. И към него съставителите прилагат същия подход – да не се показва неговото популярно поетическо лице. С тази цел вероятно не е включено нищо от “Книга за българския народ” (1897), а “възточните мотиви” са силно редуцирани. Оставен е само сатиричният сонет “Въпрос за цифри” (“Из Цариград внезапно се разнесе вест: “Емина плениха”) и по една арабска и турска любовна песен. Те, заедно със “Старогръцка елегия”, “Китайска песен” и още няколко миниатюри като “Пчелице майска, и на мене дай…”, съставят лиричната струя на подборката. Останалите стихотворения са песимистични философско-изобличителни сатири (“Стражари”). Така че и у Стоян Михайловски Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов търсят по-непреходното и универсалното, за сметка на популярното.
Константин Величков е представен с пет сонета, израз на интимни, а в едно от стихотворенията – и на социални настроения (“Внезапно, на мечета до вратата”).
Сериозно е присъствието в антологията на Пенчо Славейков, а подредбата на творбите му издава строго премерена концепция. Това идва да докаже, че подборката е дело на самия поет, и съставителите, както и в другите случаи, са се съобразили с нея. В биографичната бележка е отбелязано: “Род. Трявна, 1866. Печатал пръв път 1882. Епически песни, 1896. Блянове, 1898. Епически песни, 1907. Сън за щастие, 1908. На Острова на Блажените, 1910.” Това показва, че Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов са познавали вече “На Острова на Блажените”. Въпреки това съставителите включват в антологията по-ранни редакции на някои от творбите и от “На Острова на Блажените”, и от останалите сбирки. Подборката е композирана в два дяла. Първият започва с “Псалом на поета” – в по-ранна редакция от тази в “На Острова на Блажените”, а всички останали стихотворения са взети от “Епически песни”: “Чумави”, “Приказка”, цикълът “Цветя”: 1. “Прималняла”. 2. “Крилати цветя”. 3. “Пролетен валс”. 4. “Теменужка” (изпуснати са “Сватба” и “Привечер”). Следват “На Балкана” и “Симфония на безнадеждността”. Вторият дял включва само творби от стихосбирката “Сън за щастие” – 34 от всичко 93 в каноничното издание. Добре премислената подредба цели да обхване всички насоки в творчеството на Пенчо Славейков, като стихотворението “На Балкана” отвежда и към поемата “Кървава песен”. И съставителите, и самият поет визират вписването на избраните творби във вкусовете на една по-млада и нова читателска публика.(6)
Следващите трима поети, принадлежащи към “старите”, притежават редица общи черти. Това са Мара Белчева (1868), Цанко Церковски (1869) и Иван Андрейчин (1872).
Мара Белчева и Цанко Церковски са представени с цикли стихотворения, които по своята песенност, лаконичност и изразителност напомнят “Сън за щастие” на Пенчо Славейков. При Мара Белчева е налице и рядко срещаното в българската поезия искрено религиозно чувство; при Цанко Церковски преобладава фолклорната песенност. Малко по-особено е творчеството на Иван Андрейчин. В седемте стихотворения, с които присъства в антологията, се долавят мотивите за смъртта, за нейната неизбежност и поетизацията й (“Химни за смъртта”), за самотата и забравата (“В запустялото жилище”). Макар и още смътно, в поезията на Иван Андрейчин се чувства поетичното направление, което обхваща първото десетилетие на XX век у нас. Наричано е по различен начин – “сецесионен сантиментализъм” или “сецесионен психологизъм”. Творбите на поетите от това направление са изпълнени с нощни видения, несподелени чувства, фатални жени, жалби и страдания, самота, тайнственост и пустота. Сецесионът е преходното звено между философския психологизъм (в “Eпически песни”) и сантименталния лиризъм (в “Сън за щастие”) на Пенчо Славейков(7) и символизма. Видим е в част от стихотворенията на Пейо Яворов, включени в “Българска антология”. В творчеството на “младите” той почти изцяло доминира.
Много важно за концепцията на антологията е представянето на Пейо Яворов. Ранните му социални творби са напълно игнорирани, липсва дори “Градушка”. Подборката започва с: “Недей ме пита”, “Желание”, “Чудак”, “Бабина приказка”, “Павлета делия и Павлетица млада”, “Епитафия”. Следва “Нощ”(8), в което намира израз както индивидуалната философия на поета, така и националната; подобно е внушението – в контекста на подборката – и на цикъла “Хайдушки песни”. А в края са включени и: “Посвещение”, “Сенки”, “Смъртта”, “Към върха”, “Угасна слънце”, “Аз страдам”, “Проклятие”, “Маска”, “В часа на синята мъгла” и др. Някои от тях са символистични, а “Маска” е образец на направлението.
Така посочената линия в антологията изглежда логична, но все пак не трябва да се забравя, че в нея между “старите” фигурират още двама поети – Кирил Христов и Димитър Полянов. Димитър Полянов е представен съвсем бегло, с пет стихотворения (“Идеята”, “Стрелочник” и др.), дори без фотография, което е показателно и загатва за безличие в рамките на антологичната идея (естествено, причините могат да бъдат и съвсем тривиални). Но на Кирил Христов са отделени най-много страници от всичките 38, включени в антологията, творци – 34, докато на Иван Вазов например са отделени 29 страници. Поетът е показан в цялото му разнообразие от теми и мотиви – любовни, еротични, пейзажни стихове, химни, цикълът “Игра на мъртвите”, стилизации като идилията “Младоженци”, “Колибарски песни”, легендата “Гюргя”, религиозни творби като “Пасха”, “Миниатюри”, няколко текста от “Царски сонети”. Кирил Христов демонстрира силата, устойчивостта и разнообразието на традиционната българска поезия. Неговият художествен диапазон прави много трудна поетическата му адаптация, затова и съставителите са го представили в цялата му широта и свобода.
Втората част от антологията включва “млади” поети, като най-възрастните от тях – Александър Божинов и Елин Пелин, са на 32 години, а най-младият – Константин Константинов, е едва на 20. Съставителите са успели да направят колективен портрет на своето поколение, като са подбрали творби, издържани в стила на сантименталния сецесион. Основните поетически концепти са назовани чрез тази стилистика. При някои от най-младите – Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, в отделни случаи тя преминава в символистична. Очевидно става дума за “плавен” проект, при който поезията на “старите” по естествен начин се влива в поезията на “младите”, а при самите “млади” съотношението “сецесионен сантиментализъм – символизъм” се отличава със синхронност и континуитет. Най-силно символистичното е подчертано при Людмил Стоянов – амбициозен, но със скромни художествени възможности автор. При Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов и Николай Лилиев това начало ще се избистри и прояви с пълна сила преди и след войните.
Във връзка с това може да се опишат главните образи (не символи)(9) в поезията на 28-те “млади” поети, представени в “Българска антология”: Александър Божинов, Елин Пелин, Александър Балабанов, Григор Лютаков, Роза Попова, Димитър Бабев, Трифон Кунев, Иван Арнаудов, Димитър Бояджиев, Минко Неволин, Стилиян Чилингиров, Христо Борина, Петър Генов, Иван Карановски, Теодор Траянов, Сирак Скитник, Илия Булев, Михаил Кремен, Стоян Дринов, Николай Лилиев, Екатерина Ненчева, Никола Ракитин, Вен. Тин, Дора Габе, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов и Константин Константинов. Наблюденията показаха следната честота и форми на употреба:
Нощ – бездънна, безсърдечна, потайна, страшна, дълбока, обезверена, сладосънна, пустинна, беззвездна, тъмна, непрогледна, искрометна, кат гроб безответна, настръхнала, бурна, чудна лятна, нощен (сфинкс), коленичеща, (зловеща) тъмнина.
Сянка (-и) – две, безконечни, последни, невидима, плаха, вечерни, безпросветни, керван от сенки, прозрачни, страховити, мимолетни, тъмни, неизбежни, сенки на лика, най-светли, призрачни, строги, починали, сянка като сън.
Песен – безнадеждна, погребална, нощна, черна, тъжна, най-дивна, неудържима, чиста, чудна, мечтана, игрива, политнала (на живота) песента, незнайна, всевечна, дивно волна, светла, свещена, призивно-позната.
Увехнали цветя – мъртви мимози, черно цвете, бледно кокиче, бледни хризантеми, измрели, теменуги мрат, бледни рози, увехнали мимози, клюмнали цветя, синьо цвете, молещо цвете, повехнал цвят, прецъфтяла роза, разпламтени цветя.
Душа – болнава, пустинна, скитница, бездомна и унила, страдна, монахиня бледна, скърбяща, девствена, неразгадан вертеп, коленичеща, храм-душа, унива(ща). В общо 71 стихотворения, включени в циклите “Безсъници” и “Прозрения” на антологичната Яворова стихосбирка “Подир сенките на облаците” (1910), концептът “душа” е използван 74 пъти.(10)
Скръб – безкрайна, безмерна, скръбен (час), мъртва, догробна, безмълвна, тъмна, близка, непрогледна, черна.
Гроб – незнаен, самотен, гроб на нежни рози, безкрайни (гробища), на Христа, далечни, уединен, тревясал, студен, каменно мъртвило.
Сърца (-е) – поробени, разбити, каменни, горящо, болни, ледно и безстрастно, безпросветно, тънък, нежен лист, влюбени, пламенно.
Мъртвец – мъртвешки танц, мъртъвци, мъртви листа, мъртви очи, пътник на смъртта, мъртви долини, смрад от трупове, скелет със коса.
Леден (-а, -о, -и) – забвение, сън, полета, вселена, обятия, мълчание, вятър, гръд, смъртно леден.
Паднали олтари – паднали кумири, съборени кумири, мъртви вери, олтар глух, разрушен, запустял олтар, странен олтар, мъртва светиня, срутени скинии.
Пустиня (-и) – мъртва, безбрежна, снежна, велика, задушни, поднебесни, сънни, пустинни небосклони, пустинни пътища.
Взор – помамен, блуждаещ, смутен, остър, последен, насмешливо-безумен, замира(щ), любовен, безответни взори.
Морен – морен дух, пътници морни, умора сластна, морна гръд, морни поля, морни вълни, морен ум, уморени крила.
Призрак (-ци) – учуден, тъмен, сиротен, безумен, мрачни, призраци прегърбени и мрачни (върби), бледна като призрак (луна), упоен призрак.
Вихри – вихрушки, вихри метежни, буря, нощна буря, нощна хала.
Самота – пустинна, безпределна, горна, безбрежна, глуха, усойна, хладна.
Простори – бледни, знойни, далечни, безкрайни, ясни, мътен, звезден, треперещ.
Бездна (-и) – безпросветна, морска, мрачни, тихи, черни.
Есен – неволна, бездушна, настръхнала, късна.
Участ – фатална, зла и неизменна, онемяла, кървава.
Храм – порутен, срутен, полуразрушен, глух, оставен (т.е. изоставен).
Звън – черковен, тъжен, погребален, камбанен.
Зов – вопиющ, слаб, потаен.
Изгаснало сльнце – изгаснали слънца (срв. у Яворов – “Угасна слънце”), ранено слънце, помръкнали лъчи, удавен светлик.
В поезията на “младите” се появяват все по-често женски имена. Споменати са само четири, като всички те се срещат при автори, чието голямо художествено призвание е друго. Лулу и Розина се срещат при художника Александър Божинов; Лили – при художника изкуствовед Сирак Скитник; Анета – при прозаика Елин Пелин. Малко са и митологичните образи, като почти всички се срещат в стихотворенията на Людмил Стоянов: Овидий, Едип, Содом, Язон, Ариадна, Дафнис и Хлоя, Стикс, друиди, сирени, Орфей, Пан. Последният образ се среща и при Николай Лилиев, а Саломе – при Александър Балабанов.
Съвсем епизодично са представени образите, които по-нататък ще се превърнат в определящи за поетиката на българските символисти: град, гора, морна, тълпа, жена, заключени градини. “Българска антология” отразява чрез творчеството на “младите” един предсимволистичен проект, а взета в своята цялост – един динамичен следвъзрожденски литературен проект. В него е намерило място всичко онова, стойностно и показателно като тенденция, което надмогва патоса на националноосвободителните борби и се стреми към налагането на един нов поетически канон – синтетичен и в определена степен дори надисторичен.
Но ако Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов чрез 38 реални поети конструират един символен образ на българската поезия, то Пенчо Славейков чрез 19 измислени, символни творци сътворява и предлага като канон реалността на собствената си поезия, като се стреми да я представи като надисторичен каноничен образец. Всички посочени образи, присъстващи в “Българска антология”, както и в други представителни подборки от този период, изискват специално и подробно разглеждане. А на един следващ изследователски етап би могла да се проследи трансформацията на сецесионните образи в символи.(11)
Но и от посочените няколко примера се вижда отново, че Пейо Яворов е предходникът на българските символисти. Това той потвърждава през 1910 г. и това издига до нивото на общонационален поетичен канон. Такова е значението на авторската антология на поета “Подир сенките на облаците. Отбрани стихотворения”.
В нашата литературна история вече е уточнено, че книгата е композирана на принципа “антология в антологията”. Подредбата на творбите включва три дяла, като първият от тях направо е наречен “Антология”. Тук Пейо Яворов следва хронологически принцип, проявен донякъде още при Вазовата стихосбирка “Поля и гори” (1884), и много по-определено – в “Избрани стихотворения” на Кирил Христов (1903). Вторият и третият дял на “Подир сенките на облаците” – “Безсъници” и “Прозрения”, са надисторични, те предлагат една метафизика, водеща към вечното, класическото, естетически съвършеното.(12)
Особено показателна е високата оценка за стихосбирката от един такъв познавач на европейската литературна класика и горещ радетел за национална класика като Михаил Арнаудов. Известно е, в писмо до Иван Шишманов ученият възкликва: “…нашият класик е вече между нас – вижте Яворов!”(13) Като подчертава, че Пейо Яворов е осъществил синтез между поезията на Иван Вазов и тази на Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов изтъква, че за разлика от Пенчо Славейков, Пейо Яворов е напълно национален поет поради своите “национални теми, свои, оригинални концепции, небивало у нас езиково творчество, ясно очертан философски и житейски мироглед”(14). Интересно е, че литературоведът прогнозира бъдещото развитие на Пейо Яворов отново по посока на класическото, но вече в неговите световни измерения: “Той би могъл да ни даде шекспировски драми и стихове.”(15)
“Подир сенките на облаците” излиза от печат през март 1910 г. Тя е основа на публикуваната в “Българска антология” (отпечатана през декември същата година) подборка от Яворови стихотворения. Те биха могли да бъдат взети и от предишните им публикации, но е възможно съставителите да са имали предвид Яворовата антология и да са извършили своеобразен антологичен пренос, избор от избора.
Подобна “операция” е извършена и спрямо Пенчо Славейков. В справката за него в “Българска антология” е спомената “На Острова на Блажените”, която е издадена през ноември 1910 г. Както стана дума, използвани са изданията на “Епически песни” и “Сън за щастие”, като от втората стихосбирка са поместени 34 от всичко 93, т.е. около 37,5% от общия им брой. Именно стихосбирката “Сън за щастие” може да се определи като предшественик на “сецесионния сантиментализъм”, така характерен за много от поетите и творбите в “Българска антология”. Чистият лиризъм, уловеното моментно настроение не могат да скрият сецесионното в “Сън за щастие”. Всички изследвачи от Боян Пенев насам сочат тишината, съзерцателността, която се чувства в тази сбирка, голямата роля, която играе блянът на поета по един хармоничен живот.(16) Именно Боян Пенев е успял да долови, макар и да не ги разкрива в пълнота, проявите на “сецесионния сантиментализъм” в лирическата поезия на Пенчо Славейков. Критикът не прибягва до такова определение. Сравнявайки неговата лирика с тази на Пейо Яворов, той пише: “Крайната форма на лирическото чувство у Яворова е поривист лирически ефект, у Славейкова – сълзлив сантиментализъм; поетът, който в своята проза тъй люто се надсмива – може би най-жестоко над себе си, – в своята поезия, в най-интимните си изповеди е кротък, тих и меланхолен.”(17) Сецесионът в “Сън за щастие” се потвърждава донякъде и от неосъществената идея за илюстриране на стихосбирката. Някои изследвачи смятат за сигурни белези на сецесиона отказа от естествената реч и устното сказване, ситуирането на преживяното извън сегашното и интерес към екзотиката и мита, проблематизацията на идентичността (двойничество и живеене на чужд живот), фигуративността, повторителността, метафункционалността.(18) Последната особеност не е характерна за разглеждания период.
Знае се, че Пенчо Славейков е общувал с даровития декоратор и майстор на сецесионната рисунка, Харалампи Тачев. По предложение на поета, художникът прави серия от илюстрации към “Сън за щастие”, но те остават неизползвани и се пазят в Музея “Петко и Пенчо Славейкови”. Три от тях са публикувани: илюстрациите към стихотворенията “Вървим самотни ний…”, “Гонят се, мятат се…” и “Облак”(19). Рисунките наистина изобразяват типични за сецесиона мотиви: стилизирани морски вълни и спускаща се над тях чайка, облаци, влюбена двойка. В коментара към архивните ръкописи на “Сън за щастие” се казва, че Пенчо Славейков не е използвал илюстрациите на Харалампи Тачев, защото не ги е одобрил.(20) Може да се предположи, че поетът не е останал доволен от прекалената декоративност, която е притъпявала драматизма и философията на поетичните послания.
Отговор на този въпрос може да даде запознаването с всички съхранени рисунки на Харалампи Тачев и съпоставката им със съответните Славейкови творби. Показателно е обръщането на Пенчо Славейков към художник декоратор, признат майстор на сецесионния рисунък. Три години по-късно поетът подновява илюстративния проект – този път спрямо “На Острова на Блажените”. Отново с тази задача е натоварен Харалампи Тачев и отново неговите няколко “пробни” скици на поети от Острова не допадат на Пенчо Славейков.(21) Тогава, по препоръка на Стилиян Чилингиров, поетът се обръща към младия и талантлив илюстратор Никола Петров. Този път проектът успява.
“На Острова на Блажените” на Пенчо Славейков, “Българска антология” на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов и “Подир сенките на облаците” на Пейо Яворов се отличават сред другите антологии през 1910 г., които също дават своя принос в процеса на кристализация на канона.
Подобно е значението и на следващата, 1911 г., през която също са публикувани няколко забележителни антологии.
Но те трябва да бъдат анализирани специално.
Бележки
(1) Според разказа на Александър Божинов, Димитър Подвързачов изложил пред Пенчо Славейков намерението си да състави антология на българската поезия и поетът го запитал:
“- С кого започвате?
- С Иван Вазов – каза смотолевено Подвързачов.
- Пак ли с Вазов, че защо с него?
- С най-стария – пак смотолеви Подвързачов, защото нямаше какво друго да каже.” (П. Славейков, П. Яворов, П. Тодоров, д-р Кръстев – в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 68.) Въпросьт на Пенчо Славейков е достатъчно показателен – кой е лидерът, най-големият? Обратно в текста
(2) Дебелянов, Д. Съчинения в два тома. Т. II. София, 1974, с. 52. Обратно в текста
(3) Пак там, с. 47; срв. Стойчева, Св., Ст. Петков. Обетованата книга (Антологична концепция – национален генезис). // Кирил Христов. Нови изследвания. Шумен, 1997, с. 116, бел.13. Обратно в текста
(4) Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам. С портретите на авторите. Съставили Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов. София, 1910, с. 3-32. Обратно в текста
(5) Стойчева, Св., Ст. Петков. Обетованата книга…, 1997, с. 100. Обратно в текста
(6) Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам…, 1910, с. 52-83. Обратно в текста
(7) Темата за смъртта заема значително място не само в посочените стихосбирки, но и в “На Острова на Блажените”; тя маркира особено забележимо техния край. Вж. по-подробно: Чернокожев, Н. Пенчо Славейков – визии за отвъдното. // Българската литература – фигури на четенето. София, 2000, с. 100-119. Обратно в текста
(8) Куев, К. П. К. Яворов в светлината на макабристичната поезия. // Училищен преглед, XL, 1941, кн.1, с. 32-35. Обратно в текста
(9) Тук не се засяга и проблемът за цвета, за колоремите като негови изразители, но те присъстват осезаемо в “Българска антология”. За цвета при българските символисти вж. подробно: Дачев, М. Семиотика на цвета в поезията на българските символисти. София, 1997. Обратно в текста
(10) Цанев, Г. Страници из историята на българската литература. 2. На прелома между две столетия. София, 1971, с. 312-313. Обратно в текста
(11) За символите в поезията на българските символисти вж. по-подробно: Добрев, Д. Справочник на символите в българския символизъм. Шумен, 1996; Добрев, Д. Символите в творчеството на българските символисти. София, 2000. Обратно в текста
(12) Стойчева, Св., Ст. Петков. Обетованата книга…, 1997, с. 101-102. Обратно в текста
(13) П. Славейков, П. Яворов, П. Тодоров, д-р Кръстев – в спомените на съвременниците си…, 1963, с. 455. Обратно в текста
(14) Пак там, с. 456. Обратно в текста
(15) Пак там, с. 456. Поразително точна обаче се оказва една друга прогноза на Михаил Арнаудов. Той е абсолютно уверен, че Пейо Яворов ще напише още по-съвършени творби, “освен ако непредвидена някоя катастрофа от политически или личен характер не тури кръст на този талант”. (Пак там, с. 456. Курсив авт. – П.Т.) Обратно в текста
(16) Вж. подробно: Пенев, Б. Лирическите песни на Пенча Славейков. // Пенев, Б. Студии, статии, есета. София, 1985, с. 303-338; Каролев, Ст. Преображенията на поета. Жрецът-войн (Книга трета). София, 1988, с. 19-46. Срв. Гълъбов, К. “Сън за щастие” на Пенчо Славейков. // Език и литература, XXVII, 1972, №1, с. 58-65. Обратно в текста
(17) Пенев, Б. Лирическите песни на Пенча Славейков…, 1985, с. 330, бел. 1. Обратно в текста
(18) Пенчев, Б. Междувековието – литературният сецесион. // Език и литература, LIII, 1998, №3-4, с. 127. Обратно в текста
(19) Вж. Литературен архив. Т. III. Пенчо Славейков. Встъпителна статия, публикация и коментар Ст. Михайлова, в сътрудничество с М. Въгленов. София, 1967, с. 307, 313 и 336. Срв. Маринска, Р. Никола Петров в кръга на Пенчо Славейков: нов поглед към скиците на художника в “На Острова на Блажените”. // Проблеми на изкуството, 1992, №3-4, с. 41. Обратно в текста
(20) Литературен архив. Т. III. Пенчо Славейков…, 1967, с. 306. Обратно в текста
(21) Славейков, П. П. Събрани съчинения в осем тома. Т. II. На Острова на Блажените. София, 1958, с. 272. Макар че на два пъти Пенчо Славейков отказва да използва илюстрациите на Харалампи Тачев към свои творби, отношенията им остават добри. Дори след смъртта на поета Харалампи Тачев рисува проект за негова гробница в Лозенец, съгласно мястото, посочено за бъдещ гроб в “Псалом на поета”. (Пак там, с. 272.) Обратно в текста
“OLD” AND “YOUNG” IN THE “BULGARIAN ANTHOLOGY” BY DIMITAR PODVARZACHOV AND DIMCHO DEBELYANOV
Petar Trendaffilov
(Summary)
In the article it is shown how the 38 poets are presented in “Bulgarian Anthology”, compiled by D. Podvarzachov and D. Debelyanov. Special attention is paid on the correlation between “old” and “young” authors which appeared to be very important for the anthological conception.
Also pointed is the likeness of “Bulgarian Anthology” with another interesting anthology from 1910 – “On the Island of the Blessed” by P. Slaveykov.
In the article the existence of “secession” or a “secessional psychological analysis” in the work of the “old” and “young” is noted. It is accepted that the collection “A Dream for Happiness” is a predecessor of the “secessional psychological analysis”. A description of the main figures (not symbols) in the poetry of the 18 young poets is done. It is concluded that “Bulgarian Anthology” as a whole represents a dynamic post-renaissance literary project, and in terms of the work of the “young” – pre-symbolical.
