Христо Ганов разговаря с Петко Братинов

Вместо обяснение

Така се случи, че от 3-4 десетилетия се срещам, разговарям, общувам или споря с хора, трайно свързани с изкуството: писатели, художници, композитори, кинотворци, театрали. Убеден съм, че те са от най-ярките негови представители. Някои от тях не са между нас, а с други се срещаме всекидневно, но мисля, че не познаваме достатъчно добре талантливото им творчество. От поредицата ви представям един от тях, включен в бъдещата книга „Премълчани думи и похвални слова”.

Хр.Ганов

Христо Ганов: - Сега, когато с тебе сме във възрастта над седемдесетте, след всичко изживяно и изстрадано, как мислиш - може ли поезията да бъде смисъл на живота на човек в тези студени години, когато без духовността (на политиците, което доведе и на населението) и меркантилността са пренаселили всекидневието ни и почти задушават всеки духовен порив?

Петко Братинов: - Хора с поетически усещания ще продължават да се раждат, но духовните, икономическите и политическите промени по цялото земно кълбо в края на XX и началото на XXI в. моделират нов тип личност и стимулират прекалено информирания индивид за бърза изява, а не за съзерцателно осъществяване. В предишните столетия родителите на литературата и изкуството са имали време продължително да наблюдават природата и обществото, имали са време да преживяват и преосмислят издиганията и срутванията и чак тогава да посегнат към перото или четката, за да изразят своето отношение към живота и смъртта.Тогава поетът е термометър на човешката чувствителност и човешката мисъл, а сега поетът започва да се превръща в барометър на човешкия прагматизъм и на човешката амбиция.

Такава в момента е действителността. А тя формира съзнанието и предлага реалните начини на оцеляване. Птичето не може да се излюпи във водата, рибата не може да живее в гнездото.

В тази епоха да бъдеш поет, в класическия смисъл на това понятие, е изключително трудно и самоубийствено. В наши дни опасно започва да се възражда мнението, че поетът може да се самопроизведе. Да се самопроизведе чрез организирано трудолюбие, чрез оригинални разсъждения, чрез постоянна интуиция. Стремежът е съблазнителен, но не е възможен. Доказа го Пенчо Славейков в състезание с баща си, в състезание с Христо Ботев, Иван Вазов и Пейо Яворов. Самочувствието на културтрегера-гръмовержец в долината на българската изостаналост в много случаи е напълно оправдано, но неговото самопоставяне на върха на българската поезия наред с имената на Ботев, Вазов и Яворов е, меко казано, неудобно. С две думи липса на вроден поетичен талант. Не бих искал мнението ми да се тълкува като отрицание. Но това е една от най-големите трагедии в нашата литература. Колосален труд за постигане на велика поезия, а резултатът - на средно равнище. Димчо Дебелянов приживе няма дори издадена стихосбирка, не притежава дори капка от самочувствието на Иво Доля от „На острова на блажените”, но в сравнение с кандилото на Пенчо Славейков Димчо Дебелянов е слънце на поетическия небосклон… Ако Славейков не беше се самоизтезавал с написването на „Кървава песен” и на десетки други тромави стихотворения, и ако той беше насочил усилията си в друга посока - той можеше да бъде автор на една прекрасна история на световната литература, която щеше да му донесе и така мечтаната от него европейска слава.

Всичко това го казвам, защото има връзка с моите разбирания, които в продължение на 50 години съм пропагандирал по страниците на различни вестници и списания. В този половин век аз съм работил като редактор във вестниците „Народна младеж”, „Пулс” и „Литературен фронт”, в радио „София” и списание „Български воин”. Пет години съм завеждал редакция „Поезия” на издателство „Народна младеж”. Пет години съм бил и директор на издателство „Български писател”. Приемал съм ръкописи и отделни стихотворения на няколко поколения поети. Разговарял съм с тези поети - големи, малки или средни. Спорил съм. Карал съм се с някои от тях, извинявал съм се. Приветствал съм и съм отричал, но никога не съм отхвърлял талантливото, за което, вярвам, съм имал точни сетива.

Напоследък се страхувам от стихонапластяването по страниците на редица български издания. Именно Пенчославейковският пример, че може поетът да бъде създаден, отново се препоръчва на току-що проходилите автори на стихове в училищата и университетите. Винаги могат да се съчиняват стихове, но поезията не може да се съчинява. Тя се ражда.

Хр. Г.: -  Книгата или интернет? Най-младите, учениците, дори студентите не четат. Възможно ли е да се създаде хармонична  личност без да се преживее великото тайнство на четенето (и препрочитането) на художествена книга: съпреживяването, фантазията, вълнението, истинското осмисляне на текста и посланията?

П. Бр.: - Бих отговорил по соломоновски: да бъде и Книгата, да бъде и Интернет. Балансът между двете не може да се регулира насила нито от семейството, нито от обществото, нито от държавата. Не мисля, че ако книгата изчезне, това ще бъде краят на света. Но духовното осакатяване ще бъде страшно. Ще бъде страшно, но от наша гледна точка, новият човек няма да го почувства по този начин. Лично за мен прекалената информация е отрова, но за същия този нов човек тя може да бъде спасително сияние… И тук избухва въпросът: каква ще бъде душевността на новите хора? И какви литературни произведения ще им харесват? Превръщането на нашата планета в една голямо село ще поражда друг вид взаимоотношения, друг вид носталгии и норми на поведение. И поетите ще бъдат други. Не се наемам да прогнозирам. Но все ми се струва, че сантиментите постепенно ще изчезнат, изповедността ще отстъпва място на рационалното разсъждение и емоционалната същност на поезията ще се трансформира в предизвикателни остроумия.

Хр. Г.: - Традиция и новаторство? Стари и млади? Приемственост и откривателство?

П. Бр.: - Когато препрочитам античните старогръцки и римски поети, средновековните източни поети, разбира се, всичките в превод, а също така и най-значителното от българския словесен фолклор и започна да сравнявам древното творчество с постиженията на европейските, латиноамериканските и американските поети от последните две столетия, аз за сетен път се уверявам, че не школите определят значимостта на поетическия резултат. Школите ограничават. Школите са вериги. Значимостта на резултата се определя от самобитността на таланта. Става дума за оригиналността на таланта, а не за овладяване на занаята.

Всеки поет е сам между хълмовете на живота. Опитът на другите преди него респектира, но той не е достатъчен за осмисляне на предстоящето. Важното е не само какво искаш да вземеш от инструментариума на предшествениците. Понякога по-важно е какво трябва да изоставиш от този инструментариум. В този случай литературното желание няма значение. Интуицията изиграва главната роля. Примери - колкото искате: Лермонтов, Уитман, Христо Ботев, Кавафис, Хименес, Сесар Вальехо.

Разделянето на поколения в българската литература и по-точно в поезията ми изглежда доста провинциално. Определението стари и млади за мене не съществува. Моят дядо Петко Братинов е бил учител в последната година на турското робство. Така че ние с Христо Ботев сме от едно поколение. Не се шегувам. Проблемите при Ботев са актуални и сега. Уважавам литературните критици, но когато те високомерно се превръщат в литературни настойници - това ме отвращава. Правото на напътствия има този, който се е доказал с високи постижения в областта на художественото мислене. Кръгът „Мисъл” не помогна на Яворов. Напротив!… Стилизира го. Олитератури го. Отне му първичността и го албумизира по закъсняло - френски.

Хр.Г.: - Знам твоите любими поети. На какви техни качества се гради твоето предпочитание?

П. Бр.: - Моите любими поети са много. Дори някои от тях да са написали само по две-три прекрасни стихотворения. Такъв е случаят с Димитър Бояджиев.

Още от малък възприемам стихотворенията като някаква тайнствена изповед. Обичах да рецитирам стихове за самотата, за тъжната любов, за борбата и саможертвата. Детските стихчета и тъй наречената пейзажна лирика не ми допадаха. Общуването ми с природата не се нуждаеше от никакви думи. По-късно, когато сам започнах за пиша, четенето на стихотворения ми стана професионален навик. Още тогава много ме дразнеше промяната на ударенията и архаичния език в творчеството на Петко Славейков и Иван Вазов. Може би по тази причина поезията на Ботев ме обливаше като чиста светлина и аз обожавах нейния създател. Изящен съвременен език. Гореща енергия на словото. Интимност, която ме просълзяваше. Още не мога да си обясня старомодното звучене на някоя лирически поети непосредствено след Ботев, та дори и до наши дни.

Обичам мащабните поети. Обичам обобщенията им, които извират от високодраматични преживявания и произвеждат философия от обществено значение. Мижитурските трепети на много събратя не ме впечатляват, а змийският индивидуализъм на литературните мизантропи продължава да ме отвращава.

Хр. Г.: - Някога като че ли всяко десетилетие налагаше няколко имена, които сега заемат най-предните места в националната поезия. А вече десетилетия в българската поезия не се появи име, което да се наложи категорично, както се налага всеки голям талант. Имаш ли обяснение? Или не смяташ така?

П. Бр.: - Причината за неоткрояването на най-добрите от по-младите поети е в липсата на литературен ред и художествена дисциплина. Дисциплината и редът в литературата и изкуството не са цензура, не са униформа. Те са синтез от усилия, ядро от сгъстяване на чувствата, дежурна спирачка на безличното многословие. Анархията и липсата в критерий в книгоиздаването, затрупването на истинското с прахта на фалшивото и не на последно място - безразличието на културните институти, позволяват на развихрилото се бездарие да танцува върху обществената сцена и дори да представлява България на европейския подиум. Тежко и горко на бедните талантливи!

Хр.Г.: - Поне аз живея с чувството, че вече се прощавам със света. Какво би казал на сина си и на близките си, ако решиш, че това е последното ти интервю?

П. Бр.: - Нашият приятел, великолепният български писател Тодор Велчев се самоуби, защото отказа възможността да се самоунижава. Нищожествата под сянката на неговата памет дори не си спомнят, че нещо се е случило, и все така продължават да напредват по стъпалата на алчността. В тази посока бих се обърнал към сина си с няколко стиха от поемата, посветена на него още преди тридесет години:

Не се страхувай толкова!…Учи се
от котешката стъпка
на лъва.
Лъвът не се привежда от безсилие.
И не от смелост лае
всеки пес.