Николай Тихонов

превод: Литературен свят

Сега е трудно да се върнем към далечните времена, макар че те бяха незабравими. Много се е забравило, заменено от нови срещи, събития, с нови картини от литературния живот, много е разказано в книгите със спомени.

Мога само откъслечно да разкажа как започнаха приятелските отношения между поетите от братските литератури. Повечето от тях вече ги няма сред нас, а други, и досега активно работещи, са на преклонна възраст. Та нали всичко се случи преди половин век, а това е дълъг и безпощаден срок…

Помня, че един от първите дошли в апартамента ми, в Ленинград, на Зверинска, беше народният поет на Белорусия Янка Купала. Широкоплещест, жизнерадостен, той донесе със себе си свежестта на белоруските гори, песенния говор. Беше ми странно и приятно да говоря с него за всичко. Трябва да се каже, че светът на двадесетте години беше шумен, разногласен, литературно пъстър, спорещ, остро полемичен.

Това беше време на дискусии и литературни спорове за насоката и съдбата на поезията ни, за мястото на поета в работническия строй.

Затова разговорите между поетите неотклонно стигаха да осъзнаването на всичко извършващо се наоколо, а не забравяйте, че това бяха годините на НЕП-а, за които съвременната младеж няма представа - години сложни, пъстри, драматични… Но жаждата да научим колкото може повече, да се видим с поетите на различните народи беше толкова силна, че срещата ни с Янка Купала, а после с Якуб Колас неволно включваше и съдбата на белоруската поезия, и съдбата на белоруския народ, а звучащите на белоруски език песни и стихове ни караха по-дълбоко да разберем и народното слово, и поетичните възможности, разширяваха моя хоризонт.

В Ленинград, в Института на народите на Севера учеха представители на много северни народи. Поетите на ледените простори бяха мои приятели и аз слушах странните за слуха ми техни стихове, сякаш влизах в страната на неочакваните възможности. Изненадващо, например, беше да науча, че у тези народи няма понятие «дърво», тъй като те никога не бяха виждали дървета и казваха за дърветата: «онези, които стоят».

День поэзии. М., “Советский писатель”, 1972