превод : Галина Иванова

Разговора води Вячеслав Румянцев

Вера Галактионовна е руска писателка. През тази година издателство „Андреевски флаг е издало за нейна сметка книгата  - „Крилатият дом”, включваща в себе си романа „Грубиян на острова”, повести и разкази и още произведения от един особен жанр, който рядко се среща в последно време - приказки. Именно с изясняване на източника на неповторимата интонация на литературните герои на Вера Григориевна започнахме нашия разговор.

- Откъде черпите езика на повествованията си?

- Родена съм в град Сизран, раснах на село при баба и дядо. Този забележителен език на Средното Поволжие е бил само частично отразен в класическата литература - в творчеството на Мелников-Печорски, в романа „Барове” на Фьодор Панфьоров, който е описал село Павловка, където именно  съм учила. Само че тези Павловски хора ми се струваха други, по - одухотворени, по-разтворили душите си. Стараех се в произведенията си да допълня и внеса това, което не намирах у предшествениците си.

- Кои автори по стил и дух смятате за свои предшественици? И кого от класиците на руската литература цените повече от другите?

- От класиците  - Николай Семьонович Лесков. Считам го за най -големия майстор на словесната игра. Лев Толстой е твърдял, че езикът на Лесков е изкуствен. А Лесков се е оправдавал, като самоук пред господар, че езикът му е взет от народа, подочут от бурлаците, на баржите. Но нали Лев Николаевич не е създал такава разкошна поетична форма, каквато е могъл да намери Лесков. При Лесков езикът е многоцветен, широк. Според мен, той е ненадминат писател.

- А кой от днешните приятели по цех, от съвременните руски писатели ще влезе в голямата  литература и в училищната програма?

- На първо място без съмнение, в училищнат програма ще попадне Владимир Крупин. Той е все още от другото, от онова поколение.

- А какъв герой от произведенията на нашите съвременници ще влезе в училищната програма? Кой е героят на нашето време?

- Представям си героя на нашето време като народен отмъстител. Тържествуващите в нашето време „пазарни отношения” са придобили такива уродливи форми, принизили са съвременния учител  до такова оскърбително низко материално равнище, че новото поколение, израстващо от днешните ученици, ще бъде особено. Съвременнте руски учители със своя жизнен пример, с ежедневното си битие вече са възпитали поколение от такива патриоти, каквото не би могла да формира никоя, даже най-мащабната пропаганда. Гладният педагог в замръзващото училище е вдъхновявал новото поколение, което ще постави „пазарните отношения” на подобаващото им място. Това, от една страна, е резултат от стиснатостта на нашите  „пазарници”. Но, от друга страна, е плод на труда на учителството.

Та нали учител - това е тази най-рядка професия, която за изминалите десет години със своето поведение и нравствена чистота  не ме е карала да се срамувам. Не се налага да се срамуваш за  начина, по който нашите педагози са преминали това десетилетие.

И това се отнася за моите учители. В числото на най-близките си хора винаги си спомням учителката си по литература Валентина Ивановна Пискунова, която ме е учила на руски език в селското училище в Уляновска област. Тя е мой учител заедно с Йоан Златоуст и Николай Лесков, този велик учител по руска словесност.

- Как преживяхте съвременността, последното десетилетие?

- Най-сериозното изпитание се състоеше в това да се въздържа от искушения. Винаги съм имала солидни делови предложения, на които е било трудно да не се откликне. Но ето, представете си, че ви оказват знаци на особено внимание, возят ви на „Мерцедес”, демонстрират ви готовност да „вложат пари”. И накрая, предлагат да се напише  книга за положителния герой на нашето време. Казват ви „Стига черногледство! Сега е нужен положителният герой! Нужна е одухотвореност. Този нов герой трябва да живее според високите христиански заповеди. Той трябва да натрупа първоначалния капитал. След това той организира редица предприятия, открива нови работни места. Накратко казано, ощастливил е своите съграждани.”

- И вие захванахте ли се с тази задача?

- Казах : „Но нали този герой, когато е натрупвал своя първоначален капитал, постоянно с натъпкано портмоне е минавал покрай младите таланти, които нямат средства за продължаване на образованието. Та нали той не им е дал ни копейка. По-нататък той е преминавал покрай бедните старци, които се ровят в помията, търсейки средства за препитание сред боклуците.Той не им е дал пари за хляб. И това наричате християнски манталитет?! Християнинът, още повече православният, не може нищо да натрупва, в противен случай той не е християнин изобщо.” И повече те не са ми оказвали знаци на внимание.

- Писателят все още ли остава „господар на мислите”? В произведенията си той се обръща към читателя. Предава ли му някакви свои чувства?

- Писателят се обръща към персонажите си. А читателят вече общува с тях и сам намира това, което му е нужно. Авторът не може от по-рано да знае как и кога ще се отзове на неговото произведение читателят. Читателската душа се развива, променя се по непредсказуем начин. И няма по-безразсъдно действие за писателя от това да се опита да се ориентира по, условно казаното, текущо състояние на човешката душа. Още на следващия ден тя пораства. Авторът, който се опитва да улови момента, определено състояние на читателя, обикновено закъснява.

- И въпреки това, днес се предприемат опити за целенасочено въздейдствие върху умонастроенията на читателя чрез художествената литература. Или пък  тук имаме работа не с творчеството, а с технологиите на влияние на литературните средства?

- Това вече е средство за манипулиране на общественото съзнание чрез художествени образи, и по своята същност представлява социална поръчка за художника , направена от страната на някаква група от населението, „олигарсите”. При мен дойде някаква група „оттам”, предложиха немалка сума пари. Но те искаха да получат от мен не книга. Те искаха да им обясня по какъв именно начин аз влияя на своя читател. За да обособя канал за повишено емоционално въздействие. Откъде и какво взимам и как постъпвам с целия този материал. Те ме молеха да опиша в детайли всичко, грубо казано, манипулациите с дума, с образ. Аз разбрах за какво им  е било нужно това. За да въведат съществуващата технология на въздействието.

- Съгласихте ли се?

- Не, отказах. Всичко това изобщо е продаване на душата. Ако Бог ми е дал способност за именно такова повишено въздействие, то аз вече съм платила за нея много скъпа цена. Платила съм със съдбата си. Бог ми е дал едно, но съм лишена от много други неща. И да дадеш това, което ти е дарено отгоре, не бива. Сам ще се лишиш от него. „Дявола” ще споменеш, а той вече е тук. Отдадеш ли му дори и част от душата си, ще останеш пуст.

- Не само себе си ще опустошиш, но и ще въоръжиш някоя зла сила?

- Дар от висш порядък е невъзможно да бъде разцепен на атоми. Не трябва да се разделя на детайли способността да се създават истински художествени образи. Опитите за конструиране на модел на образа и копирането му са обречени на неуспех. Също както и да се породи живот, да се създаде човек е дадено само на Бог. Разложи висшето творение на молекули, събери ги отново - ще се получи клонинг. В него няма душа, няма божествена искра. Това, което те досега са могли да купят за пари, те отдавна са го купили. А това, което е невъзможно да се купи, те не могат да го придобият никога.

- Вие сте писателка. Класиците са почти изключително мъже. Може ли да се говори за особеното място на жената в съвременната руска литература?

- В литературния институт Максим Горки, в който се учех, ние изучавахме, например, как са правели пейзажа Достоевски, Толстой. На нас ни се предлагаше да направим пейзаж не така, както те. Същото е и с портрета. Нужно беше не да се повтарят класиците, а да се създаде нещо свое, уникално. И  у нас никой не е питал мъж ли си или жена. Съществувал е само добре или лошо направен портрет. Никога за всичкото това време, доколкото се помня, деленето на мъжка или женска проза вътре в нашия „цех” не е съществувало. А така наречената „женска проза” - това не е неистинска литература. И критикът, който разделя литературата на два коридора : „М” и „Ж” - не е компетентен. Прозата е тежък занаят. Може да се направи аналогия с изобразителното изкуство: живопис и скулптура. Ето Вера Игнатиевна Мухина има скулптура. Никой няма да каже, че това е женска скулптура. Физически тя е вършела същата работа , която и мъжът - скулптор, но произведедението на изкуството е възникнало не от този труд. Не е важно написан ли е текстът от силна мъжка ръка или нежна женска ръчичка. Литературата се твори от душата. А какъв пол е душата? Григорий Богослов казва, че душата няма признак женственост или мъжественост. Душата няма полови признаци. Онази, условно казано, литература, която разглежда изключително плътски теми, носи върху себе си печата „женска литература” или „мъжка литература”. Но онази традиционната, великата руска литература, съществуваща в Русия векове, е сътворена от душата. И спрямо нея такава постановка на въпроса е неприложима.

- Защо Вашите колеги казват „ Телевизията никога няма да направи сериал по Вера Галактионовна?”

- Счита се, че моята проза е на много равнища, и не може да се помести в кадър, в киноезик. Някои критици я наричат асоциативна проза. Има някакъв повърхностен план, в който се случва сюжетната игра. А някъде, условно казано, „зад кадър” се преплитат асоциативните връзки, възникнали във въображението на читателя. Именно там се случва основното действие, Извършва се „квантовото хвърляне”. Кинематографът, както разбирам аз, не е в състояние да улови тази задкадрова тъкан на повествованието. Не съм първооткривател на този стил, на този маниер на писане. Такава е, например, прозата на Всеволод Гаршин, Константин Воробьов.

Те по свой начин са достигнали обемност. Читателите често ми казват „ Четох ви два пъти” Обемният текст изисква повишено читателско внимание. И читателят днес се учи да ги чете отново.

- Образите не се ли възприемат веднага?

- Не, точно образите аз напълно давам в повърхностния слой на повествованието. Работата тук е в асоциативните връзки, в идеите, или, по - точно казано, в над-идеите. Още Алексей Лосев е казал, че всяко произведение е живо само тогава, когато в него съществува тайна. Да се сложат всички точки над  ”i” означава да се убие тайната, да се убие живото произведение, тоест да се лишиш от обема.

- А сега - без връзка с екранизацията на Вашите произведения - обичате ли киното?

- Почти не познавам кинематографията. Времето ми е съсредоточено върху литературата и философията. Мога да гледам Ингмар Бергман, останалото ми е скучно.

- Може би просто киноезикът е краен и по-ограничен, а езикът на художествената литература е безкраен. Или и литературата е крайна?

- В изкуството, както и навсякъде, наблюдаваме колебания, движения по синусоида. След сексуалната революция от 60 - те години махалото се наклони в противоположна посока: кинематографията и литературата започнаха да показват чиста любов . Такъв е висшият закон - колкото е по-дълбоко падението, толкова по - висок ще бъде полетът. Обръщането на литератора или кинематографиста към низшите материи, към примитивните средства на въздействие върху човека задължително ще се смени от всеобщ подем на духовността. Днешното падение е изключително дълбоко. Значи ни очаква  невиждано досега възвисяване. Чака ни раждане на мисленето на новата формация. Не само ние, но и цялото човечество се вдига на такова равнище на духовността, на което ръководството към действие ще бъде благородство на целта. Практиката да се угажда на златния телец ще се провали.

сп. „Молоко” 08.06.2004