С Феликс Кузнецов разговаря Николай Головкин

На 24 май, в денят на светите равноапостоли Кирил и Методий, се празнува 100-годишнината на Михаил Александрович Шолохов - забележителен писател, обогатил руската култура с творби, белязани с печата на високата духовност, нравственост и патриотизъм.

Съдбата на Михаил Шолохов, както и съдбата на най-знаменитото от произведенията му - романа “Тихият Дон” е трагична. Два пъти - в края на 1920-те и през 1970-те - авторството на Михаил Шолохов е поставено под въпрос. За научното изучаване на творчеството на Шолохов и издаването на пълните му събрани съчинения, за защитата на доброто име на класика много направи Институтът за световна литература „А.М.Горки” към Руската академия на науките (ИМЛИ към РАН). Наскоро ИМЛИ към РАН публикува книгата “”Тихият Дон”: съдба и истина за великия роман”.

На въпросите на кореспондента на “Седмица.Ru”отговаря авторът на книгата, член-кореспондентът на РАН, съпредседател на Съюза на писателите на Русия Феликс Кузнецов.

- Шолохов за ХХ век е същото, което и Пушкин за XIX. “Тихият Дон” е най-великата книга на миналия век не само в руската, но и в световната литература. Тя, като никоя друга, с поразителна дълбочина и правда изрази трагедията на най-голямото историческо събитие на тази епоха, определило развитието на човешката история през миналия век- руската революция. В неразривността, както е и било в действителния живот, на трагедийното и героично начало, изразени чрез драматичната съдба на руското селячество, а още по-точно - на най-трагичния му слой - казачеството, е главното историческо своеобразие и сила на романа.

- Феликс Теодосиевич, защо Шолохов, започнал така стремително и мощно, по-късно не създава произведения, равни на “Тихият Дон”, а след Великата Отечествена мълча с години?

- Това съвсем не е така! Такива произведения като “Разораната целина”, “Те се сражаваха за Родината” или “Съдбата на човека” са достатъчни, за да остане художникът им във вековете. А от друга страна: нима Гьоте за дългия си живот е създал втори “Фауст”, Сервантес - още един “Дон Кихот”?

Загадката на гения на Шолохов дълги години не ми даваше покой. След като проучих внимателно практически всички достъпни днес биографични и други източници, стигнах до извода, че писателят е бил много затворен човек. До края му Шолохов не го е познавал практически никой.

Според мен, колкото и да е парадоксално, именно младостта на Шолохов, неопитността на годините, умножено по гениалността на творческия му ум, когато художникът е творил, без да мисли за каквито и да е рамки, са помогнали на Михаил Александрович с пълна сила да покаже преживяната от него истина за времето, да създаде своя “Тихият Дон”.

Безспорно, младостта на автора на първите две книги на “Тихият Дон” поразява. Шолохов започнал да пише романа си на 20 години. Роден в селска къща със сламен покрив и получил образование на ниво църковно училище и три гимназиални класа, той изглеждало, че е много далече от онези бурни шекспировски страсти в любовен, социален, политически плана, които преживявали неговите герои.

Но нека не забравяме, че времето на революцията и гражданската война многократно ускорявало развитието на личността. Така Леонид Леонов на малко над двадесет години започнал толкова силно, че предизвикал изумлението на съвременниците си. Сергей Есенин на 21 години публикувал сборника със стихове “Радуница”, на 23 години - сборника “Селски часослов” и станал широко известен. Повестта “Разлив” била публикувана от Александър Фадеев на 22 години, а романът “Разгром” - на 25 .

Да си спомним златния век на руската литература! Пушкин на 23 години започнал да пише романа си в стихове “Евгений Онегин”. 23-годишният Лермонтов станал известен със “Смъртта на поета” и “Бородино”. Гогол на 22 години написал “Вечери в селцето край Диканка”.

Но ето какво пише през 1970-те години Александър Солженицин в предисловието си “Неизтръгнатата тайна” към книгата “Стремето на “Тихият Дон”" на някоя си Д*: “Книгата е успяла с такава художествена сила, която е постижима само след много опити на опитен майстор, - но по-добър е първият том, започнат през 1926 г., предаден в редакцията през 1927; година след първия бил готов и великолепният втори том, а по-малко от година след втория - бил даден и третият, и само пролетарската цензура задържала това зашеметяващо развитие. Тогава - несравним гений ли е?”

Поставяйки много остро въпроса за младостта на автора на “Тихият Дон”, Александър Исаевич съвсем не можел да повярва в неговата гениалност още и защото, както твърдял той, не са се запазили ръкописите на черновите на романа, които биха могли да открият “неизтръгнатата тайна” на авторството на романа.

И макар че Шолохов винаги е бил гордост за народа а, изглеждало, и любимец на властта, в продължение на целия си живот той се намирал във все повече растящо вътрешно противоречие с притискащите го обществено-политически обстоятелства на времето, което се изразило във вьошенското му отшелничество и продължителното му творческо мълчание. С възрастта, с житейския опит започнал да действа и вътрешният редактор, засилила се цензурата, включително и най-високата, на ниво Политбюро. Художникът губел възможност да изразява с пълна сила разбирането си за истината, каквато е съдбата на гения.

- Как все пак е могъл в ултрареволюционните, далеч не свободни 1920-те години да се появи роман, изобразяващ революцията и гражданската война като национална трагедия, пронизан от дълбока болка и съчувствие както към “белите”, така и към “червените”, сблъскали се в братоубийствена схватка?!

- Този роман, противоречащ на всички канони на времето, с могъщата сила на художествената правда пробил стената на предубежденията и, в крайна сметка, влязъл като главното постижение на съветската литература в общественото съзнание, в родния и световен литературен процес. Такава е загадката на гения.

Удивително e и, че един от най-големите ценители на творчеството на Шолохов бил атаман Краснов, ръководителят на белоказашкото движение. Цялата руска казашка емиграция с възторг приела “Тихият Дон”. Именно тя била главният и първи защитник на Шолохов от клеветата.

А от друга страна, “Тихият Дон” бил поддържан от Сталин, който чрез ОГПУ, както никой друг, знаел истината за авторството на “Тихият Дон”. И ако съществуваше макар и някаква достоверна информация, че романът не принадлежи на Шолохов, Сталин би се държал с него съвсем различно. Вождът казал: “Ще печатаме третата книга”.

Сталин посветил на срещите си с Шолохов, който му писал горчиви, емоционални писма за трагедията на селячеството, казачеството в годините на колективизацията, толкова много време, каквото не отделил на нито един военачалник, учен или деятел на културата.

Парадоксално е и отношение на Горки към “Тихият Дон”. Както е известно, той не приемал нито селячеството, нито казачеството. Въпреки това Алексей Максимович направил всичко, за да спаси третата книга на романа, срещнал Сталин и Шолохов, за който цял живот говорил като за велик руски писател.

В условията на 1920-те г., когато господстваща идеология бил троцкизмът с неговата идея за перманентна световна революция и неприязън към Русия, Шолохов, разбира се, не можел да не премълчава, не можел открито да се проявява в писма, публицистика, изказвания, даже в общуването. Той си позволявал да се разкрие до край само в художественото си творчество. Противоречието в творчеството му фактически било дълбоко противоречие в самия Шолохов, приемащ революционните идеали, но не приемащ до голяма степен практиката на революцията, особено в нейната троцкистка реализация.

“Антишолоховедите”, които почувствали и открили това противоречие в “Тихият Дон”, се опитали да го разрешат чисто механично, примитивно отдавайки червения цвят в романа на Шолохов, а белия - на някакъв “съавтор”, измислен “бял офицер”. Те не разбрали, че величието на “Тихият Дон” е именно в това, че революцията тук е осмислена като велик подвиг на народа и същевременно - като негова велика трагедия.

- “Антишолоховедите” често се позовават на това, че не е останал архивът на Шолохов, затова в следвоенните години спорът за авторството на “Тихият Дон” бил затруднен. Какво е станало с ръкописите?

- През 1941 г. значителна част от архива изчезнала: тя била запечатана в огромен куфар и предадена от писателя на съхранение във вьошенското НКВД. Остатъците от архива били унищожени в дома на писателя, който бил бомбардиран от немската авиация.

Още по-рано, през 1927 г., защитавайки се от клеветите, Шолохов донесъл в Москва куфар с ръкописи и го представил на създадената под ръководството на Серафимович комисия. В резултат се появила публикация в “Правда” и “Работнически вестник” с официалното заключение на Комисията, опровергаваща клеветата за друго авторство. Но Шолохов се побоял да върне у дома черновите на “Тихият Дон”: от самото начало на работата си над романа той бил под постоянната “шапка” на спецслужбите. Шолохов оставил архива си в Москва у близкия си приятел Василий Кудашов, който завеждал отдела за литература на сп. “Селска младеж”. През 1941 г. Кудашов заминал като доброволец на фронта в състава на писателска рота, попаднал в плен и загинал във Франция през 1945 г. През август 1941, когато Кудашов воювал край Москва, той писал два пъти на жена си (тези писма са публикувани в книгата “Ред, прекъснат от куршум”, издателство “Млада гвардия”), молел Шолохов да го извика в столицата, за да му върне  ръкописите на “Тихият Дон”. Призивът не бил получен. Ръкописът “пропаднал” за дълги години.

Шолоховедите неведнъж са се обръщали към Кудашова с въпрос: къде е ръкописът? И всеки път тя твърдяла, че е изгубен при местенето от квартира на квартира. Точно така отговорила и през 1970-те г., когато отново започнали нападки срещу Шолохов, и на децата на писателя - Михаил Михайлович и Мария Михайловна, които я молели да върне ръкописа.

Безпощадните ветрове на история безмилостно минали по великата му книга, нанасяйки тежък удар на Шолохов. Цялата мощ на световните (а през 1990-те и някои наши) средства за масова информация беше използвана, за да се превърне криминалната версия от хипотеза в уж научно доказана реалност…

- Как все пак е бил намерен ръкописът?

- Вдовицата на Кудашов се доверила само на един човек - журналиста Лев Колодни. През 1984 г., преди смъртта на Шолохова, тя показала на Колодни ръкописа, разрешила му да ксерокопира някои страници, но категорично забранила да се говори у кого се пази ръкописът. Знаейки, че при живите наследници на Шолохов тя няма никакви юридически права върху ръкописа, вдовицата на Кудашов решава да се опита да го продаде, но да направи това не направо, от свое име, а чрез посредник, за какъвто тя избрала Колодни. (Колодни отхвърля тази теза на Кузнецов. бел. прев.)

С предложението да купи ръкописа на “Тихият Дон” от неизвестно лице (той назова сумата отначало 50, после 500 000 долара!) Колодни няколко пъти се обръща към ИМЛИ. Но всеки път избягваше да отговори у кого се пази този ръкопис и какви са законните основания за неговото притежание и продажба.

Ето защо ни се наложи да търсим ръкописа на “Тихият Дона” без помощта на Колодни и да го намерим самостоятелно вторично, когато възникна опасност от продажбата му на части зад граница. Със съгласието на наследниците на Шолохов Руската академия на науките купи ръкописа на първите две книги на “Тихият Дон”. Парите - 50 000 долара - бяха отделени по личното разпореждане на президента на Русия Владимир Путин. Тези обстоятелства, свързани с търсенето и купуването на ръкописа, забавиха с петнадесет години появата на ръкописа на “Тихият Дон” пред обществеността, като главен аргумент за авторството на Шолохов, включването му в научен оборот, което беше особено важно тогава, когато в СМИ беше разгърната толкова широка атака срещу доброто име на Шолохов.

Подробният анализ на този ръкопис, обема на който беше повече от хиляда страници, включително черновите, допълненията и преписаните белови, доказва: тайната на авторството на “Тихият Дон” е окончателно разкрита, изтръгната от историята.

Впрочем, за това помогна не само откритият, накрая, и достъпен за анализ ръкопис на Шолохов, но и всестранното, щателно изследване на историята на създаването на романа и биографията на Шолохов от гледна точка на авторството на “Тихият Дон”.

- Какво доказва това комплексно изследване, на което е посветена книгата Ви “”Тихият Дон”: съдба и истина за великия роман”?

- Преди всичко това, че в дълбините на Русия, в казашката къщурка под сламения покрив, преди сто години се е родил и влязъл в литературата ненадминат, несравним гений.

Да повярва в това било трудно не само на Солженицин, но и на онези приятели-другари, по-точно, приятели-врагове на Шолохов в литературата през 1920-те г., които влизали най-вече в ултрареволюционната Руска Асоциация на пролетарските писатели (РАПП). За тези хора, в мнозинството си вчерашни комисари с прашни шлемове, самото казачество било символ на проклетото самодържавие, а “Тихият Дон” - сага за казачеството - им бил изначално чужд.

Съмнения обзели и някои ръководители на РАПП, особено след като прочели третата книга на романа, където авторът засегнал такъв болен нерв в историята на революцията и гражданската война, как Вьошенското казашко въстание. Казачеството се изявява в романа като истинският руски народ, руско селячество, с цялото му противоречиво отношение към революцията и болшевиките.

В полемика с “антишолоховедите”  доказвам в книгата, че никой освен Шолохов не би могъл да напише “Тихият Дон”, защото тази казашка сага е реален исторически документ за обстоятелствата около знаменитото Вьошенско въстание, за живота на руското казачество в началото на ХХ век.

Романът е наситен с такива характери, които не просто имали прототипове, но и много от тях били реални исторически личности. Те живели по онова време на Дон. Повечето от тях  Шолохов познавал лично и ги описал в “Тихият Дон” с истинските им имена и фамилии. С помощта на донските краеведи успях да съставя общ свод  на всички реални исторически герои и прототипове.

Открихме и снимки на много прототипове и реални лица от “Тихият Дон”, снимки на домовете, в които са живели.

Начело на Вьошенското въстание били двама души: Павел Кудинов и Харлампий Ермаков. Кудинов ръководил въстанието, а Ермаков, близък приятел и земляк на Кудинов, бил дясната му ръка. Те били Георгиевски кавалери и наричали  себе си казашки офицери от народа.

Харлампий Ермаков е главен прототип на Григорий Мелехов. По свидетелството на неговата дъщеря, той е бил приятел с бащата на Шолохов.

Успях да проуча уникални документи - три тома следствено дело от ОГПУ, посветени на Харлампий Ермаков и два тома от следственото дело на Павел Кудинов. Целият военен път на Харлампий Ермаков, който бил разстрелян на 15 юни 1927 г. по лично разпореждане на Ягода, едно към едно съвпада с житейския и военен път на Григорий Мелехов.

Не по-малко удивителна е съдбата и на Павел Кудинов. Озовавайки се в емиграция в България, бившият ръководител на Вьошенското въстание започнал да работи за съветското разузнаване, а през 1945 г. попаднал в наши лагери, където прекарал дванадесет години. Ето как казашкият полковник Павел Кудинов, който след освобождаването си от ГУЛАГ отново се върнал в България, оценявал “Тихият Дон”:

“Романът на Шолохов “Тихият Дон” е велико творение на истинския руски дух и сърце. (…) Колко пелиново горчива беше истината за нашето въстание. И ако знаехте, ако бяхте видели как в чужбина казаците, аргати-работници се събираха вечер при мен в плевнята и четяха “Тихият Дон” до сълзи… Мнозина опитни офицери ме питаха как толкова точно Шолохов е описал въстанието! “Кажете, Павел Назарович, не ли си спомняте като какъв е служил в щаба ви, този Шолохов, че така изчерпателно е изобразил всичко?” Аз, знаейки, че авторът на “Тихият Дон” по онова време е бил още дете, отговарях на войниците: “Това е, приятели мои, талантът. От Бога му е дадено на човека, който потресе душите ни и ни накара всичко да видим отново. И тъгата ни по Русия стана още по-остра”. Повярвайте ми, че онези казаци четяха романа на Шолохов “Тихият Дон” като „Откровението” на Йоан, че плачеха на страниците му и късаха белите си коси. А такива бяха хиляди, тези хора през 1941 г. не можеха и не тръгнаха да воюват срещу Съветска Русия. И зовът на Хитлер “Дранг нах остен” за тях беше глас на луд. И това прозрение в чужбина на хиляди тъмни казаци стана благодарение на “Тихият Дон”, за което предайте на Шолохов моят чистосърдечен казашки земен поклон”.

И днес е невъзможно да се чете “Тихият Дон”  без дълбоко вълнение на душата. Четвъртата книга била най-тежкото изпитание за автора на “Тихият Дон”. И критиката, и обществеността, и лично Сталин искали от писателя да доведе Григорий Мелехов в стана на революцията, да го направи болшевик.

Но волята и характерът, а главно, безусловното и пълно чувство за историческата истина, свойствено на гениалния художник, свършили своето: той извел финала на “Тихият Дон” на нивото на най-висока трагедия и останал безукорно верен на житейската и историческа правда.

Такъв финал довел до това, че на заседание на Комитета по отново учредената през 1941 г. от Сталин Сталинска награда Фадеев, Алексей Толстой и други изтъкнати съветски писатели се обявили против присъждането на наградата на Шолохов. Но Михаил Александрович получил и Сталинската, а по-късно - и Нобеловата награда.

И тук ще се докосна до още една велика загадка на гения.

Изразявайки съкрушаващия размах на руската революция, цялата дълбочина и безпощадност на историческата и човешката трагедия, преживяна от руския народ през ХХ век, романът “Тихият Дон” не води читателя в бездната на мрака, а оставя чувство за надежда и светлина. И друг аспект на същия проблем: при цялата дълбочина на осъзнаването на трагедийността на революцията, романът “Тихият Дон” не създава чувството за нейната историческа безперспективност, случайност, безсмисленост. Нещо повече: трагедийният епос за руската революция е написан от човек, който е приел революцията и цял живот е бил верен на идеята за социална справедливост. Според него, нито бедите и жестокостите на революцията и гражданската война, нито изпитанията през трагичните 1930-те г. не са могли да изкоренят в народа стремежа към справедливост, да принизят значението на руската революция, променила съдбата не само на Русия, но и на целия свят, предопределила победата във Великата Отечествена война, поставила нашата страна в центъра на историческите събития. Подвигът на автора на “Тихият Дон” е безсмъртен.

Русская линия, 24.05.2005