Лев Колодни

превод: Литературен свят

Изглеждаше, че отдавна е доказано кой е написал “Тихият Дон”. Въпреки това се множат статиите и книгите, чиито автори крадат гениалния роман от Михаил Шолохов.

Неотдавна в тълпата от тези авторитети влезе и достойният за коронясване Бенедикт Сарнов.

С разследването си “Сталин и Шолохов” той продължи тежкия труд, започнат със “Стремето на “Тихият Дон”", издадена през 1974 г. в Париж със старанията на Александър Солженицин.

Авторката на тази недописана книжка, скрила се под псевдонима Д*, съдейки по всичко, от страх, опасявайки се от арест, завършила живота си със самоубийство.

Псевдонима Д* измислил на писателката великият конспиратор Александър Исаевич. Той я величал като Дама, въвлякъл я в трагичната авантюра и вдъхновено й доказвал, че “Тихият Дон” бил написан от забравения донски писател Фьодор Крюков.

Падналата от ръката на Д* щафета поел пишещият за всичко на света Рой Медведев, издавайки монография за плагиатството в Лондон и Париж.

От него скандалната тема минала към московските филолози Макарови. “Магарешки бодил”, плевел с бодливи листа, нарекли те напразния си труд.

“Фундаментално изследване” пък нарича тяхното лошо цвете Бенедикт Сарнов.

Много са онези, които са тръгнали и вървят днес по отъпканата следа на нещастната Д*. Но удивителното е, че всички фанатици на плагиатството не могат да се спрат на един автор на романа, а назовават различни лица в ролята на творец на “Тихият Дон”, започвайки от безименния бял офицер през 1929 г. и завършвайки с колективен автор през 2009.

А след като няма единна кандидатура, я няма изобщо.

Какво ново внася маститият Бенедикт Сарнов в старото заблуждение? Нищо. Текстът му е предшестван от увлекателната кореспонденция между Сталин и Шолохов и писма на вожда до съратниците му, където се споменава името на писателя.

Защо е притрябвало на Сарнов да се връща към отдавна известната преписка? “Защото - отговаря критикът - отношението на Сталин към Шолохов не може да бъде разбрано без отговор на въпроса: знаел ли е и мислел ли е за проблема на авторството на “Тихият Дон” - ТОЙ, Сталин”.

Така, съдейки по цитираните 16 документа, нищо не е мислел за този проблем другарят Сталин. Никога не се е съмнявал, че има работа с фигура от голям мащаб. В едно писмо той го нарича “знаменит писател на нашето време”, в записка до “другаря и приятеля” Каганович пише: “Шолохов, според мен, е голямо художествено дарование. Освен това, е извънредно добросъвестен писател, пише за добре известни неща”.

Този извод бил направен не само въз основа на епистоларното им общуване, но и на нееднократни лични срещи.

Без да обърне внимание на същността на писмата, Сарнов, поразявайки ни с ясновидска дарба, заявява: “Така че той безусловно е знаел, че Шолохов не е автор на “Тихият Дон”.

Бих искал да знам по какъв начин “ТОЙ” е споделил тази си неизказана мисъл с Бенедикт Михайлович?

Доверявайки се на “Магарешки бодил”, Сарнов повтаря след авторите й: “Сталин взел решение да се припише авторството на книгата, създадена от някой бял офицер, на млад пролетарски писател и спрял избора си на Шолохов”. А кой е дал повод на цветарите да мислят така?

Не друг, а бившият 17-годишен “технически секретар” със задължения на куриер към издателство “Московски работник”, изпратил им на стари години, 60 години след службата си в издателството, спомени. “Аз често се срещах с М.А. Шолохов, регистрирах ръкописите му, давах ги в машинописното бюро да ги печатат”. По думите му, “М.А. Шолохов домъкна един екземпляр на ръкописа си - 500 страници машинописен текст”.

Удивен от младостта на Шолохов, “техническият секретар” решил, че той е “домъкнал” чужд ръкопис. “Партийният фюрер”, така нарича той консултанта на издателството Е.Г. Левицкая, имала “връзки в секретариата на Й. В. Сталин”. Тя “изтичала до приятелката си и я убедила да пъхнат на Й.В. Сталин “Тихият Дон”. Той “прочел “произведението” на Шолохов и му дал зелена светлина”.

След което уж завеждащата редакцията, събрала всички сътрудници, включително “техническия секретар”, и заявила, че “е била горе и там е решено, че автор на “Тихият Дон” е М. А. Шолохов”.

Малко е знаело през 1927 г. това момче. Шолохов носи ръкописа си на Анна Грудская, завеждаща отдела на издателството, млада комунистка. Прочитайки романа, тя изпаднала във възторг и в края на работния ден занесла ръкописа на члена на партията от 1903 г. Левицкая, която неохотно го взела вкъщи. Чела, забравяйки за сън, цяла нощ, ставайки оттогава най-близък приятел на писателя.

На нея е посветен разказа “Съдбата на човека”. Всичко това е отдавна известно от публикуваните от мен дневници на “приемната майка” на Шолохов Евгения Григориевна Левицкая. По времето, когато Макарови получили писмото със слабоватите спомени, бившият “технически секретар” вече бил станал професор, доктор на техническите науки А.Л. Юлски.

И аз получих през април 1989 г. от него три страници измислици за “Тихият Дон” и за “Разораната целина”. Уж по решение на Руската асоциация на пролетарските писатели - РАПП, изпратените от Москва в станица Вьошенская Александър Фадеев и Юрий Либедински помагали на Шолохов да пише.

Те, както фантазира професорът, живели там година и се върнали в Москва с текста на “Разораната целина”. Трябва ли да се опровергават старческите глупости? И още повече да служат за основа на “фундаментално изследване?”

Никога не бих помислил, че признатият за мастит критик Бенедикт Сарнов ще започне на стари години да компилира не само версията на Макарови, но и най- умопомрачителната версия в книгата “Литературният изкоп. Проект: “писателят Шолохов”". Тази монография издаде Руският държавен хуманитарен университет - РГГУ. На нейния автор Владимир Петрович Назаров дадох дълго преди излизането на книгата му интервю.

На него, тогава редактор на рускоезичния литературен вестник “Прозорци” в Йерусалим, показах ксерокопие на намерените от мен в Москва ръкописи на “Тихият Дон”. Той напечата интервюто с груби изопачавания, и заключи със зло заклинание: “Крадец, крадец, крадец!”, - което не бих могъл да предположа, мислейки, че имам работа с порядъчен журналист.

Така този филолог, руски израелец, потомък на донския атаман Назаров, неудовлетворен от книжката на Д*, съчини своя криминална история, започвайки с това, че “от август 1923 г. Шолохов е бил под плътната опека на ОГПУ”. Някакви сътрудници на Лубянка, “минимум пет фигуранта”, “снабдявали с литературен материал” младия писател. Защо? За да публикува чужди разкази под свое име!

За какво такава сложна многоетапна мистификация ? За да създадат “Донски разкази” правдоподобна легенда за Шолохов, да го представят на публиката в ролята на бъдещ автор на “Тихият Дон”.

Книгата “Литературният изкоп” на Бар Села (в ръкопис!) вдигна пресата и дейците, причисляващи се към “демократичната общественост”.

Те не прощават на Шолохов дискусията за псевдонимите в годините на Сталин.

Помнят колко гневно писмо до 8 инстанции е изпратила Лидия Чуковская след речта на Шолохов на XXIII конгрес на партията.

Даниел и Синявски, тайно публикуващи на Запад, той нарича “хаймани” и “таласъми”, а присъдата на съда - 5 и 7 години лишаване от свобода - сметнал за недостатъчно сурова.

Всичко това е факт.

Но има и друг факт в живота на Чуковска, който искам да напомня на обществеността. Лидия Корнеевна и други литературни дами са помагали на Д*, Ирина Николаевна Медведева-Томашевска, тайно съчиняваща “Стреме…”-то във вилата си в Гурзуфа. Там я навестявал Солженицин, идвала Елисавета Воронянская, с риск за себе си тайно печатаща и пазеща “Архипелаг ГУЛАГ”.

Това бил, по своята същност, заговор срещу Шолохов, който завършил с две смърти. Арестуваната нещастна Воронянская издала мястото, където пазела ръкописа и се самоубила. Научавайки за самоубийството на приятелката си, Д* изпроводила всички роднини от вилата, усамотила се и не пожелала да живее, очаквайки след Воронянская да я разпитват и арестуват.

Всички тези отдавнашни срещи, явки и прочие конспиративни хитрости за утвърждаването на лъжата са явно несправедливо дело… Станало признак на добър тон публично да се съмняваш в авторството на Шолохов, да говориш за плагиатството, като за безспорен, доказан факт в интервюта, мемоари, статии, стихове: “Свръхкласик и сатрап, срамувайте се, скъпи, един роман отмъкна, друг не можа”. Това са стихове на Андрей Вознесенски.

Други стихове и проза ми попаднаха в Интернет. Те са вдъхновени от “Литературният изкоп” на Зеев Бар Села. Дмитрий Биков нарича съчинението му книга “за истинските автори на шолоховото наследство” - Вениамин Краснушкин, Константин Каргин и Андрей Платонов.

Рускоезичните издания на Запад пълни със статии фанатикът на плагиатството Семьон Ицкович, наричащ автора “велик труженик”, а книгата “забележителна, действително научна”.

От “Литературния изкоп” той научил, че на заглавната страница на “Тихият Дон” трябва да стои името на загиналия през 1920 г. забравен литератор Вениамин Краснушкин или псевдонима му “Виктор Севски”. В “Литературния изкоп” 460 страници формат А4 , 65 страници научно-справочен апарат, съм се озовал и аз. И всичко това е дълбока изработка, запълнена с буци кал. Жалко за талантливия автор, опропастил 20 от най-добрите си години за гибелно дело.

От една страна, Шолохов го свалят от пиедестала му “демократите”, от друга - го задушават в упоритите си обятия антиеврейските автори, привърженици на чистотата на руската кръв. “Не може да не се обърне внимание, че сред днешните изобличители на Шолохов са много лицата, както сега се изразяват, “от еврейска националност” - пише един от авторите на наскоро излязлата книга със заглавие “”Тихият Дон”: слава добра, реч добра”.

Не съм забелязал тези “лица” в голямо количество.

Всичко започнала Ирина Николаевна. Тя била вдъхновявана от Александър Исаевич, който неведнъж обвинявал Шолохов в плагиатство.

По-нататък Макарови са руснаци, Мезенцев е ростовски доцент, руснак.
Рой Медведев е руснак.
Новоизпечените злосторници в Санкт Петербург са Андрей Чернов, Юрий Кувалдин, в Орел Владимир Самарин.
Един нарича Шолохов “мародер”, другият - “неграмотен”, третият дублира Д*…

Както е известно, първи защитили честта на Шолохов ръководителите на РАПП. Оказва се, те са го направили не за да се застъпят за честта на събрата по перо. А защото “еврейските литературни началници Л. Авербах и В. Киршон, жененият за няколко еврейки А.Фадеев и съмнителният В. Ставски (само роденият казак А. Серафимович)” защитили еврейските комисари, представени като “много положителни” в “Тихият Дон”.

Такава позорна “добра реч “.

Но ако, както се опитват убедят народа, Михаил Александрович е бил антиеврейски настроен, защо комисарите в романа му са извънредно “положителни”, защо еврейската девойка Анна Погудко е така пленителна, защо ролята на Аксиния в киното той поверил на Елина Авраамовна, а преди нея - на Емма Цесарска?

В писмото бившият технически секретар на “Московски работник” назовава сътрудниците на отдела, издали за първи път “Тихият Дон” в книга. Ето ги: Анна Грудская, Олга Слуцкер, Меркел. Евгения Левицкая - с моминска фамилия Френкел.

Какви са всички те?

Е, и аз заедно с тях…

День литературы, 06 (178), 20.06. 2011