Яна Завацкая

превод от руски: Галина Иванова

Трудолюбието и постоянството на немските писатели всячески заслужават уважение

С какво да започнем разговора за немската фантастика?

По принцип германците се народ с въображение. Сега звучи странно, но в миналото са били считани за непрактични фантазьори, витаещи в облаците. Още във времената на Гьоте и Шилер немецът е бил считан за благодушен чудак, опасен в яростта, но с бързо стихващ темперамент, любител на доброто похапване и обичащ до насита да посплетничи, хитрец и фантазьор. Смешен и нелеп, той е веселил цяла Европа, докато железният пруски порядък не е скрепил съществуващата “Германия на княжествата” в едно цяло и не е направил от нея онази бронирана костенурка, която ние познаваме и от която се боим.

Що се отнася до фантастиката, тя е във висша степен съзвучна с мрачния германски гений. Достатъчно е да се отвори томче с Хофман, за да се разбере: жанрът фентъзи се е родил не в мъгливия Албион, а именно в Германия.

С научната фантастика нещата са стояли по-зле. Германците са предпочитали да движат прогреса напред, а виж - да мечтаят за него някак са забравяли. В резултат на това, както мравката на Крилов, те са се трудили през цялото това време, през което е трябвало да пеят. И немската песен за настъпващата епоха на НТР така и не се е случила. Французите са имали своя Жул Верн, англичаните - Уелс. Германците в началото на ХХ век са имали такова едно старче Курт Ласвиц, подобно на руския Беляев. Сега съществува премия на името на Ласвиц (например я е получил знаменития днес Андреас Ешбах за своята книга “Видео Исус”) А самия писател - фантаст вече почти никой не го помни.

А какво следва по-нататък? По-нататък, както помним, е бил фашизмът. След който германците са се зарекли изобщо да не мислят за нещо подобно. След Освиенцим все още са писали стихове, а  фантастични романи - не.

За кого от германците ще си спомни рускоезичният любител на жанра? Имало е някакви съвършено незапомнящи се имена на автори от ГДР - впрочем, поляците са писали по-добре, те са имали своя Лем. Но и Западна Германия не е блестяла. С много голямо усилие може да бъде припомнен някой си Херберт Франке. Той е написал доста добри разказчета в жанра научна фантастика, класическата антиутопия “Игрек минус” и така нататък. Текстовете му наистина са поразявали с някаква гладка унилост, която по принцип не е свойствена за “западните” автори. На фона на Шекли или даже Азимов, (който също не блести с красота на изказа) Франке е предизвиквал тежко недоумение: онези там съвсем ли са се отучили да пишат?

Впрочем, това е история. А какво можем да попрочетем днес от немските писатели - фантасти?

Най-известният автор в Германия, шампионът на пазара, “немският Стивън Кинг” - това, разбира се, е Волфганг Холбайн. Повече от 200 книги (това звучи почти невероятно), цялостният тираж е прехвърлил 35 милиона. Няма спор, кралят на жанра.
 

***

Ако се опитаме точно да обозначим жанра, в който пише Холбайн, той може да бъде наречен просто “развлекателен”.

Първата негова станала известна книга е била написана съвместно с жена му Хайке през 1982 година - Marcenmond (Приказна луна). Сюжетът не е сложен - едно момче се опитва да спаси сестричката си, която лежи в кома и, вървейки след вълшебника, прониква във приказна страна. Там преживява маса неприятности, справя се с опасностите, сражава се с класическия зъл властелин и в края на краищата всичко свършва добре. Има ли нещо специфично авторско или специфично национално в книгата? Трудно е да се каже. Холбайн, без да се стеснява, използува алюзии спрямо класиката: така например замъкът на злия властелин се нарича “Моргон” (фонетичната асоциация е напълно прозрачна). Вълшебникът, представяйки се на момчето, казва, че може да бъде наричан Гендалф или Мерлин - по принцип му е все едно. Образите на героите са доста плоски, слабо реални. Ким, главният герой, по-скоро напомня не реален юноша, а “юноша в неговото собствено въображение” - непонятно защо и по какъв начин превърнал се в смел воин. Майката - мека, добра, винаги готова да се притече на помощ. Бащата - суров и сдържан, но понякога може да поговори със сина на интересни теми. И така нататък.
Въпреки всичко книгата, както се казва, произвела фурор - станала национален, а после и международен бестселър, завоювала няколко престижни премии.
И по - нататък Холбайн много е писал за деца и подрастващи. Ето и продължението на “Приказна луна” - “Долината на драконите” - серия от пет детски книги. И отново серия - “Операция Наутилус”, този път свързана с морски приключения. И други неща. Но Холбайн не е отминал и литературата за възрастни. Трудно е да се назове фантастичен жанр, в който той да не е присъствал.

Роман за космически боеве? - серията за Черити, започваща с книгата “Най - добрата жена - космически въоръжени сили”. Приказки, детски фентъзи - вече споменатите серии “Приказна луна ” и “Драконова долина”.
Исторически детективски роман? - “Гор”. Трилър? “Евангелие от Павел”, “Инквизитор”, “Кръвта на тамплиерите”. Космическа фантастика? Серията “Звезден кораб “Приключение” (Sternenschiff Abenteuer) под
псевдонима Холбург. “Чисто” фентъзи - “Белият рицар”, “Нощта на драконите”, “Салемският магьосник”. Космическа опера - “Повелители на космоса” (Spacelords). Няколко серии книги по филми ( т. е. написани по
сюжети на филми след излизането на последните) - “Пиратите на Карибско море” “Индиана Джоунс”, Холбайн даже се е изхитрил да напише няколко книжки по филми като “Барби в Африка”, “Барби и фитнес - клубът”.
Романи на ужасите? - “Вампир”, “Пътешествие в страната на ужаса” (Kreusfahrt. Eine reise in den Horror). И така нататък, подобни неща.
За съжаление, качеството на книгите не расте от това, че расте тяхното количество.
Нека да разгледаме един от романите на Холбайн, трилъра “Кръвта на тамплиерите” (Das Blut der Templer),това една от малкото му книги, преведени на руски език.
Книгата, безусловно, е увлекателна. Но уви, е лишена и от най-малка достоверност, просто не вярваш на автора и е непонятно защо той употребява названия на добре известни рицарски ордени и свещени предмети - по-удобно би било вместо тях да измисли все още неизтъркано.Така, собствено погледнато, тамплиерите при него са неуязвими вечноживеещи богатири, които са си поставили за цел на своя живот да охраняват Светия Граал от другия уж рицарски орден. Неуязвимостта на всички тези рицари се обяснява със станалата досадно известна вече легенда за връзката на Христос с Мария Магдалена, от което е останало това потомство. Германският Дон Браун? - да, само че далеч не от същия калибър.

Навярно, за да се наслаждаваш на тази книга, е желателно да не знаеш абсолютно нищо за световната история, реалните тамплиери и за християнството. И от литературна гледна точка книгата е напълно безлична - красавицата Лукреция, обсебена от жажда за власт, Роберт - честния служещ, Давид - главният герой - стандартният юноша, ту напомнящ за своята избраност и необходимостта да спаси света, ту мечтаещ само за спокоен живот с приятелката. Тази същата приятелка, разбира се, е красива и стройна съвременна девойка, която внезапно разкрива в себе си качествата на истински воин, “за това и за много други неща той я е обичал”.
Авторът някъде откровено изпада в халтура. Например, да кажем, трудно ли е, живеейки в Германия, да видиш обреда католическо кръщение? Изобщо не е трудно - най-близката църква е винаги на няколко крачки от къщи. Но книгата започва с описание на обреда кръщение на дете, който е толкова далечен от действителността, сякаш че авторът описва обичаи на отдавна измряло африканско племе.
Но така или иначе Волфганг Холбайн си остава един от най-четените немски автори.

Трудолюбие и постоянство, които заслужават всякакъв вид уважение.

***

Много по-интересно ми се струва творчеството на Андреас Ешбах (”Звездата на Келвин”, “Три милиона евро”, “Проектът Марс”, “Видео Исус” - по тази книга е бил заснет и филм.
Основният жанр на Ешбах е научната фантастика.Писателят е получил техническо образование - изучавал е аеродинамика и е работил като програмист.
Неговият роман “Видео Исус” - да, да, пак на тази тема! - е станал международен бестселър.
Сюжетът на романа се свежда до това, че главният герой Стивън Фокс, по време на археологически разкопки в Израел, намира в гроб, датиращ от две хиляди години, инструкция за използване на видеокамера, която трябва да постъпи за продажба само след няколко години. По-нататък тайнствената видеокасета бива преследвана и търсена от археолози, секретните служби, представители на Ватикана, от медиен магнат…
В сюжета на романа се появяват исторически препратки от живата на Исус, описанието на документален филм за Богочовека и артефакти от времената на Исус, сведения за археологически разкопки в Израел, кумрански свитъци, латински средновековен трактат за тайнствено огледало, отразяващо само лика на Спасителя, историята на францисканския манастир в пустинята Негев и др.Тук имаме работа с качествена научна фантастика - авторът не пропуска случай да запознае читателя с технически подробности за тези или онези дисциплини.
 
В книгата са спазени каноните на развлекателната литература, разчитаща както на масовия читател, така и на читателя - интелектуалец. Романът съвместява в себе си признаците на научнофантастичните, авантюристично - приключенските и детективските произведения с елементите на алтернативна история. В художествената тъкан на книгата умело са вплетени многобройни научни и ненаучни разсъждения за пространствено - времевите дезорганизации.
Но главното е може би, все пак опитът сериозно да се осмисли Бога и отношенията с него.
Европа - това не е примитивно еднородно образование. В европейското духовно пространство има множество различни течения. Както и преди, една от най-сериозните и влиятелни духовни сили е църквата, на първо място католическата, християнството. Именно с изследването на това течение се занимава Ешбах.
Стивън Фокс поначало мечтае да придобие лаврите на победителя и да докаже, че в действителност Исус не е съществувал:

„…нали това е централната фигура за християнството, най - многобройната религия на света. Ако Исус никога не е живял, това означава, че някой е измислил неговия образ. че това е някаква изкуствена фигура. Като Супермен. Или - като е тръгнало вече така и така - като Мики Маус!”
Един от вярващите герои на романа, разбрал за преследването на касетата, се опитва да убеди себе си в това, че сам Бог е дал възможност “да се заснеме на видео Спасителя, за да се укрепи църквата му и да бъдат върнати хората към вярата”. Но след тази утешителна мисъл идва друга: видезаписът ще бъде доставен на Джон Каун, използващ го за меркантилни цели, като световна сензация, която може да бъде продадена скъпо:

„Думите на Бога той ще предава в промеждутъците между най-скъпите рекламни блокове на всички времена. И зрителите ще търпят безкрайното бърборене за разхладителни напитки, почистващи препарати, автомобилни гуми, дамски превръзки и дъвки, за да може да видят лика на Спасителя. И Исус ще бъде разпнат на Голготата на комерсиалното - отново и отново, отначало в събота вечер, след това в дневните часове и най-накрая, в детските часове, когато показват рекламата за куклите Барби и Кен.”

Както отбелязва главният герой, “неговите собствени родители и до ден днешен са уж набожни хора, доколкото това е прието в обществото, а всъщност водят живот, на който никак не се отразява религиозното учение, към което принадлежат. Да си добър християнин означава да ходиш на църква на Рождество, да жертваш средства за богоугодни дела, ако няма вече къде да се денеш, но дори и това всичко е само за да не ядосваш съседите. И само в редки минути те са ставали истински набожни. По правило, в критични ситуации…Религията за неговите родители , а и изобщо за всички хора, които той е познавал, е била нещо като чадър. При хубаво време за чадъра изобщо не мислиш.. И си спомняш за него едва когато започва да вали.Но да вярва истински някой от тези, които е познавал, - никой не е вярвал по този начин.”

Когато Стивън Фокс е разбрал същността на своя проблем - проблем от научен характер, свързан с акта на Откровение, той преживял истински потрес:
 
„Представата, че Исус, за който се говори в църквите, на уроците по богословие, в Светото Писание и в молитвите, може всъщност никога да не е съществувал, че те са попаднали под влияние на мит, че този Исус в действителност не е бил по-реален отколкото Коледния Дядо Мраз, носещ на децата подаръци - му се е сторила чисто издевателство.”

От този момент за героя започва дълъг процес на очистване от мръсотията на потребителското общество и построяването на принципно нов модел на мирозданието, в който Христос и неговото учение, преставайки да бъдат “чадър”, заемат централно място.
И това при условие, че Стивън Фокс не става фанатик.
Наистина, усеща се, че авторът всъщност е далеч от църквата - тук всичко също не е така просто, както е представено в романа. Макар че, без съмнение - в това има нещо.

Сега Андреас Ешбах влиза в световната десетка на създатели на трилъра. Неговите произведения са преведени на много езици.

***

Като цяло немската фантастика има стремеж по-скоро в посока към фентъзито. Впрочем, това е по-скоро световна тенденция - епохата на чистата научна фантастика на практика е преминала. Среща се трилър или фентъзи
в чист вид - магия, магични същества, вълшебници, вампири. Може да се споменат такива имена на немски автори на фентъзи (освен вече споменатия Холбайн и тези, които ще бъдат споменати по-нататък) като Франк Райфелд, Маркус Хайц, Моника Фелтен, Миха Панси, Уши Циш, Сузанне Гердом, Нелга Глезенер, Ралф Изау, Йорг Кестнер (мистикът Кестнер - не го бъркайте с Ерих Кестнер), Гуидо Крайн и други.

С една дума - процесът върви, книги се пишат и издават. Малка част от тях получават международна известност, но въпреки всичко, може уверено да се каже, че немската фантастика съществува.

Като говорим за нея, не е възможно да не споменем автори, пишещи за деца и юноши. Ние бихме нарекли това по-скоро приказки, отколкото чисто фентъзи, но всъщност разликата не е голяма. Литературата за деца и юноши се радва в Германия на относително голямо търсене (та нали принципно подрастващите и младежта са основен потребител на жанра фантастика, особено фентъзи). И сред такива автори не може да не си спомним поне двама световноизвестни. Това са Михаил Енде, особено прославил се с “Безкрайна история”. Немските деца особено обичат неговата книга за Джим Копчето - това са истории дори за най-малките.

Може да се споменат също така Отфрид Пройслер (”Малката вещица”, “Малкото привидение”) и Джеймс Крус (”Тим Талер или продаденият смях”, “Моят прадядо, героите и аз” и много други). Тези автори на приказки, впрочем, принадлежат вече на историята.
 
И, разбира се, от най-съвременните - Корнелия Функе, която “Таймс” нарече “най - влиятелната германка в света”. Един детайл - преди да стане писателка, Корнелия Функе е била социален работник и се е занимавала с проблеми на деца - инвалиди. Нейните книги “Кралят на крадците”, “Мастилено сърце”, “Мастилена кръв” и други - са придобили небивала популярност в Германия и световна известност. Тези книги действително си  струва да бъдат четени..

Занимава ли се немската фантастика, подобно на руската, с остри проблеми на съвременността и търсене на някакъв път за спасение на човечеството? Да си кажем откровено: по-скоро не, отколкото да. Това е развлекателен жанр, отчасти възпитателен, отчасти, може да се каже, философски..
Но търсене на социална истина в книгите на немските писатели почти няма да срещнеш (изключение прави споменатият вече в началото Франке, до известна степен Ешбах)
Както и навсякъде, общият фон е доста оскъден. Но на този фон се срещат и книги, които си струва да бъдат познавани и четени.

http://www.apn.ru/ 25.12.2007