ОБИКНОВЕНО
превод: Захари Иванов
ОБИКНОВЕНО
В къщи върнах се аз при последния сняг.
Спрях на прага студен и погледнах назад -
от вратата дотук само мойте следи
бледи тичаха в мрака.
А ръцете й, черни като хляб прегорял,
редом с нея лежаха излишни.
„Скоро аз ще умра” - тихо казваше тя -
просто, делнично, мъдро като:
„Скоро аз ще копая лехите”.
„Вече чакам онази, която мълчи.”
И това беше просто и мъдро като:
„Скоро пенсията трябва да дават.”
„А дали ще се сбере народ, щом умра,
че отдавна съм вече самотна.”
И това беше зряло и мъдро като:
„Трябва още кюмюр със кола да докарам,
че се свърши кюмюра в мазето…”
Пак се върнах след сетния пролетен сняг.
А във празната къща няма никого, ни…..
Боговете повяхват без нея от прах,
от портрети очи ме поглеждат.
И не диша пещта.
А наоколо няма дори и следа -
нито моя, ни дори на онази,
дето тихо я взела оттука…
Снеговете отнесоха всичко.
На пътеката
чух гласа на треви неродени.
***
Ненужен дъжд пасе на къра,
виси над нас като брада.
Денят - пътуващ поп кахърен
надзърта в чаши и блюда.
Спокойно, без слова високи
на всеки същността откри…
С нас есенният ден широко
пирува мъдър, земен, тих.
Души на старци като снопи
накуп той трупа, без да спре.
Вратите вятър мокър хлопа -
о, да живееш, е добре…
ПАНАИР НА ВЕТРОВЕТЕ
Настръхнали, летят без път
стада от облаци в небето.
И ветрите-коне пръхтят
на панаир на ветровете.
Те цвилят, тропот луд ехти
и будят гривите полето…
Защо животът тъй лети,
къде е вашта същност, ветри?!…
Един от юг е дотърчал -
с десница кленове разтърсва.
Друг много дълго е летял -
мечтите като лодки блъскал.
А трети метнал е кривак
и тежка гугла е накривил.
Той гонил е в степта трънак
като съдбите ни бодливи.
А аз - свободен, силен, млад -
обръщам поглед към Тичина.
И плисва вятърът крилат
от нова, светла Украина.
Как щедро тя го надари
с прастара сила. В мен напира
духът му. С него във зори
пред Златните врата се спирам.
Копитото му ще звъни
над суета и скука чисто…
Баладата на дните ми стигни,
жребецо-ветре украински!
КРАДАТ ОТ РАЗСТОЯНИЯТА ДНИТЕ
Крадат от разстоянията дните,
летим със лайнери дори през сън.
От мойто село до Париж прелитам
сега по-бърз от песен и от гръм.
Ще литна сред покоите на бога,
над бели къщи и над топъл дъжд
и няма да се поклоня
за сбогом
пред бащин дом сред блесналата ръж.
И нужен ли е той?
Та босоноги
прецапахме през детските лета.
А днес съм моден, отдалече мога
с Бриджит да се залюбя сред степта…
Но туй са думи.
А кога прастари
протегнат се тополите към мен,
ще викна с болка: „Роден край, изгарям
на твоите калини
в огъня червен!”
***
Дните в есента почти са спрели
и от тях тя пие топлина.
И коне препускат нейде бели,
нейде празно звънват стремена.
Сякаш че случайно някой пада,
че животът идва всеки ден
и единствен за мъртвеца страда
вече черноземът уморен.
А поетите не са решили
(и напразно мислите кървят)
със какво животът ни е силен
и къде най-лесно го рушат.
Много ли до днес са проумели,
че е вечно творческото зло…
И коне препускат нейде бели,
скача някой в празното седло.
Пътищата тихи са размити,
плугове полетата орат.
Под копита
зеленее жито -
вечно белите коне летят.
ТЯ
Събужда се рано,
излиза навън,
а птици се гушат в гнездата си още,
удавено още е селото в сън
и спи под тополите вятърът - нощ е.
Измела е
дворчето мъничко тя,
за квас е събрала корички корави…
Изчиства пещта и искрици летят
и утрото сякаш от тях се запалва.
Небето ведрее и късият ден
със грижи плещите й стари притиска.
Гърми самолет в небосвода студен,
край нея животът събуден се плиска.
Полето я чака. С мотика и сърп
тя тръгва към цветните грейнали ниви.
И слънцето сякаш по нейния гръб
от изгрев към залез червено отива.
Но винаги греят в очите мечти
и спомени живи раздвижват лицето.
По детски щастливо и нежно шепти,
когато потъва тя в сънища светли.
Дружи като майка с добрата земя.
И тъй - победила години, умора,
с каручката, пълна със дини, сама
тя крачи с обоза дълбок на историята.
ДНЕШНО
Куршумите застиват във дулата,
страданието в спомен
се превърна.
Не чака вече мама пред вратата
от фронта
татко жив да се завърне.
Сираците износиха отдавна
надупчените
фронтови пилотки.
Налива житото зърна корави,
земята се завръща към живота.
Мирът изхвърли на пустинен бряг
снарядите и мините ръждиви.
И само нощем мъртъвците пак
се вдигат
и до село се отбиват.
В следите им остава сивина,
която във косите ни се вплита.
Тя пари мислите като слана,
пречиства като огън тя мечтите.
В градините пак вишни ароматни
израснаха под небосвода син.
Но не растат
на дядо Дороша краката,
загубени във боя на Берлин.
Спокойствие
събужда дните с ласка
и моята земя е в мирна дреха.
И на вдовишкия прозорец в каска
люлее се
вдовишко цвете крехко.
ЗДРАВЕЙ, КОНЧЕ
Здравей, конче, поклони пред тебе, мой брате.
Твоят път от препускане бе разграфен,
на гърба си пренесе до нас свободата,
ала днеска не цвилиш, а стенеш смутен.
Имаш дробове, с вятъра волен пропити
и на мойто поле върху герба си ти,
а гърбът му набит е от твойте копита.
Тоя тропот и днеска във мене ехти.
Твойто цвилене чак до луната долиташе вечер,
а звездите - овесено зърно в нощта
се изсипваха в твоите стъпки обречени
и летеше към извора ти да намокриш уста.
Кой си днес? Може би хоризонтът те спъна
или твойте нозе камънак нарани?
И защо вместо звездна корона от тръни
днес конярят Степан ти опъва юзди?
Конят клати глава уморена през мъка
(И човекът съдбата не ще разчете),
а пегас и конярят пегасов се пръкват,
за да славят рода на конете ни те.
Но от старите дни твойта слава се носи
и едва ли забрава ще я измете.
Вече вола забравят пътеките росни
и над теб ли забрава свойта мрежа плете?
Аз не вярвам това да се случи с душата.
Тя и кончето мое самотни вървят.
Зацвили, мое конче, заплачи над съдбата.
И до среща! А може би, сбогом, мой брат!
ЗЕЛЕНОТО СЛОВО НА ТРЕВИТЕ
Звънят думи зелени - треви
край шосето до синята пролет,
а сърцето ми - цвете се моли
на природата вечна на „вие”.
Аз започвам, мамо, от Вас,
от Вас идвам, майко-природа.
И се люшкат тополите бодро,
и разцъфват следзимни слова.
Тук полето Тарасово ври
и привлича и поглед, и мисъл.
Аз да тръгна готов съм и искам
да не спи мисълта - да гори.
И на моя прозорец сребрист
клон синее, сякаш е вена.
Аз ще смуча сока на клена,
тоя сок мойта кръв ще пречисти.
Ще прогоня славея глупав,
той години залъгва цветята.
На Украйна край пътя начупен
аз ще съм зелен цвят за словата.
***
Над мене моите слънца изгряват
и моите години са жита,
а пътят като вежди побелява,
към есента се вие мисълта.
Аз ходя тук и мама тук е с мене.
Тя се усмихва с уморените уста,
а побелява пътят в нощите студени,
към есента се вие мисълта.
Зеленият ми ден шуми в гората,
нощта над него бавно разцъфтя,
а пътят побелява в тишината,
към есента се вие мисълта.
За мен с притихнала тъга разпитва
момиче и тъгува с вечерта,
а пътят побелял извива се на китка -
към есента се вие мисълта.
Как рано е да спира мойта битка,
да ме изпращат със цветя,
а пътят бял обесил е мечтите,
във есента заседна мисълта.
КРАВИТЕ
Като стари войнишки жени са самотни,
от очите им тъжни степта е огряна.
Те стрехи са - огъва ги бавно животът,
но безгласно огласят и радост, и рана.
Като в матриархата те удара носят,
край върбите под вятъра мият телата
и усещат на мъжете дъха. После боси
се завръщат в ярема - само те и съдбата.
И единствено кравите са им помощник -
те до тях са били като сянка през дните.
Две по две са вървели и денем, и нощем.
Изораха войната и засяха я с жито.
По-ръбата съдбата не може да стане,
ако вникнеш във нея, ще настръхнат косите.
Със цвета на теле пепеливата вечер
ближе вимето пълно и се стичат сълзите.
Те са крави - не трябва дори да ги стрижеш.
Пий водица, а после прилягай в сеното.
Кой да мисли за тях и за техните грижи,
щом реката от мляко облива живота.
Те помахват с опашка отвреме-навреме
и поклащат глави, сякаш носят корона.
А безбройните малки не са ли им бреме,
радостта щом към мама ги гони.
Не приемайте кравата толкова лесно,
тя и майката бавно изкачват баира.
Те превръщат живота на малките в песен
и не питай откъде тя в душата извира.
