Микола Винграновски

превод: Захари Иванов

СКИТСКА ПРИСПИВНА

И се върти колело,
скърца ръждиво и сухо.
Бърше полето чело,
вятър задъхано духа…

Дим на кълбо се нави,
дремят жребците над зоба,
млякото спи във треви,
диша старица от гроба…

Скитче, чуй, рогът тръби,
скоро ще крепнеш във битки.
Меч е оголил зъби,
бият жребците с копита.

Звънна и първа роса
с мирис на сирене прясно.
Спускат се гръм-небеса -
става и тихо, и тясно.

И колело се върти,
дълъг гласът му се носи.
Вълк в тишината скимти,
ближе тревите той росни.

Скитче, отивай да спиш,
време сега е горещо.
Днеска дете ще заспиш,
утрото скит ще посрещаш.

И на орли ще хвърчиш,
враг и години ще дробиш…
С бабата в твойте очи
аз ще се вглеждам от гроба.

***
Когато настъпва нощта
всичко започва отново
на черното поле
от лед и сняг
израства бял роял
висок до небето
отляво
с гръб към мене
в тъмнозелена рокля
се изправя момиче
и сяда пред рояла
миг
и заплакаха нейните пръсти
миг
и се засмяха нейните пръсти
и роялът започна да се топи
ето той е вече облак
ето той е вече параход
ето той е вече чайка
ето той е вече небе
неземно голямо е
момичето с тъмнозелената рокля
обич моя
както и да те чернят
колко и малка да те правят
всяка нощ
ти израстваш отново.

***
Слънцето на хълма стоеше -
Сенки…
От пиано звуци ръмяха
Тихо…
Кукувица търсеше думи
Тънко…
Сред тревите в степта звънеше
Хлопка…

ПЕСЕН

Небето шибат мълнии с опашки,
прострелян облак сред пелина пада.
Безръки и безноги скелети казашки
самотни в църквата край Берестечко страдат.

Трептят казашки черепи, изгарят
и викат своите ръце, нозе, очи,
конете буйни, мечовете стари
и себе си дори… Ала степта мълчи.

Към тях коне не тичат през долини,
развява вятър мокрия барут…
Те викат… Но гласът на Украйна
се дави в кръв, от никого нечут…

Гръм тресна и сребро покри небето,
разряза мислите със меч векът…
Сами, край Берест?чко под кубето,
казашки голи черепи мълчат.

***
Любима
ти не знаеш
че когато се връщам от тебе
заспивам
човек
а се събуждам дърво
и сутрин шумя
в нашия двор
и съседите се чудят
откъде през нощта
е израснало такова дърво
Любима
ти не знаеш
че когато се връщам от тебе
заспивам
човек
а се събуждам облак
който се е закачил
за короната на двадесети век
и не знае
накъде да плува
и цялото небе се чуди
що за облак е това
щом не знае
накъде да плува
та не разбира ли моя облак
че аз съм единствената
негова родина
Любима
ти не знаеш
че когато се връщам от тебе
заспивам Микола
а се събуждам
влак
който вози
под ракетните небеса
милиони момичета
като тебе
любима.