ШАГ
ШАГ
В памет на поета Даниел Бержени
Безмерни времена вребрени са във мен,
безмерни времена!..
Пресъхнало море е дълбината ми,
а пламъкът изригнал от недрата й
е мойта земна и неземна същина.
Милион и милион години
в поле високо на живот съм се превръщал,
водата ми невидима отнейде тъй:
във житен клас, в трева и цвете се възвръща,
а пламъкът ми от вулкана
напролет в цвят на праскова,
в червена роза и череша пламва,
гори във гроздето ми всяка есен,
във виното след туй бушува и сияе в песен…
От корени на пролети, лета небесни
родих си жители: мъже, жени сърцати и напети.
Земята си им дадох и небето.
Селца събрах наоколо, градчета -
родина тяхна съм: свещена и заветна!
Стопанин и пророк - поет и горд и тъжен
една от рожбите ми стана:
морето ми възкръснало е сякаш той,
възкръсналият ми вулкан -
дълбок и тайнствен тътен
от древния ми тъмен свят е хванал,
висок и благороден лъч - от огъня ми вечен…
А иначе: - отблизо, отдалече,
приличам на око, отворено над низината си.
Гледецът-зеницата ми наречена е кратер.
По-съкровен е той за хората ми тук
от зъберите поднебесни на Карпатите.
Реки от сълзи имам аз и тежък Черен кръст:-
поклон и плач за теб е той, Панонийо!
Печална майчице! - поклон и клетвен стон!
И аз съм твое чедо, покрусено -
ала така унгарски връх безмерен съм,
непокорен,
от хищните крила на Трианон!
1995
——————————
ШАГ - вулканично възвишение край градчето Целдьомьолк, Западна Унгария. На върха му има паметник - черен кръст, символ на пагубния за Унгария Трианонски пакт.
КЪМ КАЛМАН СИЛАДИ, В ТИСАДОБ
Почукай на прозореца ми пак,
почукай, Калман!
Преселнико от Трансилвания, Карпатите,
роднина си ми тук сега, приятел, брат…
Ела, ракия имам аз от Тракия,
варена от баща ми,
ела, да вкусим огън от младите лета,
от прегорелите години…
Душите ни са жадни,
душите ни са гладни -
бездомни нестинарки са душите ни:
в поречието на съдбата си залутани,
хоро от жарки сънища пияно,
те рипат нейде там -
в жаравата на времето,
сред родните, напуснати полета и Балкани!
Почукай на прозореца ми пак, почукай, Калман!
1995, лято
***
Зловещи бухали поречието нощем пропищяват.
Самотни птици грачат -
простреляни звезди ли те оплакват
или тъй нова гибел предвещават?!
Почукай на прозореца ми пак,
почукай, Калман!
В простора ни ръмжат бомбардировачи:
към южните полета и реки,
към снажните Балкани
порят небесата,
върхарите на планините прокънтяват,
мостове преобръщат и секат -
и бомби сеят - пролетна сеитба от ураний!
Под булото венчално на небето и земята,
зародишен живот разцъфнал,
с проказа вечна заорават!
Ела, от вятъра да чуем вест:
за Дунава, за Ниш, за Вардар -
с гнева си да отвърнем вихъра,
а с мъката си гробниците пресни
да прелеем там!
Чуй, бухалите, как прокобно все пищят!..
Оплакват ли?
Пророчат ли? Боят ли се? -
Не знам!
Ечи поречието ни така -
тъй тиха Тиса отечава и тече натам…
Почукай на прозореца ми пак, почукай, Калман!
1999, пролет
ЕВРОПА, 2001
Гол стоя пред теб, Европа! -
Гол!
Раменете и гърба, гърдите ми, прегледай!
Давам ти и кръв - да видиш пък,
не нося ли зараза!
- Опри в ребрата ми окото, моля! -
Не вярва то, че са шейсетгодишни!
Как тъй съм ги запазил?
Отде е тая младина,
отде е тая якост,
блясъкът отде е, чудиш се!
Чий жител съм сега, не знам.
Не питай ме, защо и как дотука съм дошъл.
Пастир, орач, жътвар, защо не съм останал там:
във китна Тракия, в Родопа планина!
Чий жител съм сега, не знам.
Кажи, защо ме принуждаваш да те моля?
Защо изнудваш ме, да гина тук -
и да ти плащам!
Узорен и разголен да стоя пред теб -
по долни гащи!
О, гладен съм сега и жаден -
изтерзан!
Самозаточен съм във твойта степ.
Самопрезрян!
2001
