Валерий Корольов

превод: Татяна Любенова

До срещата на гарата оставаха три часа, а Сашка все още седеше в аудиторията и слушаше преподавателя. Само петнайсет минути по-късно се оказа, че курсовата работа в замисления вариант няма да стане и планът трябва да се преработи. Сашка облекчено въздъхна, увери преподавателя си, че напълно разбира всичко, обеща след седмица да представи нов план и ребром се измъкна в коридора.

От близкия телефонен автомат той позвъни на Машенка. Тя вече се безпокоеше, не знаеше какво да мисли, канеше се да позвъни на момчетата и да отменят барбекюто. Сашка се оправдаваше, проклинаше преподавателя си, наричаше го интелектуален инвалид, който не е в състояние да разбере размахът на мисълта в бъдещата курсова работа, простата до гениалност система на азбучните истини. Машенка прости на Саша и му обеща да го чака до крайградските вили.

Отначало Сашка мислеше да грабне от къщи раницата и да отиде на гарата, но, съобразявайки, че до барбекюто е още далече,  реши да похапне.

Вече беше изял половината сандвич, беше изпил половин пакет мляко, когато се отвори вратата и в кухнята изникна съседката, осемдесетгодишната баба Дуня. Тя седна на табуретката, сложи ръцете си на коленете под  престилката, свила устни на фльонга.

В квартирата търпяха баба Дуня. Търпяха я внуците, децата и, зетят, съседите. Търпяха я, както се търпи стихия, всенародно бедствие, знаейки, че нищо не може да се направи, нито да се поправи и залогът за спасение  е съкрушаващото търпение. Баба Дуня не беше свадлива, нямаше претенции за привилегировано положение, не назидаваше “младото поколение”. Това й беше чуждо. Баба Дуня просто беше разговорчива.

Тя имаше ясна памет и дълъг живот, и с часове измъчваше слушателите си. Когато на Сашка му се случеше да попадне във вълните на нейните спомени, той слагаше на лицето си маска на стопроцентово внимание, кимаше с глава, удивяваше се по необходимост, по необходимост негодуваше, цъкаше с език, разперваше ръце, пригласяше на старицата, но никога не се заслушваше толкова в разказите й, нито веднъж за толкова години  не се потруди да се заинтересува, да вникне в смисъла на разсъжденията й, да намери в тях общото, което свързва поколенията, да намери нещо нужно за себе си. Поддавайки се на общоквартирното мнение, че старческите й разсъждения са безполезни, Сашка никога не се опита да го промени, макар че и в семейството, и в училище, и в института  го считаха за човек наблюдателен и склонен към аналитично мислене.

И сега, вежливо усмихвайки се, казвайки “Здрасти, бабо Дуня”, Сашка взе от масата сандвича, пакета с млякото и тръгна към стаята, но бабичката, подивяла от половин ден самота, се захвана за работа веднага.

- Слушай, Лександър! По това време аз се грижех за четвъртия,  Петенка - продължи тя мисълта си, прекъсната от преминаването в кухнята, - а Маша, Степанида и Клава вече бяха пораснали.

Сърцето му се сви, но Сашка все пак не си позволи да се обърне с гръб към бабата и просто да си излезе. Той се опря на вратата, изобрази на лицето си внимание и затихна, преглъщайки надигащата се към гърлото му тъга, а бабата, подгрята от това мнимо внимание, заговори пак.

- Времето беше гладно, - нареждаше тя, избърсвайки устните си с шепа. - И мърмори моят Михеич, няма ли да отидеш, казва, при брат си,  при Пьотр, да погостуваш. Местата там са плодородни. Ще преживеете година, а през това време нещата може и да се пооправят. Пьотр живееше на станция Хреново, Воронежка губерния. Като се връщал от война, по пътя срещнал тамошна девойка и в Хреново си и останал.

Баба Дуня пое дъх, погледна със сините си очи сякаш през Сашка, през стената зад него, в далечината на миналото, което само тя виждаше ясно.

- Пьотр беше добър стопанин, добър към нашите деца: на Рождество, или на Великден, винаги подаръци ще изпрати. Помаях се аз, помаях се и реших да ида. Ако не отида, мисля си, децата от глад ще започнат да се подуват. А и тази неделя - ще дойде време да родя. Пък и харчовете за младенеца ще са повече,  мисля си, така ще е по-удобно. Реших - тръгнах.

Усещайки в себе си предишната, далечна решимост, тя стана, пъргаво премина през кухнята, изправяйки се пред Сашка.

- Пътувахме ние, златен мой, пътувахме, пътувахме, пътувахме, седем дни до това Хреново пътувахме. А с мен три деца, в мен четвъртото, храна, дрехи, кое-що. Откъде се взеха сили! Във вагона задушно, хората един върху друг насядали.  Все за нещо спираме - ту дърва няма, ту водата дошла, ту машинистът избягал. По вагоните бандити шетат, чуждото оглеждат. Седем нощи не спах, провизиите, дрехите пазех, по нужда ме беше страх да отида. Стигнахме ние до своята станция. “Хреново?” - питам. “Хреново, Хреново, Хреново, Воронежка губерния” - отговарят ми хората. Седнах аз, плача от радост: такава мъка понесох, до плодородните места се добрах. Дадох на децата по торбичка. Бягат те напред, също се радват, а аз зад тях вървя, животът за ръка държа. Добрах се до Петровия дом, здрасти не казах - на прага и заразпитвах.

Сашка пристъпи настрана, седна на стола и забрави за крайградските вили, за барбекюто, а баба Дуня впрочем продължи разказа си по-нататък:

- След раждането нямаше време да се възстановявам. На третия ден се захванах за работа. Сам пресметни: Петър и жена му имат трима, че и моите, че и аз. Десет уста, все да ядат искат. Аз умеех да шия. Поизносили си дрехите хората - ето, че идват при мен. На кого панталони, на кого риза, рокля, плисе, а аз за това получавам  десет яйчица, ведро картофки, или сланинка. С дни седях превита, без да се изправя. Пръстите ми изпободени, очите ми се премрежваха от взиране в дреболиите. А когато съвсем се оправих, в стопанството започнах да помагам. Така живеехме, двата края свързвахме. Е, мислех си, чул е Господ молитвите ми, няма да позволи да загинем, ще се избавим. Половин година така преживяхме - и тогава се започна…

Първо на първо, през нощта някакви нападнали станцията, пазачите набили, всичко, което в складовете се пазеше, ограбили, със спирт се наплюскали - и давай, в Хреново по дворовете да тършуват. Чувам в съседния двор викове. Подбрах децата - Пьотр отвори задната врата - и към гората. Бягаме през стърнищата, гората ей къде е, вече я стигаме, а отзад тропот. Гледам: конник, гони ни. “Стой, мамка ти! - ругае. - Стой! - крещи. - Иначе и теб, и малките ти, ще изпозастрелям. Ние - казва, - от гнет ви освобождаваме, а вие бойците да приласкаете и приветствате не искате ли!?”

А самият той беше пиян, наклонил се настрана на седлото и така язди. И тук Бог ни опази. Конят се препъна, падна на предните си нозе, конникът в земята се зарови - и край. Майко, пресвета Богородице, шепна, кланям ти се, многотърпелива, отклони бедата! Два дни седяхме в гората, малини брахме. Така се започна. Едни се нахвърлят, награбят,  наплюскат се, тъкмо се махнат - друга банда налети. За кратко време всичко в Хреново изръшкаха. Излезеш на портата, по селото тишина - ни кокошка, ни теле, ни прасе, глас не се чува. А после още по-зле стана.  Нахвърли се дружина от петдесет човека. Ех, мислим си, пак да ще започнат тършуват. Чакаме ли, чакаме - тихо, по дворовете не тършуват, на площада, пред църквата, се събрали, мирно стоят, от седлата не слизат. Чудим се. Що за хора, мислим? Постояха те, постояха, току се изсипаха. И по дворовете: хванете ги, крещят, комитетчиците, мъкнат хората безцеремонно! Що народ забраха безразборно. С чуждо рало орал - в кауша, при червените служил - също, конят от мобилизация скрил - и него там. И започна разправа. Ръгат ги с пръти, а трима към оградата притиснаха, на камбанарията ги сложиха и…

Баба Дуня потрепери и бързичко се прекръсти. Лицето й се изопна. То не изразяваше нито уплаха, нито възмущение. Детско, наивно недоумение видя Сашка  в очите й. И в края на живота си тя не можеше да разбере тази граница, зад която един човек води друг към камбанарията, натиква го в ъгъла, отдръпва се, вдига пушката си….

- А, по-нататък, по-нататък? - пое въдух Сашка.

- По-нататък? - повтори баба Дуня, отърсвайки се от видението. Тя уморено, сякаш е извършила някаква много тежка работа, се приближи до табуретката, седна, подвивайки нозе под нея. - По-нататък… Вечер беше вече, на прозореца - чукане. Поглеждам: хреновската попадия, с ръка ми прави знак. Излязох аз на двора, а тя се притиска към мен, на ухото ми шепне: “Бягай, Авдотя, вземай децата и бягай, нито минута не се бави. Наплюскали са се - казва, хубавците, пияни по града, бог знае какво ще ти се случи. Тя, както казват, не напразно е дошла. А децата от нея не отвеждат очи. Комисарша, от Москва, да оглежда. Искаха направо при теб да дойдат, но успяхме да ги отклоним. Ахнах! Втурнах се в къщата - краката не ме държат, сякаш не са мои. Хвърлих се към Пьотр, разказвам му, какво ми наговори попадията. Лицето му  пребледня. Тръгвай, казва, Авдотя, прибирай децата и тръгвай. Ако останеш, ще те затрият, че и нас с теб. Изкара той ръчната талига на две колела, хвърли в нея вещите ни, децата настани, и тръгнах аз. “Ти - казва ми Пьотр, - докато разсъмне, по широкия друм се движи, а после в гората, в пущинака, мушни се и си трай: не дай Боже да те отвлекат”. И тръгнах, златен мой, към Воронеж. Вървя по друма и бутам пред себе си двуколката. А моите щурчовци се радват, чудно им се струва, че не спят през нощта. “Гледай, гледай, мамо! - крещят - Звездичка над полето падна, да идем да я потърсим!”

Баба Дуня стана от табуретката и се приближи до Сашка.

- Е, върви, върви, златен мой, - погали го по главата. - Няма да те държа. Аз ще поседя до прозореца - ще погледам, и времето ще мине, нашите от работа ще се върнат.

- До Воронеж стигнахте ли? - попита Сашка, преодолявайки надигащият се в сърцето му страх. 

- Стигнахме, златен мой. Стигнахме, а от там на влака и до Москва. Животът като те притисне - ще стигнеш. Къде ще се денеш?

Сашка още дълго стоя в кухнята, вгледан в една точка. После излезе в коридора. Спускайки се по стълбището, лениво помисли: “Е, ще успея. Ще скоча в таксито.” В него кой знае защо имаше някакво чувство на неудовлетвореност. Той познаваше това състояние. Но преди не го преживяваше така остро. Преди той ясно разбираше причината за недоволството от себе си, и това му даваше сила. Сега всичко беше иначе. Той отново и отново, трескаво търсеше причината и, ненамирайки я, все повече изпадаше в апатия.

Сашка вяло бутна вратата, излезе от входа и тръгна към стоянката на такситата.

Следобедното слънце вече се канеше да легне върху покривите. На тротоара гълъби гукаха любовно. Миришеше на пролет.

Той се домъкна до малката градинка и седна на една пейка. Мислите му, до този миг безформени и мътни, започнаха да се изясняват. Те се подреждаха в редица, без да се блъскат, без да се смесват, здраво държейки се една за друга.  Логическият край още не се виждаше, но Сашка вече знаеше, че ще минат пет, десет минути и той непременно ще се появи.

Той мислеше за това, че на него всичко ме се дава леко, че е преживял своя двайсет и три годишен живот играейки, без напрежение. Успехът бе станал закон, фундамент, върху който бе построено това безоблачно съществуване.

“Аз не съм готов за неуспеха, - кореше се вътрешно Сашка. - Може фундаментът да се пукне, да се преплъзне с двайсет милиметра - ще се изкриви перспективата, ще се стопят безоблачните хоризонти и аз няма да съм способен да направя и крачка встрани, да намеря успехът в неуспеха, по новому да погледна на битието, да видя неговите хоризонти.”

“Ние сме разюздано племе потребители, - удари го изведнъж друга мисъл. - Нас още не ни е имало, но нас вече са ни спасявали. Спасявали са ни забравените в прашните квартири баби Дуни, дядовци Коля. Спасявали са ни, без да се надяват на успех, просто така, заради великото човешко задължение…”

Сашка запали цигара. И в същия миг съвсем ясно разбра, че сам още нищо не е построил, а само е потребявал. Употребявал е всичко: от незаработените сандвичи и мляко до “стройната система от азбучни истини” - на своята курсова  работа.  Даже Машината любов бе приел като нещо подразбиращо се, задължително обстоятелство, без да направи и най-малко усилие за него. “А това пък защо? Господи, това защо?…Тя…В края на краищата, сто години да минат, тя няма да ми стане нужна.”  

Сашка реши да тръгне, бръкна под скамейката да потърси раницата, но нея я нямаше, изруга се за разсеяността си, стана и тръгна към къщи.

- Върна ли се ? - посрещна го баба Дуня. - А, май си забравил нещо?… А ти, слушай, златен мой, слушай, забравила съм аз. Не в Хреново беше това, не в Хреново, Воронежка губерния, а на друго място…

- Е, добре, добре, - успокои старицата Сашка, отваряйки вратата на стаята, - нима главното е в това? В друго е главното - че се е случило.

Църковно-културно списание “Апостол”,  01.10.2009