Светлана Замлелова

превод: Татяна Любенова

«Димчо Дебелянов. Поетът на белоцветните вишни». - Варна: Славянска литературна и художествена академия, Библиотека «Славянска прегръдка», 2009 г. - 160 с.: ил.

“Славянството го има, - пише Константин Леонтиев, - и то е много силно като численост; славизъм няма, или той е още много слаб и неясен” (1).

Всъщност, славянските народи твърде много се различават между себе си от историческа и религиозна гледна точка. Под историческа разлика следва да разбираме не историческите събития като такива, като естествен образ на различията между различните народи. А тяхното непосредствено влияние върху славянското съобщество. Това са създаващите се форми на държавност и съсловност, това са исторически и географски обусловените контакти с други народи, това са симпатии и антипатии вътре, в собственото си славянско семейство. Достатъчен е бегъл, дори повърхностен поглед, за да се убедим напълно: в славяните има толкова малко общо, че идеите на славизма може да ни се сторят не просто идеалистически, но - уви! - утопични. И това тъжно впечатление би било напълно достатъчно да отпуснем ръце и да се отвърнем един от друг, навеки отказвайки се от братските обятия и мечти за единство. Но, колкото и парадоксално да е, чрез отрицанието ние стигаме до утвърждаването.

Именно безкористното служене на идеята, колкото и тя да ни се струва утопична и колкото и неизгодно да изглежда да й служиш, представлява ядрото на славянския дух. Това са помнили нашите предци, отправяйки се доброволци в Сърбия и България, със съзнанието, че ако е необходимо, ще умрат там за свободата на тези неприличащи на тях братя. А какво може да обедини по-силно от пролятата кръв? Както пише Ф.М.Достоевски, наречен от сръбския просветител Юстин Попович “всеславянски пророк” (2): “Пролятата кръв е важно нещо, съединяващо нещо” (3).

Не трябва да твърдим, че потисничеството над славянските народи, както от ислямския, така и от романо-германския свят, е останало в миналото, че представлява само горчив и поучителен спомен. Тази година славянското общество скърби по повод десетата годишнина от нападението на Северноатлантическия Алианс над суверенна Югославия. Пред нашите очи се разгърна подъл и не твърде добре режисиран спектакъл за откъсването на Косово от Сърбия - стратегически и геополотически важен за Алианса регион. Не толкова отдавна ние с ужас наблюдавахме развитието на “цветните” революции в Украйна и Белорусия. Поради това в основата на славянското единство лежи, освен всичко друго, и стремежът на славяните към независимост, самобитност, плодотворно присъствие в Европа, към всестранно и преди всичко духовно развитие. Само обединявайки се, само като се поддържат и подкрепят един друг, славянските народи, понесли много повече от другите, но без да се озлобят и без да се затворят в мрачно уединение и без да се опитват да правят капитал от страданията на предците си, ще могат да се въздигнат и да покажат на света невижданата сила на съзиданието и жертвеността в противовес на разливащата се тотално смрад на потребителството.

Безпримерните страдания, натрупани в съдбата на всички славянски народи без изключение, са закалили славянския дух, подготвяйки го за велики дела. Славянският дух е млад и именно на него принадлежи бъдещето на Европа, именно на него е съдено да дойде на смяна на изтощения и остарял романо-германски дух, признаците за израждането на който днес са очевидни за всички. Мъжкото начало на европейската цивилизация е олицетворено от романо-германските народи с техния рационализъм, вечни търсения и войнственост. На славянските народи е присъща повече мекотата и великодушието, миролюбието и съзерцанието. И кой знае, може би чрез обединяването и укрепването на славяните в Европа е съдено да се възцари мир, справедливо спокойствие и безкористно братство между народите. Съхранило и до днес привързаността си към традиционните ценности, славянството е способно да извърши здравословни промени както в обществения, така и в културния живот на Европа. Но това може да се осъществи само, ако славянските народи са сплотени. Възможно е, времето на славяните още да не е настъпило и часът на славянството още да не е ударил. Затова и не рядко гледаме един на друг с горчивина и недоумение. Ето, Черна гора признава независимостта на Косово, ето, Украйна помага на Грузия с оръжие, с изстъпление отричайки се от Русия и крещейки на целия свят за своето неучастие в нейната история.

Но ако е невъзможно веднага, тук и сега, политическо единение на славянството, то никой не е в състояние да възпрепятства културното единение. Няма на света такава сила, която може да попречи на взаимното разпространение на идеи, проникването на езиците и културите и най-вече творческото съприкосновение. Защото не само общите корени и общите страдания обединяват славяните! Няма и не е имало в човешкото съществуване по-силни връзки от езиковите. И макар не всички славяни да се ползват от единна писменост, езиците ни, произлезли от един, често са разбираеми за нас без превод!
Когато става дума за поезия обаче, малко е да се разбере смисъла, важно е да се долови патоса, да се почувства формата и напевността на стиха. Иначе поезията просто престава да бъде поезия. Велико благо е, когато преводачът успява да предаде на читателя красотата и изяществото на слога. Но когато около един национален гений се съберат преводачи от няколко братски страни, техният труд престава да бъде само литературен. И какво може да е това, ако не крачка един към друг, ако не са разтворени обятия, ако не е акт на истинско единение на народите!
Такава необичайна и, в най-добрия смисъл на думата, оригинална идея предлага Елка Няголова, забележителна българска поетеса, главен редактор на списание “Знаци”, президент на Славянската литературна и художествена академия, обединила около творчеството на Димчо Дебелянов тринадесет поети-преводачи от девет славянски страни. В резултат на това се появява изящно издание, илюстрованата книга “Димчо Дебелянов. Поетът на белоцветните вишни”, издадена от Славянската литературна и художествена академия през 2009 г. В книгата е представена поезията на Димчо Дебелянов, посвещения за него на съвременни български поети, а така също преводи на негови стихове на девет славянски езика. Поетите-преводачи от Русия, Сърбия, Украйна, Чехия, Македония, Словения, Хърватия, Полша и Словакия запознават своите читатели с творчеството на великия български поет, “певецът на белоцветните вишни”. За рускоезичния читател поезията на Димчо Дебелянов стана достъпна благодарение на поетите и преводачите Иван Голубничий и Сергей Надеев.

Дълбоко символично е, че именно българска писателка излиза с подобен род инициатива и именно около българския гений се обединяват славянските поети. Защото България по право може да бъде назована родоначалник не само на славянската писменост, но и на славянската литература като такава.
Възникнала през ІХ век, дълго време българската литература остава преди всичко църковно-дидактическа. Известни са произведенията на такива забележителни християнски книжовници като Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски. И чак в ХІV век в българската литература се проявява и светска насоченост. Завоюването на България от турците преустановява разцвета на националната литература. Но…не е умряла девицата, а спи! И ето, в края на ХVІІІ-то столетие, по време на борбите срещу чуждоземното владичество, българската литература, както и всички други сфери от живота на българския народ, преживява подем и небивало съживяване. Паисий Хилендарски, написал “История славянобългарска”(1722г.), оказва огромно влияние върху националното и културно възраждане на българския народ. Неговата “История” е не просто излагане на факти, а в голяма степен публицистичен труд, провъзгласяващ идеята за държавна, културна и църковна независимост и призоваващ българите на борба. През ХІХ век, когато е върхът на освободителните борби, завършили с помощта на Русия с освобождение на България от турско иго, окончателно се формира българската национална литература. Напълно разбираемо е, че основен патос на литературата по това време е героиката на борбата. Ярко потвърждение за това са прозата на Любен Каравелов и Иван Вазов, лириката на Петко Славейков и Христо Ботев.

В началото на ХХ век в България се появява цяла плеяда млади писатели, чието творчество вече не било ориентирано към националноосвободителната или класовата борба. Обречеността и безизходността, тъгата по несбъднатото, скръбта от човешкото несъвършенство, неприемането на еснафския живот - ето какво е характерно преди всичко за лириката на Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов. Но едва ли можем да говорим за безразличие на поетите към съдбата на Отечеството. В своето предисловие към книгата “Димчо Дебелянов. Поетът на белоцветните вишни” Елка Няголова разказва на читателите как вместо с патетика и жестове, вместо с бодри и бойки фрази, Димчо Дебелянов просто, сдържано, но и категорично, е заявил своето доброволно участие в Първата световна война - “…безсмислена война, опръскала с кръв белоснежните вишни на България”.

Димчо Дебелянов загива, недоживял дори 30 години. “Като правило, - пише Елка Няголова, - поетите в България живеят малко. Умират рано. И не в постелята си. Така е и с Димчо Дебелянов”. И пита: “Могъл ли е поетът да не отиде доброволец на фронта?” Навярно е могъл. Но това би бил компромис със съвестта, който не би могъл да направи човекът, написал някога:

“Помниш ли, помниш ли, тихия двор,
тихия дом с белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!”

Помнишь ли дворик в родной стороне,
Тихий наш двор с белоснежными вишнями? -
Ах, не врывайтесь в темницу ко мне,
Воспоминанья и жалобы лишние -
Я заключённый в темнице глухой,
Прошлые жалобы, воспоминания,
Стража - позор несмываемый мой,
Прошлое - это моё наказание!..

(превод на руски: Иван Голубничий)

В християнското изкуство вишната символизира райското блаженство, вишната се нарича райска ягода. Поетът, на чиято душа е тясно на земята, чийто дух търси в мечтите и сънищата “тихия двор с белоцветните вишни”, не може да избере съдбата на ситото благополучие.

“Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…”

„Вернуться бы к родительскому дому,
Когда закат смиренно догорает
И ночь, неслышно расточая дрёму,
Несчастных и скорбящих обнимает…”

(превод на руски: Иван Голубничий)

Какво е това, ако не плач на метежния дух, стремящ се да намери земно пристанище? Какво е това, ако не стон на душата, търсеща покой? Не! Не Смъртта е намерила Поета, а Поетът е намерил Смъртта. За такива хора като Димчо Дебелянов, смъртта не е тлен. Тя е мост към друг свят, свят, в който духът не се измъчва и не се задъхва. Там го очаква “тихият двор с белоцветните вишни”, там среща «зора огнеструйна».

“Възторжената и чиста душа на поета - пише Елка Няголова - е пътник в трюма ….на историята. И това място е единствено възможният избор, независимо от урагана, войната и скръбта, неволите и смъртта… Пътят в трюма на кораба ….е и кратък, и дълъг. Кратък, защото пътникът няма излишен багаж…, дълъг, защото той живее не само своя живот, но и живота на Родината…”. Пътят на поета преминава във Вечността…

Бележки:

1. Леонтиев К. Н. „Храм и църква”, М., Издателство АСТ, 2003.
2. Преподобни Юстин Попович, „Достоевски за Европа и славянството”, Сретенски манастир, 2001.
3. Достоевски Ф. М. „Дневник на писателя за 1876 г. Оригинална за Русия година”, Пълни събрани съчинения, т. 11, М., „Воскресенье”, 2004.

Форум славянских культур, 2010