Валерий Ганичев

превод: Георги Ангелов

Струва ми се, че от всички празници от съветската епоха през XXI век всенароден остана само празникът на Победата на 9 май.

Този ден е и ден за Памет, и ден за Скръб, и ден за Тържество. Може би за първи път през XX век целият народ през онази пролет на 1945-та беше единен. Нямаше нито червени, нито бели, нито богати, нито бедни, нито руснаци, нито национални малцинства, нито бедняци, нито олигарси. Имаше уморена, изтощена, но тържествуваща страна. Имаше един велик, изранен, преодолял униженията и оскърбленията на пораженията народ-победител.

И тази Победа вече е в гените на всеки руски човек, в паметта на истинския гражданин на Русия, на съотечествениците ни от бившия СССР. Тя не може да се изкорени, да се унищожи, колкото и да се стараят изскочилите от небитието и яхнали много руски средства за масова информация групи от бившата гьобелсова агитационна пропаганда. Наистина, те сега са по-малко, отколкото в началото на перестройката - народният гняв и отпор смачка мнозина. Но посеяните тогава семена на предателството дадоха своите отровни кълнове. Например един вестник преди празника на Победата публикува интервю с Масхадов уж под формата на обективна информация. И, действително, защо да не се даде през 1942 г. интервю с фелдмаршал Паулус или със самия Хитлер…

“Московският” така наречен “комсомолец” отделя цяла колона на предателя Резун, вече поредна година доказващ: “Правилно, че Хитлер нападна СССР първи, иначе него,  бедния фюрер, би го нападнал Сталин. С атаката си Хитлер се стремял да спаси европейската цивилизация, на която той, Резун, ревностно служи”. На цял вестникарски лист вестничето е поместило дълбокомислен разговор за това “историческо откритие” на Резун (така нареченият Суворов). Няма съмнение, че Божието наказание няма да отмине предателя, ако съдебните, държавните и наказателните структури са безсилни.

Да ми простят читателите за гневните и резки думи, когато говорим за Победата. Но аз съм възпитан в годините на Великата Отечествена война, и замирах пред черната чиния на високоговорителя в деня на скръбните бюлетини, когато нашите войски оставяха градове, радостно виках на съседите, когато изпод дрезгавата мембрана се промъкваше съвсем не гръмкия, а хриплив глас на Юрий Левитан, известяващ за победи край Москва и Сталинград. Заедно с момчетата поставях флагчета и местех лентичката на запад по картата на Европа през 1945 година. За нас, момчетата и девойките, това беше война на нашите бащи, нашите братя, на всички близки, това беше Отечествена война, а не някаква си Пуническа, или даже Втора световна война. За нас Олег Кошевой, Сергей Тюленин, Зоя Космодемянская, Алексей Маресиев и Александър Матросов бяха живи съвременници, утвърдили победата със своя подвиг. Тогава беше невъзможно да се помисли, че някой ще посегне на саможертвата им, на мъжеството им. Наистина, и Властта се грижеше героизмът им да не иде на вятъра, да остане  неопетнен, и поддържаше онези, които възпяваха воините и героите. И това съвсем не беше тоталитарна традиция. “Певец в стана на руските воини” е най-добрата традиция на родната литература. Когато през януари тази година писателите на Русия проведоха свой “фронтови” пленум във войнските части, сражаващи се със сепаратистите и бандитите в Чечня, ние неведнъж си спомняхме фронтовите редове на Твардовски, Соболев, А. Толстой, Симонов, Сафронов, Полевой, Фадеев, Кожевников, Еренбург, Сурков и други писатели на поразяващото слово от Отечествената война. Сред авторите от онова военно време беше постоянно и името на Михаил Шолохов.

Когато с Валентин Осипов в издателство “Млада гвардия” през 70-те години решихме да пуснем книга с неговите военни публикации, се събра солиден том с публицистика. При Михаил Александрович темата за войната беше постоянна, пулсираща, жива. Той, като никой друг, представяше трагичността на войната и величието на нейната победа. Той искаше да изобрази образите на обикновените хора, изнесли на плещите си нейните тежести. Искаше да означи съдбата на човека в нейното разрушително време.

Спомням си негов разказ, в който е възможно да има някои пропуски, недомлъвки, свързани с онова, което чух преди двадесет години. Михаил Александрович разказваше, че от предната линия на Западния фронт  пристигнал в редакцията на “Червена звезда”, предал подготвения материал и изведнъж получил покана във ВОКС (Общоруско общество за културни връзки).

“Аз, - казваше той, - си помислих: да ида или да не ида. Дрехата ми - гимнастьорка, панталоните ми - смачкани, омазнени, фронтови. А и бях обещал да се върна бързо. Но воксовци звъняха, настояваха: “Важна среща! Изпращат ни американска помощ!” Добре! Отидох във ВОКС. Всички се тълпят около кресло, на което седи невзрачен, приличащ на скорец човек. Притичват и ме водят към креслото. Представят ме на английски:

- Това е нашият световно известен руски писател Шолохов! А той, седейки в креслото, небрежно ми протяга ръка. Кипнах. Че като викнах:

- Стани!

Той скочи, и двете ръце протяга. Оказа се, че в миналото бил от Одеса. Помни казашката нагайка. Поканиха ме на масата. Вдигнаха тост. Гостът ме гледа накриво, а Иля Еренбург му разказва: в Калуга го поразило, че в центъра на града са обесили еврейска девойка. Аз даже по масата ударих:

- А не те ли порази, Иля, че по всички ровове и улици хиляди руснаци лежат убити?!

С досада изпих половин чаша водка и излязох. Някой побягна след мен, някой ме молеше да се върна, но махнах с ръка.

Отидох в хотела и мисля: сега ли да замина на фронта или на сутринта? Реших, на сутринта. А на утрото - чукане по вратата. Отварям… Двама капитани със сини петлици:

- Другаря Шолохов?

-Да…

- Да вървим…

Е, мисля си, казвах си, че трябваше да замина снощи. Излизам, сядам в колата. Онези - от двете ми страни. Тръгваме от хотел “Москва”. Гледам: ако е направо - ще е на Лубянка при Берия, ако е надясно - в Кремъл. Завихме надясно, още веднъж надясно, минахме през Спаската кула за Кремъл. Прекараха ме по коридорите, заведоха ме в кабинет и изчезнаха. Зад масата Поскрьобишев, помощникът на Сталин. Мълчи, и аз мълча, седнах. Гледам панталоните си, а те омазнени над коленете. В землянката телешки бульон ядеш, а ръцете си после слагаш на коленете… Петна се получават. Звънец. Поскрьобишев влезе. След минута излезе, отваря вратата, показва с ръка - влизай. Зловещо шепне:

“Този път, Михаиле, няма да се отървеш”. Свих рамене, още веднъж си помислих: “Трябваше да тръгна вечерта” - и влязох. Вратата зад мен се затвори внимателно. Пред прозореца с гръб към мен стои Сталин, пуши с лула. Мълчи. Мина минута, втора. После тихо покашляне и от дима на лулата се разнесе твърдият глас с характерния акцент:

- Другарю Шолохов, казват, че сте започнали да пиете повече?

Нещо ми мина през ум, но без да се обяснявам, отговорих:

- Повече от кого, другарю Сталин?

Лулата му направи кълбо, той всмукна, за да я разпали, поклати глава и, отдалечавайки се от прозореца, с лека усмивка ме покани да седна. Мина край масата и попита:

- Кажете, кога Ремарк е написал “На Западния фронт нищо ново”?

- Струва ми се, през 1928, другарю Сталин.

- Ние не можем да чакаме толкова години, другарю Шолохов. На нас ни е нужна книга за тези, които сега се сражават за Родината.

А аз вече бях мислил за такава книга… Говорихме и за войниците, за генералите, за жените, за жертвите…

Когато излязох, пъхнах под носа на Поскрьобишев кукиш:

- На!”

Такъв епизод си припомни Шолохов. А аз сам бях свидетел и участник в среща с маршал Жуков през 1972 г. Тогава му подарих еднотомника “Тихият Дон”, а Жуков каза: “Любимият ми писател”. Дадох му и подложената на критика от яковлевската пропаганда книга с наша поезия за Родината “О, Руска земя!”. Маршалът поглади книгата и каза: “Ние на фронта много ценяхме патриотичната поезия”. Ето така. Главнокомандващият Великата страна и Великият маршал от Отечествената война включват патриотичната литература сред стратегическите фактори за Победата. И нашата съветска литература, нашата руска литература създадоха и възпроизведоха впечатляващия образ на войника, воина, победителя. Тези воини се сражаваха за Родината и ние ги помним, знаем, те влязоха в живота ни през онези години, в това число и от страниците на книгите, списанията, вестниците. Техният облик е светъл и лъчезарен и на никого и никому не се е удало да ги омърси. Наистина, тогава нямаше НТВ и пошли вестничета, възпяващи предателите. Те бяха от другата страна на фронта, при врага.

Но врагът беше разбит.

Победата беше наша.

2000