131 години от рождението на Йосиф Сталин

Владимир Смик

превод: Георги Ангелов

Николай Яковлевич Данилевски, създал теорията за културно-историческите типове, в която отреждал специално място на Русия и славянството като на особена цивилизация, пише, че руският народ има способността да «превръща инородците, с които влиза в съприкосновение или сблъсък в своя плът и кръв ». С тази, по израза на автора на «Русия и Европа», «уподобяваща сила» се обяснява появата на такива деятели като Пьотр Багратион и Михаил Барклай де Толи, Леонид Айлер и Борис Якоби, Денис Фонвизин и Владимир Дал, Осип Бове и Марк Антоколски. Изброените, а и много други наши съотечественици с неруски имена, изиграли значителна роля в историята ни, принадлежат на Русия и се възприемат от нас като органична част от руския свят, негова «плът и кръв». И те, на свой ред, не отделяли себе си от родината и я обичали. «Няма по-хубава страна от Русия» - това са думи на Исак Левитан. По такъв начин принадлежността към културно-историческия тип се определя не само от родовите корени.

Вярно е и обратното. Може да е етнически руснак, като, да кажем, Борис Елцин, но печално знаменитият му танц «Калинка» пред немския оркестър, под звуците на който извеждаха от Германия съветските войски, анекдотичната му фраза за това как е чел Пушкин, позволяват да се говори за типичен случай на деградация на личността, довела до несъпричастност към руския културно-исторически тип. Твърде характерна е и еволюцията на «най-добрия немец» Михаил Горбачов - от генерален секретар на ЦК на КПСС до герой на реклами на ресторантите Pizza Hut. Този човек започна процеса на окончателния разрив на нашата власт с руската цивилизация. «Процесът започна», и в резултат на това на кормилото застана денационализиран космополитичен елит с други, чужди на руския народ цивилизационно-културни кодове.

В действителност се повтори ситуацията, в която страната ни се озова след революцията от 1917 г., когато започнаха да я управляват сили, имащо малко общо с историческа Русия. Бяха нужни огромни усилия, за да може в новите социалнополитически условия тя да се върне в своя коловоз и да продължи развитието си напред като национална държава.

За целта на Сталин се наложи не само да разгроми троцкизма, да проведе жестока чистка в редовете на старата ленинска гвардия, но и да се бори с нихилистичното отношение към нашата страна от комунисти-интернационалисти, да ги върне, или по-точно, да ги насочи, включително и чрез насилие, в лоното на руската култура, спирайки нейното разрушение.

Известен е сюжетът за спасяването на храма Василий Блажени, разказан от архитекта Иван Владиславович Жолтовски: на заседание на Политбюро се решава въпросът за реконструкцията на Москва. Влиза Сталин, и Каганович, демонстрирайки, как ще е удобно на танковете при паради, ако се махне от Червения площад храма на Василий Блажени, го снел от макета, но чул гласа на вожда: «Постави го на мястото му». Храма не пипнали, преместили там паметника на Минин и Пожарски -факт, предизвикал протеста на Демян Бедни, който бил сред ратуващите да се събори монумента. В отговор Сталин нарекъл поета «Иван, не помнещ рода си». Всъщност генералният секретар на ЦК на ВКП(б) призовал болшевиките да си спомнят своето родство с Русия, да се научат да уважават историята на страната, която те след Ленин нарекли «затвор за народите» (щампа, водеща началото си от книгата на маркиз де Кюстин «Русия»), когато всяко споменаване на отечеството считали за белогвардейщина, а за думата «патриотизъм» разстрелвали.

Показателна е рязката критиката на Сталин към същия Демян Бедни за фейлетона му «Слез от печката»: «Вие - писал той на поета, - провъзгласявате пред цял свят, че Русия в миналото е била място на мерзост и запустение, че «ленивостта» и стремежът да се «лежи на печката» са едва ли не национални черти на руснаците въобще, а значи и на руските работници, които, извършвайки Октомврийската революция, разбира се, не престанаха да бъдат руснаци. И това се нарича у Вас болшевишка критика! Не, многоуважаеми др. Демяне, това не е болшевишка критика, а клевета срещу нашия народ».

Под влияние на Сталин през 1936 г. била забранена комичната опера «Богатири», в която се осмивало покръстването на Русия. Вождът се възмутил от постановката и Комитетът за изкуството осъдил спектакъла като антипатриотичен.

Възстановяването на правото на патриотизъм и «реабилитацията приживе» на руския народ били предизвикани от напълно определени социалнополитически причини. Докторът на историческите науки Дмитрий Олегович Чураков в забележителния си труд «Сталиновата национална политика и решение на «руския въпрос» в СССР през 1920-1930 г.», отбелязва, че в периода, когато страната преминала към форсирана модернизация и се увеличила външната заплаха, «без пробуждането на творческата енергия на най-голямата нация в СССР ставало немислимо по-нататъшното развитие, самото съществуване на държавата ».

През 30-те години се предприемат редица мерки, отразяващи новия курс на националната политика на съветското ръководство. Сред тях са решението да се ограничат гоненията на безпартийните специалисти, частичната амнистия и връщането на правата на бившите «кулаци», премахването на социалните ограничения в областта на образованието за произхождащите от бившите господстващи класи, постановлението на ЦИК за снемането от казачеството на ограниченията за служба в Червената армия и заповедта на наркома на отбраната за комплектоване на териториални и кадрови казашки части (на празника на поредната годишнина на ОГПУ чекистите с изумление видели в ложата на Болшой театър група казашки старшини в униформа от царско време със златни и сребърни акселбанти). В РККА били възстановени предишните воински звания. В учебните програми върнали изучаването на родната история. Постановление на ЦИК и СНК забранило абортите, в Наказателния кодекс въвели норми, предвиждащи наказание за хомосексуализъм. Пропагандирал се култът към семейството и майчинството, утвърждава се морален кодекс, основан на спазването на норми на обществено поведение. Бил ликвидиран РАПП, открит първият музей на Достоевски, в Съветска Русия се върнали Горки, Толстой, Куприн, Прокофиев. С държавнически размах била отбелязана 100-годишнината от смъртта на Пушкин, това било направено, за да се върне страната към художествено-естетическите принципи, към които по-рано били ориентирани не само руският, но и всички народи от Руската държава и които олицетворявал Пушкин …

Зад всички тези мерки стояли умът, волята и решителността на Сталин. Би било крайно повърхностно те да се обяснят изключително с политическите сметки на вожда. Неговите съратници по партия се опирали на съвсем други представи за националната политика, за това как трябва да се постъпва с руските работници и селяни. Да си спомним идеолога на ВКП(б) Бухарин: «Пролетарското принуждение във всички форми, започвайки от разстрели и завършвайки с трудова повинност, е метод за изработка на комунистически човек от човешкия материал на капиталистическата епоха». През 1936 г. в статия, посветена на Ленин, публикувана в «Известия» той изказал същото презрение към «обломовска Русия», както и Демян Бедни пет години по-рано. И получил рязък отпор. «Едва ли др. Бухарин ще може да обясни - писал Сталин в «Правда» - как тази «нация от Обломовци» е могла исторически да се развива в рамките на огромната държава… Как руският народ е създал такива гиганти на художественото творчество и научната мисъл като Пушкин и Лермонтов, Ломоносов и Менделеев, Белински и Чернишевски, Херцен и Добролюбов, Толстой и Горки, Сеченов и Павлов».

Както виждаме, Сталин в полемика с марксистите-ленинци защитава руския народ от позицията на национален лидер. Съвсем не било просто да се застане на такива позиции. «Работниците нямат отечество» е казал авторът на «Комунистическия манифест», а той виждал Русия като страна със «славянски варвари». Да се говори в марксизма не за интернационалната, а за националната, и още повече специална роля, която е призвано да играе в социалистическото движение нашето, уж изостанало, отечество, било направо ерес.

Невярно е да се мисли, че Сталин е заел национална позиция чак след смъртта на Ленин, борейки се с Троцки на XV партийна конференция, противопоставяйки на доктрината му за перманентна революция своята теория за възможността да се построи социализма в една страна. Още през юли 1917 г. (Ленин се крие тогава от преследване във Финландия) Сталин, излизайки с отчетен доклад пред ЦК за текущия момент, отговорил на онези, които свързвали въпроса за победата на революцията в Русия с успеха на революциите на Запад: «Не е изключена възможността именно Русия да е страната, прокарваща пътя към социализма … Трябва да се отхвърли отживялата представа, че само Европа може да ни сочи пътя».

Ръоводителят на съветската държава станал национален лидер не само благодарение на гениалната си политическа интуиция и сила на стратегическото мислене. Той успял да стане такъв поради органичната си съпричастност към руския свят. Сталин дълбоко познавал руската култура. Той прочел още като млад цялата класическа литература. В семинарията и в заточенията винаги го виждали с книга. «Обичаше да чете и обичаше да говори за прочетеното с пълно познаване на предмета - писал за вожда Константин Симонов. - Той помнеше книгите в подробности. Имаше -това за мен е несъмнено - някаква собствена художествена жилка, може би, идваща от юношеските му занимания с поезия».

Как Сталин е чел, може да се съди по бележките по полетата на прочетените книги. Например, срещу думите на Толстой във «Възкресение» за Планинската проповед, благодарение на която «от само себе си» ще бъде унищожено насилието и ще се установи «най-висшето достъпно на човечеството благо - царството Божие на земята», Сталин е написал кратко: «ха-ха». Четейки «Братя Карамазови», е подчертал поученията на стареца Зосима: «Избягвайте лъжата, избягвайте гнусливостта», «…дейната любов в сравнение с мечтателността е дело жестоко и страшно. Дейната любов е труд и устояване» В същия роман Сталин отбелязва думите на стареца Паисий: «Държавата се превръща в църква… От Изток ще засияе звезда».

Не свидетелства ли тази бележка, че мисълта за Москва като за Трети Рим, световен център на православието, която той се опитва да осъществи на практика, е била продиктувана на главата на съветската държава не само от геополитически съображения? «Два Рима паднаха, третият - Москва - стои, а четвърти няма да има! И на този трети Рим - държавата Московска - владетел отсега ще бъда аз» - казва Иван Грозни във филма на Айзенщайн, и проекцията върху съвременността тук е напълно очевидна.

Известна е ролята на Сталин в създаването на филмите «Чапаев» и «Александър Невски», в създаването на голямото произведение на световната литература на ХХ век романа «Тихият Дон». Разцветът на съветската музикална култура, националната опера и балет също са свързани с името на Сталин. Николай Семьонович Голованов, главен диригент на Болшой театър, си спомня, че в годините на гражданската война «Сталин идваше при нас в неизменния си скромен шинел и будьоновка, често направо от фронта. Той дълбоко чувстваше, разбираше и ценеше истинското реалистично изкуство, радваше се на успехите на Болшой театър. Обичаше горещо руската оперна класика, особено «Иван Сусанин», «Дама пика», «Княз Игор». Тихон Хренников отбелязва: «Сталин разбираше музиката по-добре от нас».

Вождът на СССР мислил и действал в рамките на руската цивилизация като неин достоен представител. «Уподобяващата сила на руснаците», за която писал Данилевски, мощта на руската култура не могла да не повлияе коренно на неговото съзнание. Ако се оперира с представите на този мислител за славянския и, значи, руския културно-исторически тип, ще открием, че личността на ръководителя на Съветския Съюз му съответства напълно.

Според Данилевски основата на славянския културно-историческия тип е съставена от четири черти: дейност религиозна, културна (наука, изкуство, промишленост), политическа и социално-икономическа. Не е трудно да се види, че всички тези черти са присъщи на Сталин: последните три - в най-висша степен, но и на първата черта той съвсем не е бил чужд, достатъчно е да спомним ролята на вожда за възстановяването на патриаршията в Русия. Т. е. по дух вождът на Съветска Русия е бил руснак. Характерно в това отношение е споменът на Светлана Алилуева: ««Брат ми Василий веднъж ми каза: «А знаеш ли, нашият баща по-рано е бил грузинец».

Привързаността на Сталин към руските цивилизационни и културни ценности имала значение не само за неговата личност, но изиграла и огромна роля в историята на СССР. В условията на кървавия хаос, в която е въвлечена страната през 1917 г., при почти абсолютното доминиране на антируските сили, издигнати на повърхността от вълните на революцията, да се върне страната към националното си битие и така да се осигури продължението на ролята й като самостоятелен и мощен политически, икономически и културен субект, се оказало по силите именно на Сталин, и той поел върху себе си бремето на властта на руската държавност.

Този път на връщане на Русия към собствената й история бил невъзможен без грешки, понякога много тежки. Корабът на съветската държава бил удрян от силни бури, но фарът на руската цивилизация, по който се ориентирал капитанът, не позволявал да се отклони от целта.

В тази връзка мисля, че причината за фаталните неуспехи на онези, които толкова дълго и разрушително мъчат страната със своите реформи, се заключава, преди всичко, в цивилизационната несъвместимост между народа на Русия и нейният днешен елит. При това, колкото по-очевиден е провалът на либералните реформатори, толкова с по-голяма злоба се нахвърлят те върху Сталин, обявявайки сега за своя задача десталинизацията на нацията.

Тази задача, ще кажем направо, е неизпълнима, защото Сталин не може да бъде откъснат от страната, от руския народ, както не могат да бъдат отделени от нея, да речем, Николай II или Александър III.

Впрочем вождът на СССР предвидил и това, което ще се случи с неговото име: «Когато умра, на гроба ми ще навеят много боклук, но вятърът на времето безмилостно ще го измете».

http://otchizna.su/ 20.12.2010