Никола Инджов

Дванадесет години военна диктатура (1972-1985) направиха така, че в съзнанието на много хора Уругвай съществуваше не като страна, а като народ.
Този народ бе разпилян по всички краища на света, неговия приглушен говор се дочуваше в парижките бистра, в мексиканските университети, в хаванските радиостудии. Понякога и аз се докосвах до този народ в часовете на разговори с Марио Бенедети в Куба или посредством приятелството ми със Саул Ибаргойен Ислас в земята на ацтеките. В Мадрид ни се кръстосаха веднъж пътищата с Алфредо Гравина. “Изгнанието е ателие за облаци” - прошепна той в обичайния за него миг на отдалечаване от събеседника. Отвреме-навреме до мене достигаха писма от Марио Арреги - земеделецът, който денем ореше полето, а вечер пишеше разкази.
Уругвай представляваше нация от емигранти, нация в изгнание, exilio на испански. Изгнанието породи цяло течение в поезията. Поради общността на езика, книгите на уругвайските поети се издаваха лесно в десетина световни книгоиздателства и така се образува литература, посветена на родина, която “не съществуваше по улиците, ни в детството, ни под слънцето”. Книжовност, създадена от творци, които преди да бъдат или да станат писатели, бяха политически противници на диктатурата и отидоха в изгнание заради политическите си убеждения.
Но никоя страна не може да остане без поезия и без поети в себе си. Не става дума за дрипавия китарист, който проси с песни в подножието на Паметника на независимостта в Монтевидео, не става дума за шепата мъже в просторната пампа покрай великата Сребърна река, които, слезли от конете, нещо напяват, нещо премислят на глас. През тези дванадесет години поезията в Уругвай се появяваше в позиви, в писма до отделни граждани. Поетите се появяваха също - подобно на Иберо Гутиеррес, чийто труп бе оставен на централния площад на Монтевидео с тринадесет куршума в гърдите и със следи на електрическа горелка по ръцете и лицето му. Това бе на 27 февруари 1972 година.
…Пролетта на 1985 година в Монтевидео бе великолепна. Завръщаха се изгнаниците. Саул Ибаргойен Ислас, току-що пристигнал от Мексико, ме заведе на летището, за да посрещнем заедно Марио Бенедети. Незабравим епизод в моя живот! Никога преди не бях виждал и никога след това не видях как един народ посреща своя може би най-обичан писател - хиляди хора държаха във високо вдигнатите си ръце негови книги!
Преди това немалко време бях общувал с Марио Бенедети в Хавана. Той бе деятел на забележителния културен институт Каса да Лас Америкас, и осъществи с една група латиноамерикански интелектуалци изключителното издание на почти двеста тома класическа и съвременна литература на островните и континенталните народи от испаноезичния ареал на света. Марио Бенедети бе достигнал до своята писателска позиция след отруден живот в родното си село Пасо дел торро (роден през 1920 г. ) и пристанищното предградие на Монтевидео. Нямаше академично образование, но когато ставаше дума какъв университет е завършил, той шеговито отговаряше: “Мене ме завършват, защото самият аз съм университет…” Няколко пъти посети България и България го прие за свой приятел. С рехава рижа коса, не много висок, слабичък, той приличаше на библейски скитник от четиридесетгодишния път през пустинята към Обетованата земя на своя народ. Бе гост и на моята къща в Бояна, вдъхваше здравец и отпиваше червено вино. Остави ми няколко свои книги с автограф за мене и за малкия ми син, комуто пожела да изучи испански език. Това пожелание е изпълнено.
На Уругвай, на испаноамериканската литература и въобще на четящото човечество Марио Бенедети завеща петдесетина книги с разкази, романи, пиеси, стихотворения, есета. Последна вест от него получих миналата година, бегло съобщаваше, че му се иска да напише в спомените си за България.
Необикновена оценка за Марио Бенедети даде Габриел Гарсия Маркес в знаменито писмо, угнетен от заболяването си:: “Ако Бог ми дари парченце живот… Ще нарисувам една картина. С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат.”
Сега, когато премислям приятелството ми с Марио Бенедети, аз си спомням книжарниците на Монтевидео. Сврени в градски безистени, извоювали си място между могъщи универсални магазини. Тези книжарници, когато Марио Бенедети се завърна, подкрепяха и разума, и сърцето на уругвайците с полъха на свободата. Продавачите бяха млади студенти с горящи очи, които знаеха съдържанието и идеята на всяка книга там, стиховете наизуст - и всеки въпрос на купувача биваше последван от мила и умна беседа за книгата, за автора, въобще за литературата. Не купувайте тези книги, казваха ми те, и сочеха натрупани в ъглите произведения на “масовата култура” с познатите и нам лакирани корици…
Сега си мисля и за казаното от Марио Бенедети - ние трябва да произнесем нова дума в американската и в карибската поезия. Каквато и да бъде тази дума, тя непременно ще прозвучи в книжарниците - тези храмове на уругвайската свобода, пред които ще се прекланям цял живот.

——————————

МАРИО БЕНЕДЕТИ

ТОЗИ ГРАД Е ЛЪЖОВЕН

Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Неимоверно е палми да се привеждат,
за да погалят грива на коне,
и очите на проститутките да са нежни
като очи на Венера.
Неимоверно е вятър да надига фусти
и да оголва все красиви бедра,
и общинските съветници на велосипеди
да минават от есен в лято и обратно.

Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Неимоверно е да не се изчервявам заради безволието си,
въздишките да ме трогват колкото и вика “уррра”,
да плюя невинен и весел
не вече в портрета, а в лицето на някакъв господин.
Неимоверно е покрив с антени
да намери най-после своя гръм справедлив и точен,
самоубийци да съзерцават пропаст и да се гмуркат
като от някакъв спомен в някакъв басейн.

Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Неимоверно е вещици да се усмихват в упор
и моето безсъние да скърца като скелет,
и заместник-началникът и началникът на полицията
да плачат
като върба и като крокодил съответно.
Неимоверно е аз самият да преглеждам коректурите
на моя собствен славословен некролог
и бързата помощ да напредва незабележимо,
а камбаните да бият само като камбани.

Не може да бъде.
Този град е лъжовен.
Или е истински -
тогава
добре,
затворете ме!

Преведе от испански: Никола Инджов