Владимир Каперски

Откъс от ръкописа на книгата “Синът на лудата - Апокрифни спомени за едно време и едни хора”

В живота има срещи, които отварят душевни пространства, както орачът оживява целина. И светлината им те следва в житейския преход. Такава бе моята среща с писателя Георги Томалевски. Очевидно, в духа на пропагандните кръстословици, които трябваше да решаваме, през май 1979 година той бе поканен в Благоевград, за да гостува на т. нар. Клуб на културните дейци. Тогава имаше такива творчески формирования и макар да съществуваха под зоркия поглед на Партията, даваха добри възможности за духовно общуване. Спомням си, че именно чрез този клуб, на който и аз бях известно време председател, благоевградчани се запознаха с изкуството и свободомислието на личности като Борис Димовски, Димитър Казаков - Нерон и други истински творци. От вестника ме изпратиха да направя интервю с Георги Томалевски и така се запознахме. Тогава мислех, че е романтична издънка, останала от миналото, а днес знам, че принадлежи на бъдещето. Свършихме работа, той разказа за родното си Крушово, където през Илинденското въстание се провъзгласява република, в чието управление влизат трите основни народности - българи, власи и гърци. Не грешат онези, които смятат, че Крушовската република е лелеяната македонска мечта, изваяна в идейните прозрения на Гоце Делчев и неговите съмишленици. Ето какво споделя Георги Томалевски: “Българите в Крушово живееха в своя махала и имаха своя църква. Те се занимаваха с дюлгерство, каменоделство, бяха зографи, изобщо работеха всички занаяти, необходими тогава за построяването на една къща. В Крушово живееха и власи, чийто поминък бе скотовъдството, и гърци или гъркомани, занимаващи се предимно с търговия. Трите народности живееха в здрава симбиоза, почиваща на общата необходимост от стопанските дейности, които всяка упражняваше”. По-нататък писателят говори за семейната къща, където е заседавал щабът на въстаниците, обявили знаменитата деветдневна република. С болка отчита: “Днес нашата родна къща е превърната в “македонски” музей”. И отново се връща в спомените, останали непоклатимо свежи, защото ги е изживял в най-крехките си години: “Трите народности в Крушово се наричаха със своите исторически утвърдени имена. Власите - власи, гърците - гърци, българите - българи. Днес в същото това Крушово същите тези народности се наричат власи, гърци и македонци. Българи няма!…”
Заслужава внимание и описанието, което прави на брат си - Наум Томалевски: “Той бе високообразован, културно издигнат, човек с възвишена душевност. Като ученик в Българското педагогическо училище в Скопие Наум членува в младежка революционна група, чиито членове се вдъхновяват от идеите на ВМОРО. По-късно в Крушово работи за подготовката на въстанието, а по време на самото въстание оглавява така наречената “интелектуална група”. В редовете на ВМОРО постъпва непосредствено след илинденските събития, когато семейството ни се пресели в София. Продължава образованието си в Лозана, Швейцария, където завършва философски факултет. Там му предлагат доцентска титла, и преподавателско място в катедрата, но той отказва, тъй като над всичко поставяше дълга към родината. След дипломирането си обикаля европейските столици, среща се с влиятелни дипломати и политици, с които води разговори за националната кауза. В една от тези обиколки се среща с Александър Стамболийски, който му предлага място в неговото правителство. Наум отказва, заявявайки, че докато македонските българи стенат под робство, неговото място е в борбата. През 1930 година пада убит от главорезите на Иван Михайлов”. Изпратих брой от вестника с интервюто на Георги Томалевски. Бащински ми обърна внимание, че съм преиначил последното изречение, че той не използва думи като “главорези”. Истината бе, че аз я бях вмъкнал, следвайки установените тогава клишета. И писателят ми даде първия си урок: “Когато редактираш, махай, но не прибавяй неща, които не е казал интервюираният”. Той бе извисен дух, държеше на пиедестал истината и художествената мярка. Имаше достатъчно повод да нарича убийците на брат си с най-презрени определения. А дори не спомена името на фактическия екзекутор Владо Черноземски, който освен сръбския крал Александър, е затрил немалко от македонските дейци, опониращи на онези, които водеха България от една национална катастрофа към следваща. Демократична България, Божем споделяща европейските и общохуманни ценности, реабилитира този юнак - в Благоевград името му, наред с това на неговия бос - серийният убиец Иван Михайлов, кичат главни улици.
Връзката ни с Георги Томалевски продължи, гостувах на дома му в София, пишехме си. Той бе на осемдесет години, аз - на 24, това правеше общуването ни още по-вълнуващо за мен. Пестеливо споменаваше, че е последовател на Дънов, но това не ми говореше много. По-късно, когато попрочетох доста от безбройните книги на Дънов, добих представа за твърде разнобойното му учение, в което независимо от налагащата се потайност около името му, надничаше суета. Да не говорим, че да приемеш званието Учител, означава кощунствено да оскверниш името на фактическия Учител. Ако Томалевски е бил негов ученик, то в очите ми ученикът бе надраснал учителя. Защото бе съвършен идеалист, бе чужд на всякакво наставническо тщеславие, у себе си бе слял възвишеността със смиреността. Обладаваше изключителна естетическа и философска изтънченост. Мистицизмът на артиста бе в сияен мир с рационализма на физика, мир, който даваше крила на всепроникващата му мисъл. Етиката и човещината му бяха така естествени, сякаш ги бе получил свише. Големият урок на Герги Томалевски, който остана за мен, е, че да се търси духовното съвършенство е същността на изкуството. Всякакви политически, социални, физиологични, психологически, развлекателни съблазни могат да имат в най-добрия случай съпътстващо служение. Изкуство за изкуството ли? Не, разбира се. Изкуството, говорейки за неговото вечно лутане, е път да се търси божествненото в многообразните му проявления и лични разбирания. Човек не може да промени нищо към по-добро, ако не промени душата си, издигайки я и сливайки я с нравствените повели на всемирната промисъл. Изкушил ли се е в словото, трябва да дири неговата прелест и оплождащата му сила. Словестната гимнастика, която се валя в битовизми и цинизми, произвежда само литературни отпадъци и издава пишеща немощ. Безценно помагало в тези уроци бяха безсмъртните книги на Георги Томалевски “Душата на Македония” и “Слънце след буря”. Ако есетата му в “Слънце след буря” докосваха тайните на вселенския разум и изявяваха неговата любов и красота, то “Душата на Македония” разкриваше космоса на македонската земя, сляла се с душата на нейните хора. Тази книга ме накара да преоценя погледа си към Македония, да осъзная, както го бе направил изящният служител на словото, че това е една идея, живееща върху огъня на собствения си вулкан. Че е мечта, която е вдъхновявала Александър Велики да търси бреговете на света, на цар Борис Покръстител да изпрати Свети Климент и Свети Наум край Охрида, на Никола Димков да начертае първообраза на Обществото на народите, на Майка Тереза - да дарява безграничното си човеколюбие. Пред този образ на истината владетелските страсти на т. н. Велики сили и хитруващите балкански княжества са политически еднодневки, които изпепеляват в пещта не времето. А душата на Македония остава, реейки се в своята вечност и търсейки поредното си превъплъщение във времето.
Не разбрах кога е отпътувал от този свят. Над личността му е тегнела политическата безмилостност, която се мъчеше да унижава и срива надарените, и независимите, затова и най- отдадените на обществото. Едва в днешно време понаучих нещо за неговата драма и как ни е напуснал. Издателство “Алфиола” - Варна и Христо Маджаров е публикувало бележка в Интернет за Георги Томалевски: “Той е извикан при тези, които тогава диктуват реда в Народна република България, като е притиснат да сложи в услуга на комунистическия режим своето творчество. “Моите трудове са резултат на вдъхновение, което идва от по-високо от всяка земна власт и контрол. Затова ми е невъзможно да пиша книги по поръчение” - е категоричният отговор на писателя.
Оттогава Георги Томалевски е обявен за опасен автор, отнети са му катедрите и средствата за изява, книгите му са спрени и стъпките му - следени. Това е духовна смърт за всеки творец. Но той не се предава.
Повтаря цитираното от дъщеря му Румена:
“Загубих много от това, което се нарича земни придобивки, но спечелих духовен капитал!”
Творецът не получи приживе заслужено признание, поради неадекватността на неговия духовен мироглед с властващия атеизъм. Много от неговите трудове останаха неиздадени приживе”.
Вярвам, че си е тръгнал смирен, незлоблив и простил безумията на малките си палачи, а душата му радостна се е сляла с вечната светлина, която диреше приживе. Този човек, умеещ да прониква в подземията на миналото и от там да черпи светлина за полета си в бъдещето, е оставил сякаш за себе си тези редове от “Душата на Македония”: “Огън, най-страшното е загиването в тебе, най-великото е възкресението в теб - огненото възкресение. Твоят бесен, яростен танц пропъди разплаканите деца по всички краища, а пак твоят кротък пламък ще ги събере за деня на великото жертвоприношение, когато из твоите пламъци ще се роди вечната жар-птица, когато слънцето на свободата - свободата на родната стряха, свободата на волния дух - ще се покаже зад тежките, раздрипени облаци…” Зад тези тежки облаци трябва да се явят и неиздадените му книги, за да запълнят една несправедливо издълбана празнина в храма на българската литература.