Сталин е чел книгата на академик Еегений Тарле с молив в ръка

Ярослав Бутаков

превод: Георги Ангелов

Лайтмотив в политиката и на Наполеон Бонапарт, и на Сталин бил да не допусне реставрация на властта на стария елит. Бонапарт, при цялата си гениалност, претърпял поражение в тази борба. Ето защо Сталин внимателно се вглеждал в опита му.

1933 година. В Белия дом във Вашингтон току-що е станал стопанин Франклин Рузвелт. Президентството му ще бъде най-дългото и едно от най-славните в историята на САЩ. В Берлин се заклева новият канцлер - Адолф Хитлер. Дванадесетгодишната му диктатура ще бъде запомнена от цял свят, макар и по други причини… В Москва неотдавна върнатият от Сталин от заточение академик Евгений Викторович Тарле пише монографията си «Наполеон».

«Сам работейки непрекъснато почти денонощно, с изключение на няколко часа за сън и 15 минути на обед, Наполеон не считал за необходимо да проявява към другите по-голяма снизходителност, отколкото към себе си. И буквално така се отнасял към войниците и офицерите. Той не само със страх от съд, наказания, уволнения заставял чиновниците да работят свръх сили… Хората се изтощавали в работа точно така, както други умирали на бойното поле. В цивилната служба, както и във военната, персоналът правел всичко, за да заслужи орден или милостивата усмивка на владетеля» - писал Тарле.

Старият мъдър академик знаел, че Сталин чете трудовете му. И не току туй подчертавал в героя на книгата си чертите, които били присъщи на Сталин.

Той знаел, че Сталин е нащрек от това, че зад граница все по-често го наричат «Бонапарт на руската революция»…

Кой е най-важният извод, който можел да направи Сталин от четенето на «Наполеон»? Той не можел да не забележи пряката аналогия между буржоазната революция във Франция и пролетарската революция в Русия. Главната опасност и за едната, и за другата винаги оставала Реставрацията. Заради нея представителите на свалените от революцията класи с десетилетия правели заговори, устройвали терористични актове и диверсии, събирали всевъзможни интервенти и окупатори… Така било във Франция в края на XVIII - началото на XIX в., така било и в Русия през първата половина на ХХ век.

Бонапарт, при цялата си гениалност, може да се каже - сам докарал Бурбоните в Париж. Но преди това настроил срещу себе си цяла Европа. Сталин виждал една от основните си задачи в това да предпази Русия от реставрацията на капитализма. Главното за Сталин било - да не повтори грешките на Наполеон, заради които срещу Франция се опълчила цяла Европа. Социалистическа Русия не трябвало да си навлече армадите на интервентите.

Отсъствието на агресивност, отказът от разпространението на световната революция върху щикове, недопускането на дипломатическата изолация на СССР - такова било кредото на сталиновата външна политика.

Територията на СССР трябвало да се  увеличава не със завоевателни авантюри, а само трайно, бавно и завинаги. Да се поддържа революцията имало смисъл само в онези страни, които могат да влязат в сферата на влияние на СССР. Всичко, което е извън това, е напразно прахосване на сили и средства, ненужно дразнене на многобройните врагове. Бонапартизмът във външната политика като стремеж към прибързани завоевания бил абсолютно чужд на Сталин.

Не може да се каже, че такава линия на съветската външна политика била изобретение на Сталин или, нещо повече, че се е формирала у него чак след 1933 г., под влияние на четенето на «Наполеон». Не, тя продължавала прагматичната тенденция на Ленин, проявила се още в дните на Брестките преговори и по време на дипломатическите маневри по разрушаването на международния антисъветски фронт през 1918-1922 г. Този курс - «от Брест-Литовск до Рапало» - бил единствено реалистичният за отделно взета страна, която трябвало да строи социализъм. Но в неин противовес в съветската политика дълго се запазила заплашителната агресивна стратегия, насочена за разпалване на световната  революция по пътя на военни авантюри. Вътрешната политика на Сталин била насочена към изкореняване на тази стратегия, която заплашвала да настрои срещу страната на Съветите целия свят, както някога Европа - срещу Бонапарт. Без да се вземе предвид това, няма да разберем нищо от историята на онези тежки години .

Умните се учат от чуждите грешки. Сталин се стараел да се поучи от грешките на другите.

Близки до него, аналогични по ролята си вождове в следреволюционната стабилизация биха могли да бъдат само Кромуел и Бонапарт, особено последният. Би било невярно да се счита, че Сталин е черпел информация за Наполеон само от книгата на Тарле, появила се през 1933 г. Още по-неправилно е да се предполага, че политическата линия на Сталин била израз на неговото  субективно мнение, че тя не е отразявала обективните тенденции в развитието на съветския социум. Всичко това е така. Но не трябва и да се отхвърля влиянието върху Сталин на концентрираната политическа биография на Наполеон, дело на академика.

Трудът на Тарле явно помогнал на съветския вожд окончателно да си създаде цялостна концепция на външната, а и на вътрешната си политика. Ненапразно академикът с явно одобрение отбелязвал онези черти и действия на Наполеон, които отчетливо се забелязвали и в дейността на Сталин. Това са покровителството на науката и технократите, помирението с Църквата, историческото помирение с дореволюционното минало на страната, както и дисциплината и ефективността на държавния  апарат, основани на предаността към вожда, който сам се трудел неуморно за благото на страната.

Едва ли има основание да се счита, че борбата с нихилизма по отношение на руската история започнала само в резултат на запознанството на Сталин с работата на Тарле за Наполеон. Не, тази линия вече се очертавала в политиката на Сталин. Тя се изразявала и в това, че освен  Тарле от заточение се върнали и редица други видни историци.

А началото за помиряване с Църквата било сложено не с началото на Великата Отечествена война, а по-рано, с отказа на съветската власт да поддържа «обновленците».

Сталин явно не без интерес възприел такова нововъведение на Наполеон като въвеждането на «работните книжки». Тарле го оценявал отрицателно. Но Сталин може би се ръководел от това, че в страна, където няма буржоазия, такива документи няма да имат негативни последици за работниците. Също така той е можел позитивно да оценява мероприятията на Наполеон по подчинението на страната на полицейския контрол: в социалистическата държава такива мерки служат на интересите не на една класа, а на целия народ. И не може да не се признае частичната правота на Сталин и по този  въпрос. Колко шум беше вдигнат в началото на 90-те г. , че трябва да се унищожат трудовите книжки и регистрацията! И какво? Минаха двадесет години, но това реално «наследство на сталинизма» е живо и досега. Нова демократична Русия не ги отмени. Защо? Вероятно и защото, освен административно-полицейски функции, задължителната регистрация и трудовите книжки, както се оказа, служат още и за защита правата на човека на жилище и на труд.

Същевременно Тарле подчертавал неодобрението си от много аспекти на политиката на Наполеон. Сред тях, преди всичко, са агресивната външна политика, потискането на други народи, натрапваното им чуждо социално-политическо устройство. Някои моменти в политиката на Наполеон били показани от академика напълно неутрално. Порицавайки Наполеон за репресиите на якобинци, Тарле между редовете давал да се разбере, че те са били продиктувани от държавна необходимост, както я разбирал императорът на следреволюционна Франция.

За Сталин «якобинци» били онези, които се опитвали да продължат «перманентната революция», провокирайки заплаха за безопасността на Съветския Съюз, а «неразкаяли се роялисти» - емигрантите на служба на враговете на нашата страна.

«Белите винаги ще си останат  бели » -така казал Наполеон, когато в навечерието на битката при Ватерло научил, че генерал Бурмон, който бил от върналите се емигранти, е избягал при врага. Поведението на военните, издигнали се по време на френската революция, също трябвало да служи за предпазване на Сталин.

Лафайет, Дюмурие, Пишегрю, Моро - всички тези прославени вождове и генерали на революцията в даден момент изменили на нея и отечеството. А поведението на Мюра, Ней, Ожеро, Мармон в критичните дни на 1814 г.? Всички те били издигнати и обласкани от Наполеон. Нима те не го предали в критичния момент? Подозрителността на Сталин към военната върхушка била предизвикана не само от тези нагледни исторически примери. Той виждал авантюризма на Тухачевски, загубил успешната за Червената армия полска кампания през 1920 г., знаел, че Тухачевски и други продължават да поддържат контакти с Троцки. До какво можел да доведе такъв алианс? И нима можел да разчита на тези хора през есента на 1941 г.? А Сталин не можел предварително да изключи вероятността, че вражеските армии (неизбежността на Втората световна била ясно видима веднага след Версай) няма да стигнат до подстъпите на столицата.

Гледайки от наше време, не можем да не помислим и за друго. Както справедливо отбелязва историкът Юрий Емелянов, начинът, по който партийният елит в края на 1980-те - началото на 1990-те г. предаде нашата страна, ни кара малко по-различно, отколкото беше прието по-рано, да се отнесем към признанията на осъдените в политическите процеси от края на 30-те г. за сътрудничество с чуждите разузнавания.

Сталин отсрочи опасността от външен диктат във вътрешните работи на страната ни не само за периода на своя живот, но и за срок от още едно поколение. В това той се оказа исторически по-успешен от Бонапарт.

Столетие, 09.03.2011