Ярослав Бутаков

превод: Георги Ангелов

210 години от  гибелта на император Павел I

Много руски държавни дейци били очернени пред съвременниците и потомците само защото се опитвали да осъзнаят в какво се заключават интересите на Русия и да ги следват. Един от тези незаслужено оклеветени хора е император Павел I.

Деветнадесети век в Русия започнал с цареубийство. В нощта на 12 март 1801 г. в своя Михайловски замък в Петербург бил пребит до смърт император Павел Петрович.

Цареубийството не било ново за Русия. Дори ако изключим отдавнашния Смут, през XVIII век били убити Пьотр III и Йоан VI. Наистина, преди това и двамата били свалени от престола. Павел I бил лишен от трона вследствие на насилствената си кончина.

Свалянето на малолетния Йоан VI и регента Бирон имало външно патриотична подбуда. Както и свалянето на Пьотр III. Но заговорът срещу Павел I бил ръководен от чужди интереси, чужди пари, чужди организатори във вреда на Русия. Конкретно - те прекъснали създаването на съюза между Русия и Франция. Съюз, който можел за дълго да сложи край на войните в Европа и да позволи на Русия спокойно и мирно да се развива през XIX век.

Убийството на Павел I бил един от първите опити да се организира «външно управление» на Русия с помощта на «петата колона», която изпълнила задачата си, без да подбира средствата.

Този опит имал и съответното «мас-медийно» оформление, при  това толкова мощно, че и досега, след 210 години, е жива легендата, с която заговорниците опаковали замисъла си.

Тази легенда се заключава в «глупостта», «тиранията», и едва ли не, че императорът е бил «полуумен». Безспорно, характерът на владетеля Павел Петрович, съдейки по наличните доказателства, не бил от най-лесните. Но едва ли за руските знатни кръгове той е бил по-лош от поведението на мнозинството губернатори, чиновници и други администратори на империята към своите подчинени, да не говорим за болшинството тогавашни помешчици - към крепостните им. Като потвърждение на «тиранията» обикновено сочат отношението на Павел към Суворов. Но кой знае защо забравят, че Павел скоро поправил грешката си - резултат на избухливост. А много ли от съвременните кабинетни началници са способни да си признаят, когато не са прави?

Но няма да се впускаме в разсъждения имали ли са или не заговорниците морално право да «убият тиранина» или даже бил ли е Павел I «деспот». Много по-важно от особеностите на характера му е неговата политика. Актовете на «глупост» биха могли само да дадат повод за недоволство от императора, но не и да станат причина за свалянето му. Причината за това е в политиката му.

Не трябва да се забравя, че, след убийството на бащата на Павел I от майката, на Павел се наложило  да чака цели 34 години, за да осъществи  законните си права над трона! Как да не се ожесточиш срещу целия свят?! Русия била управлявана от Екатерина, прославена от придворните ласкатели като «Велика» и този епитет, вероятно справедливо, се е утвърдил в историографията. Действително, държавните успехи на Русия по това време били впечатляващи. Но самият възмъжаващ, а после и остаряващ княз Павел бил лишен от съпричастност към тях.

Да, резултатите от царуването на Екатерина II били външно блестящи. Но имало и проблеми. Това, че крепостното право и произволът на помешчиците рязко се усилили именно при управлението на Екатерина II е само едната страна на проблема. Другата - е външната политика.

Преди смъртта си Екатерина II успяла да въвлече Русия в коалиция срещу Френската република. В интерес на истината, трябва да се отбележи, че по този въпрос между сина и майката нямало политически разногласия. Заемайки престола, Павел I започнал ревностно да осъществява идеята за легитимистки поход срещу якобинците. Последните, наистина, по онова време били вече свалени в Париж, но на европейската и руска аристокрация и Наполеон Бонапарт винаги изглеждал якобинец.

С цялата си разпаленост Павел I решил да застане начело на общоевропейски поход срещу френската революция. Действителността скоро охладила стремежа му.

Изяснило се, че съюзниците на Русия в антирепубликанската коалиция - Англия, Австрия - не се отнасят много ревностно към съюзническите си задължения. Успехите на Суворов в Северна Италия били парализирани от предателските разпоредби на австрийския военен щаб. Суворов бил подложен на ударите на французите и му се наложило да изведе войските си през Алпите, извършвайки безпримерно по трудност и героизъм оттегляне. Англия не бързала да развърже кесията си за обещаните субсидии. В същото време, завоювайки от французите Малта, англичаните игнорирали статута на Павел I като велик магистър (гросмайстор) на Малтийския орден и присъединили Малта към владенията си.

С цената на жестоки лични разочарования Павел I се научил да разбира студения цинизъм на голямата европейска политика. Съюзниците предизвиквали у императора раздразнение с егоизма си. Но едва ли само с това може да се обясни острия завой във външната му политика - от вражда с нова Франция към съюз с нея. Павел I започнал да се замисля  над външнополитически комбинации, основани на руските интереси.

Сериозните историци отдавна са отбелязали, че към идеята за френско-руски съюз, с двустранното осъществяването на който би се преодоляла старата враждебност между двете държави, почти едновременно се насочили Павел I и първият консул Бонапарт, и този съюз бил основан не на конюнктурни изгоди, а на дългосрочни взаимни  интереси. Между Русия и Франция нямало непосредствени конфликтни точки, каквито съществували, например, между Англия и Франция или между Австрия и Русия. Следователно, самата геополитика подсказвала на двете страни идеята за съюз. Заслугата на Павел е, че е един от първите руски владетели, който се опитал да открие рационална геополитическа опора и да изгради върху нея външната политика на Русия.

В инструкцията към специалния си представител в Париж граф Спренгпортен Павел посочва: «Тъй като двете държави, Франция и Руската империя, намирайки се далече една от друга, никога не могат взаимно да бъдат принудени да си вредят, те могат, за да не се вреди на техните интереси, в съюз и постоянно поддържайки приятелски отношения, да възпрепятстват други в техните стремежи към завоюване».

«Не говоря и не искам да споря нито за правата на човека, нито за принципите на различните правителства, установени във всяка страна. Нека се постараем да върнем на света спокойствието и тишината, от които той така се нуждае» - писал Павел I на Бонапарт през декември 1800 г. Могат ли по-ясно по онова време да се изразят принципите на невмешателство във вътрешните работи на суверенна държава и мирното съществуване на държави с различен обществено-политически строй?! Павел I в това отношение е много по-«съвременен» политик от наследилия го «романтик» Александър I, и още повече от легитимиста Николай I.

В дипломатическите си документи и действия Павел I ни се разкрива като политик, изпреварил времето си със своя рационализъм във формулирането и отстояването на реалните интереси на Русия.

Ако политиката на Русия през целия XIX век се основаваше на такъв фундамент, твърде вероятно е, че страната ни би избегнала много следващи беди.

Активното участие на англичаните в заговора за убийството на Павел I не било тайна за никого още тогава. Цялата следваща историография - руска, френска, немска (а и английска, макар неохотно и през зъби) - само потвърждавала тази версия, всеки път намирайки все нови и нови доказателства. Макар че още през пролетта на 1800 г. британският посланик Чарлз Уитуърт бил принуден да напусне Русия по разпореждане на Павел I, нишките на изплетения от него в Петербург заговор останали цели.

В началото на 1801 г. се стигнало до сключване на договор за съюз между Русия и Франция, насочен срещу Англия. Както показали последвалите събития (Амиенският мир от 1802 г.) той не би довел непременно до военни действия между Русия и Англия. Напротив, той би склонил  Англия към мир, а този мир би бил много по-траен и продължителен. Но през март 1801 г. Павел «получил удар»…

Като още едно доказателство за «смахнатостта» на Павел сочат разпоредбата му, издадена малко преди гибелта му - казашката Донска войска да предприеме  поход… към Индия срещу англичаните. Разбира се, изпълнението на тази заповед било нереалистично. Но да си спомним, че само три години по-рано генерал Бонапарт (тогава просто още един от генералите на Първата република) слиза в Египет, мечтаейки да разтърси оттам чак до самата Индия господството на Англия в Близкия Изток. Ако замисълът на Бонапарт, завършил с гибелта и пленяването на френската армия (самият Бонапарт по-рано избягал и се оказал вън от критика, тъй като скоро застанал начело на правителството!), бил гениален, то, значи, че не по-малко гениална била и стратегическата идея на Павел I - да удари от север Британска Индия. Ако идеята на Павел била налудничава, трябва да се признае , че не по-малко налудничав е бил и планът на Бонапарт през 1798 г. Трябва да се отбележи, че Бонапарт е знаел за заповедта на Павел към Донската войска (съобщили му за нея едновременно с призива на Павел към Бонапарт да извърши десант в самата Англия), но няма доказателства, че я порицал от военно-стратегическа гледна точка.

Мероприятията на Павел I във вътрешната политика били продиктувани от ясно разбиране за държавната им полза за Русия.

Сред тях на първо място трябва да се поставят две - указът за 3-дневната крепостна повинност и законът за императорското семейство и редът за унаследяване на престола. Те били издадени през 1797 г, при това в един и същ ден - 5 април.

Указът за ограничаването на задължителната работа на крепостните селяни за своя  помешчик до три дни в седмицата бил първият и доста тромав опит да се ограничи крепостното право. Въпреки това значението му в историята на руското законодателство е много голямо. Още почти половин век руското правителство не предприело равнозначни опити да ограничи властта на помешчиците над крепостните.

Законът за унаследяването на престола и за императорското семейство трябвало да отстрани възможността за дворцови преврати, толкова често разтърсвали руския трон през XVIII век. По ирония на съдбата човекът, подготвил и прокарал този закон, сам станал жертва на заговор. Но законът премахвал всяка свободна трактовка за правата на върховната власт, въвеждайки в тази дейност строг ред. Руските либерални прависти от XIX век считали закона за престолонаследието за зачатък на руска конституция, тъй като той ограничавал волята на самодържеца по такъв важен въпрос като наследяването на трона.

Указът за тридневната повинност и законът за наследяването на  престола показват отличното ниво на държавническото мислене на оклеветения император. Що се отнася до някои други негови разпоредби - възстановяване на телесните наказания за дворяните и именитите граждани, ограничаването на корпоративното самоуправление - известно съжаление буди само това, че Павел е разбирал изравняването на правата на поданиците си само като смъкване на висшите на по-ниско ниво, вместо низшите постепенно да се издигат на нивото на висшите.

Макар че след убийството на Павел I Русия не се върнала веднага към угодната за Англия политика на вражда с Франция, но основата за взаимноизгодния съюз била унищожена. Курсът на Александър I довел - отначало до ненужните за Русия войни от 1805 и 1807 г., а после - и самия Бонапарт в Москва (макар че имало и период след Тилзит, когато изглеждало, че всичко може да се развие иначе). За половин век Русия била погълната от задачата да изгражда ефимерното си външно величие в Европа, вместо да се заеме с проблемите на вътрешното си развитие. Този половин век бил изгубен за Русия. Вече през 1850-70-те години това било осъзнато много ясно («Русия и Европа» на Н.Я. Данилевски, а още по-рано писмата на М.П. Погодин до Николай I). «Реакцията», а по-точно инертността на ръководната класа на Руската империя през цялото това време, чак до поражението в Кримската война, не позволила да се направи почти нищо за предотвратяването на онова, което щяло да се случи със страната в началото на двадесети век…

Знаейки всичко това,  210 години по-късно, трябва да престанем да оценяваме Павел така, както го представяла «салонната мълва» - либералната пропаганда от онова време.

Столетие, 11.03.2011