УЧАСТ
УЧАСТ
Трябва в нещо да се вярва,
в нещо хубаво и просто!
Александър Геров
Така навярно съм орисан -
да се държа за своя корен,
по чувство, по душа и мисъл
да бъда като всички хора;
да мога рана да превържа,
да мога да издам присъда;
сълза да мога да избърша
и целият сърце да бъда!..
Не знам доколко ще сполуча -
човек понякога се лъже.
Но с тази осъзната участ
живея радостен и тъжен.
Живея! И до болка вярвам
във всичко хубаво и просто.
И моя най-висока мярка
е синеокият А п о с т о л!
1969
ВЪЛШЕБНИКЪТ
Един Вълшебник броди по земята,
един Вълшебник с гарванов перчем,
понесъл бистър блясък от зората
и мирис на равнец и чернозем.
От погледа му зреят златни ниви,
от говора му руква цветен дъжд.
И в тъжни вечери, и в дни щастливи
той слуша как шуми класила ръж.
Той вижда майки с траурни чембери
и кръстове над път и кръстопът.
Два свята се удариха - две ери
се срещнаха под лявата му гръд.
Да страда ли за тежката си орис?
Да плаче ли над страшните беди?
Той има дар от Бога да говори с
подземни сили, птици и звезди.
И тръгна той низ родните предели,
и тръгна той, загледан надалеч.
И своя глас, и своя дух засели
в държавата на българската реч.
И тук Вълшебникът в ръцете с книга
върви и сее мъдра светлина.
И Стражица в живота му се вдига,
тъй както страж от стари времена.
1982
УСМИВКАТА
Наистина не трябва много на човека.
Понякога една усмивка само стига -
една усмивка искрена, сърдечна, мека.
И той, човекът, става силен. Той се вдига.
И тръгва. И върви напред. Не се смущава
от коси погледи и забранени площи.
Върви… Безимен. Или озарен от слава.
Върви! И в ранни зарани, и в късни нощи
той носи като щит по своята пътека
усмивката, понякога съвсем случайна.
Наистина не трябва много на човека,
но трябва да владее тази малка тайна.
1971
НА ЕДИН ДЪХ
Такъв,
какъвто
съм роден.
Андрей Германов
За всичко съм виновен аз,
за всичко, от което страдам,
и всеки ден, и всеки час
в огромни пропасти пропадам.
И знам ли? - Може би така
по този божи свят ще мина.
Но трябва ли да отрека
д у х а на моята Родина?
Разлюбен, оскърбен, злочест,
останал без кумир и сила,
той чака днес синовен жест
и търси милост и закрила.
И аз си спомням песента
за оня балканджия Йово.
И пак в полето на честта
навлизам с поетично слово.
Какво че съска срещу мен
тълпа безродна и незвана?
Такъв, какъвто съм роден,
такъв и в гроба ще остана!
1995
ДУШАТА НА ПОЕТА
В минути на погром или победа,
на размисъл, на грижа, на беда
душата на Разцветников ни гледа
с очите на магическа звезда.
И в романтични нощи ни говори,
че на света прекрасен и жесток
поетът идва с мрака да се бори,
понесъл светъл порив на пророк.
Един ще го рани с ръждива шпага,
друг с блага билка ще направи жест,
но той ръка за милост не протяга
и не продава съвест, дар и чест.
Дори затънал в пряспа от забрава
или притиснат от пустинен свод,
до сетен дъх поетът се сражава
и в гроба си остава Дон Кихот…
И възвисена над безброй неволи,
над лятна жар или над зимен лед,
душата на Разцветников ни моли
да си припомним думата разцвет.
1997
ВЪЗДИШКА
Ех, че е хубав животът жесток!
Борислав Владиков
Вятърът сребърни преспи размята,
с хиляди струни просторът звъни.
Всичко е песен, в Безкрая запята,
песен и звън на вълшебни шейни.
Аз се понасям през бялата зима,
аз се отдавам на странна игра.
Нещо прекрасно и тайнствено има
в тези пробудени земни недра.
Няма мизерия, глад и разруха,
няма я страшната дума п а р и.
Вече и мъртвите в гроба си чуха
колко сме верни, достойни, добри.
Подлото време далече отмина,
тежкият жребий остана назад.
С обич и вяра към род и Родина
всеки е радостен, горд и богат.
И сред широките снежни полета,
като в езически древен оброк,
тихо повтарям стиха на поета:
„Ех, че е хубав животът жесток!”
РОДОПСКАТА ПЕСЕН
На Борис Вулжев
Откъде под смълчания свод се изви тази буйна вихрушка?
Откъде се яви този глас на мъжете с очи на орли?
Тътнат дълбеи тъмни, раздоли бушуват, горите се люшкат
и звездите танцуват, и пеят потоци, бърда и скали.
Вековете се връщат назад, вият варвари, гарвани грачат,
ятагани разсичат зората, бучи разбунтуван боаз.
Бели българки в тежки вериги по кървави пътища плачат
и плачът им, превърнат на песен, през времето иде към нас.
Пейте, горди чеда на България, пейте, мъже песнопойни,
пейте песен за черната орис, за черните робски беди.
Аз ви слушам с любов и разбирам, че вие, мъже, сте достойни
за достойния българин, който сред тези недра се роди.
Той в душата си носи дълбокия стон на родопската песен,
а в очите му светят две бисерни капки родопска роса.
Той върви по света, от орлови мечти и надежди понесен,
и посреща годините с хляб от усмивка и сол от сълза.
И звучи вечерта, над пътеките гиздава пазва разкрила,
и земята звучи, позлатена от лунния златен гледец.
На поета са нужни и корен, и люлка, и нежност, и сила,
за да има безкористен дух и самият да бъде певец.
И когато запее, гласът му земя и небе да люлее,
да танцуват звезди, да се люшкат гори, да сияят лъчи.
Ако трябва дори само миг на безкрайния свят да живее -
нека бъде така, но родопската песен вовек да звучи!
1986
ПАНАГЮРИЩЕ
На Боян Ангелов
Не ти прославям златните съкровища,
дори не знам каква е тяхната цена.
Но знам как раснат сенки на Оборище
и как изгряват твойте гневни знамена.
И как бучат горите и клисурите,
и как над тебе слизат кървави звезди,
и как по твойте пазви, Панагюрище,
все още зеят ятаганени следи.
Не с блясъка на златните съцветия -
светът пред тебе ще остане сляп и глух,
ако не светиш в бъдните столетия
със златните съкровища на своя дух!
1971
ДА БЪДЕМ ТУК
На Велин Георгиев
Да бъдем тук -
на тая свята
земя под гордия Балкан;
земя, познала кървав вятър
и смърт от турски ятаган!
Да бъдем тук -
при своя корен,
при своя цвят и своя плод;
тук, дето падат метеори
и свети слънчев небосвод.
Да бъдем тук -
напук на всяка
прокоба, злост или печал…
Не някой друг - народът чака
да пазим своя Идеал.
Да браним
българската вяра
и в тържества или погром,
да не забравяме олтара,
наречен просто роден дом.
През грижи,
битки и обиди,
превърнати в корав юмрук,
дори когато си отидем,
да бъдем тук, да бъдем тук!
1994
ЗИМА `93
На Владимир Смирнов
И нищо, че настана тежка зима
и зла стихия съска и свисти!
Дори премръзнали, нас пак ни има
и пролет диша в нашите мечти.
Под преспи от проклятия и злоби
в душите ни се впива остра жал.
Нима ще позволим да ни загроби
ледът на безнадеждност и печал?
О, безнадеждност и печал, и врява
от вчерашни другари по борба!
Един ни мрази, друг ни съжалява,
а трети ни забива нож в гърба.
Но кой, защо и как да ни пожали,
когато в тези подли времена
нищожества рушат пиедестали
и храчат върху звездни имена?
Боли ни! И пламтящи като факли,
под грак на гарвани и вълчи вой,
с метафори, с палитри и спектакли
горим в един необходим двубой.
И с песенната броня на доброто,
дори сковани от убийствен мраз,
ще носим пролетни мечти, защото
Русия и България са с нас!..
1993
КЮСТЕНДИЛСКИТЕ ГРАДИНИ
В памет на народния художник
Владимир Димитров-Майстора
Просторите шумят като пчелини.
Снежинките - разбудени пчели,
летят над кюстендилските градини
и стават бледосинкави мъгли.
От Рила слиза вятърът и скита
в полетата над път и кръстопът,
раздухва слънчогледовата пита
на слънцето… И преспите горят.
Избухва дим от снежните комини
на вечните планински върхове.
И виждам: в кюстендилските градини
припламват искрометни цветове.
По чашките им - тихи и сребристи,
пчелите кацат… Въздухът шуми.
И зреят ябълки… И греят листи.
И пеят кюстендилските моми…
От радост и природата запява.
Танцува слънчевият небосвод.
И струва ми се: Майстора минава
и дава на градините живот.
1965
АНТЕНА
В памет на Владимир Башев
Поетите познават катастрофи…
Последен дъх. И нищо друго. Край!
Остават недовършените строфи -
прекършените клончета през май.
И аз мълча над строфите, потресен:
не са ли те един пречупен щик?
А въздухът звъни от строга песен:
„Аз искам и насън да съм войник!”
И пеят в тежки походи войници,
и тлее в късни багри есента.
И светят релси, и отлитат птици,
но той лежи завинаги в пръстта.
Лежи завинаги в пръстта студена,
далеч от всички земни чудеса.
Една душа, превърната в антена,
трепти под облачните небеса…
1967
САМУИЛОВ ПЪТ
Мен бурята на път ме свари,
на път през тътнещи гори,
на път без пристани, без гари,
без грак на гарвани дори.
Под сабите на остри мълнии
и с костите си чувствах как
душата ми със страх се пълни
и с тъмни приливи от мрак.
Но пак вървях, вървях по тази
предвечна и велика твърд;
вървях през мътните талази
на мойта многолика смърт.
И, слава Богу, не забравих,
че имам под Пирин адрес
и дом, където дъх на здравец
дружи с хилядолетна чест.
Макар че бурята ме брулна
като злопаметна ламя,
аз не продумах дума хулна
за мойта българска земя.
И нека споменът да жари
докрай под лявата ми гръд.
Аз не останах без другари
по моя Самуилов път!..
1985
НЕОБХОДИМОСТ
Не винаги са нужни ветрове
и люляци, и нощи теменужни.
Не всеки ден се пишат стихове,
но винаги поетите са нужни!
Обречени, жестоки и добри,
бохеми, богоборци и пройдохи,
поетите приличат на искри,
изтръгнати от своите епохи.
Те светят над съдби и времена,
над бяла утрин и над вечер синя.
Без тази искрометна светлина
светът ще заприлича на пустиня!
1968
СТОН `95
В памет на Георги Джагаров
Към вечността -
и слънчева, и звездна,
ти тръгваш в този черен зимен ден;
ти, който бе и безизходна бездна,
и връх, от светли бури озвучен.
Над теб мълчи
безкрайната вселена
и няма зов за подвиг или бран,
но с болка стене твоята рождена
„земя като една човешка длан”.
След толкова
невяра и несрета,
след толкова проклятия и стръв,
ти не погуби в себе си Поета
и не смири бунтовната си кръв.
Ти помниш
жълти доноси над листа
и ужас от разстреляни мечти,
но пак опази съвестта си чиста
и не приведе никога плещи.
И в този ден,
о, в този ден печален,
когато те приема Вечността,
пред теб полагам своя стон прощален
с дълбокия поклон на обичта!..
4 декември 1995
