Димитър Танев

Животът на Василка Петрова Хаджипапа, сънищата и делниците й, виденията и асоциациите й, самата й поезия се лутат „някъде сред изцъкленото пладне, някъде сред сляпата нощ”, между отдавна напуснатата, но драгоценна родна България и китния Кипър, където е изградила дом и семейство и където практически се е реализирала като човек, гражданин и творец. Има едно чудесно, малко „тежко” и „кодирано” стихотворение („Обсада”) в стихосбирката й „Орехови думи”, чрез което, ако преосмислим заглавието му като символ- характеристика на цялостната й поезия, може би ще попаднем на ключа й, на сложната й същина. Да, тази поетеса е наистина „обсадена”  от физическа и душевна раздвоеност, от сблъсъка и смешението на две култури, от трудното взаимопроникване на изповедност и философичност в мисъл и стих, на дълбоко слегнала носталгия и вече неизбежната лека отчужденост от корена, от първоначалото.
След толкова години все още неосвободен от критическия грях да сравняваме творците, аз сега не сполучвам да я доближа до никоя от съвременните български поетеси. И това в случая е закономерно  В. П. Хаджипапа (щастливо!) не е тук, сред нашенските писателски реалии, не е опитала ни от жилото, ни от меда, нито от терзанията, нито от илюзиите, които ни донесе една стресиращо променена обществена и културна атмосфера. Непознала всичко това, тя в пълния смисъл на думата е самотна, единична и специфична творческа субстанция, рееща се, както отбелязахме, неспокойна в своя кръстопътен свят на лични болки и открития, на тревоги и дръзновения, на интимни доверявания и по- преки социално- граждански реакции. Затова и всички уж познати ни мотиви, потребявани от поезията и поетите, тук стоят по- различно, звучат в по- друга гама, облечени са в някакви свои си „прогорени” думи и раждат неочаквани метафори. Като тази например: „Животът се сви/ на малка бучка лед/ зад слепоочието” („Болест”). Дори най- съкровеният цикъл от стихосбирката („На мама”) при В. П. Хаджипапа е различен от очакваното изписване на болката по най- скъпия човек, на състраданието и мъката поради раздялата, на спомена по закриляното, мило и невъзвратимо детство. Разбира се, и това го има в тези стихове, но те много често минават в една по- широка орбита, добиват обхватен смисъл, социално- философски и нравствен, както е в „Боли ме за майките” (V), където мотивът прераства в обобщение за болка, страдание и обреченост въобще. Или пък, както ев продължението (VI), когато спиралите на мисъл и чувство досягат голямото отсъствие, смъртта и тайната, скрита отвъд. Или още ¬ когато отиват към съждението за другата голяма загадка: за държеливостта на „душата човешка”, уж крехка, постоянно атакувана, но винаги стискаща „трошици надежда”, сещаща „вкуса на утрото” и готова за полет.
Няма в стихосбирката „Орехови думи” томително любовни, „въздишащи”, изпълнени с вопъл и призиви типично женски стихотворения. Любовта у Василка Хаджипапа е овладяна, промислена, нея поетесата обсъжда някак отдалечено, зряло и с трезвост. Приема я повече като сливане, като единосъщност на обвързаните, като общо преживяване, като „дом - убежище за двама”, макар там не винаги да е просветлено и уютно. Лиричната двойница на поетесата отдавна е свикнала с „Тръпчивия недостиг от любов”, осъзнала е примирението между „вечната женска жажда за нежност” и „препънатата мъжка сласт”. Двамата обаче са „скачени съдове на равновесието”, те са като „сиамски близнаци” (има стихотворение, озаглавено тъкмо така). Силата на тази уталожена любов, странно, идва от най- невероятни източници: от общото „отмаляване”, от общата натовареност и „уплаха” вследствие вихрите на битието, от глождещата неизвестност дали „душите ни някога отново ще се срещнат”  по пътя, от който няма връщане, в преизподнята или в рая.
Логично в „Орехови думи” попадаме и на носталгични акорди: по детство и младост, присъщо в годините на омъдрението и опита; по близки, родина, роден град, заменени с друга земя, с аурата на Средиземноморието и легендите за Афродита, с друг дом и друго интимно окръжение. В „Не, не е истина” поетесата пряко заявява тези си просъници, тези глухи терзания, неочаквано учестяващи се с годините, въпреки уседналостта вече на духа и емоциите:
Нали по незатворения кръг вървим
и приближаваме до точката начална…
В тези случаи спомен и реалност се сливат в необистрени очертания и усилват понякога чувството за присаденост, за самотност, за скъсяване на дните, раждат остри въпроси като този: „Чий чужд живот живея/ и кой ли ми го е натрапил” или разпукват метафори с драматично лъчение: за пеперудата, опасно кръжаща около свещта, за странно потъване към архаичната риба вдън морето (символ на изначалието, на познанието), за пролетното дърво, което ще тръгне и израстне от набъбналото за новорождения сърце.
„Орехови думи” е и (даже може би преди всичко е) интелектуална стихотворна сбирка. Тя е дело на човек, литературно подготвен, владеещ езици, пътувал и видял, размислял и отгадавал, с дух, склонен към афоризми, сентенции, аналитичност. Много културни и географски отломки и посявки има в стиховете от „Орехови думи”, има навеи от книги, от легенди и митове, от античност и езотерика. В същото време това е стихосбирка пулсираща, идеща от неподправения живот, труден, но единствен, затова обичан и мъчително, неистово, години наред пълнен с поезия, със смисъл, с прозрения. Живи, отворени са очите на поетесата за небе и море, за свечерените балкони, за продавачите на кестени, за пробуждащия се град и „подгонените” за труд и себеразходване хора, за бадемовия клон, който чука по стъклото, за София и синята Витоша, превърнали се в мираж и проточена тъга. Прибавяме и онова нейно, на поетесата, постоянно отиване - завръщане с винаги приготвения за път куфар, с други думи - онази неотменна душевна изтръпналост, която я държи, мобилизира, активира, но и уморява, сломява. Истинската отмора, всъщност  презареждането и полетите,  са в писането, в низа от стихове, в онзи друг, втори, по-висок живот, приличащ и на жадна за думи пропаст, но и мамещ като „бяла градина сред тишина и сенки”. Тук поетесата се отразява цяла и истинска. Тук тя утолява натрупана и неупотребена нежност. Тук полива болките си, обсъжда разпилени вяра и обич и „събира” образа си, късайки „струна подир струна от сърцето си”.