Димитър Атанасов

В „Кобни думи” на Петър Манолов* или т.н. „терористични стихове за отбрана” са събрани няколко книги на поета от 1980г до днес. Включени са и нови стихове, писани през последните години.
Заглавието е много силно, звучи едва ли не по бенладеновски. И означава нещо лошо, предсказано от автора - тежки, проклинащи думи, отправени към държавата, обществото, световния ред и изобщо към живота. Такива думи имат изпепеляваща сила, те могат да раняват, а понякога и да разстрелват. Но могат да бъдат и защита срещу силите на злото, злобата, омразата, завистта и коварството. В този смисъл подзаглавието е подходящо допълнение, дооформящо визията на фронтова линия и светлинен лъч, пронизващ мрака на враждебно надвисналото небе. Терорът сам по себе си (от лат.) е страх и ужас, заплаха за използване на насилие или просто насилие за всяване на страх и ужас, назидание, жестоко отмъщение. И се прибягва до него за постигане на дадена цел, преди всичко политическа. Но може да е и политическа власт, управление със заплаха и/или политическо преследване и тормоз. Всичко това, разбира се, е една търсена и сполучливо намерена метафора. Думи, наситени с ефектно и мощно съдържание, носители на определени послания, разкриващи житейската философия и социалния протест на автора срещу несвободата, зависимостта от задължения, принудата или изобщо срещу ограничаването на духа.
В този книга е събран целият живот на Петър Манолов - неговото бягство от обществото, желанието му да живее изолиран на самотния бряг в единение и откровение с природата, с преклонението пред величието на морето, с първичността на праотците, в съзерцание на хоризонта и звездите, далеч от безветрието на градското ежедневие, с протеста срещу повторяемостта на дните, срещу политическите заблуди и трудовата повинност… Но не, властта искаше да му надене намордник, да има ЕГН и постоянен адрес, за да контролира духа му. И да го държи на верига, да му позволява толкова, колкото й изнася, т.е. да лае, но поне да е вързан. Да му отнеме избора да е свободен… Всичко това доведе до гладната стачка, до повсеместните партийни събрания, които искаха разстрел, умъртвяване, унищожение, заличаване, до прокудата в Париж, до завръщането и огорчението от подмяната на демокрацията…
Манолов е световен поет. За неговия дух драскането с нокът по стъклото на бездарните плужести поети не е просто дребно и незначително словоблудстване, а нещо унизително и противно. Мисленето му е мащабно, енергията вселенска, а перото му сипе мълнии. И тази агресивно въздействаща поезия в същото време е дълбоко философска и изобличително социална. Неговите светове са духовни топоси, носещи различни имена - каньонът Урбань в Иракли, Пловдив и Париж, където той не е оставал никога гладен, нито жаден, и е бил винаги и само себе си.
Едва сега разбирам неговият повик, че понякога имаме отчаяна нужда „да сме влюбени в смъртта, за да преминем малко по-изправени в живота”.
Тези, които познават поета по-отблизо знаят, че животът му всъщност премина между „осанна и разпни го”, между възхвалата и мъченичеството. Мразен от патриотарите, че се обяви в защита на религиозните права и рождените имена на българските мюсюлмани, възненавидян от турците, че застана на страната на кюрдите, мразен от съветските граждани заради симпатията и съчувствието към непобедимите афганци, мразен от САЩ заради съпричастието към иракчаните, мразен и отхвърлян от себеподобните пишещи братя и полубездария „по съвсем земни причини”. Преследван, обругаван, но побеждаващ - не с мускули, не с куршуми, нито „с лезвие на нож”, не… Неговото оръжие са думите… Неговият промисъл - Словото. Затова неговата поезия е циклоново мощна. Затова има дълбочина, философия, страст. Това не са просто строфи, а песенни поличби и знаци. Каквито поличби и знаци са художествените проекти на великия архитект на залеза Кристо Явашев.
Защото авторът на „Кобни думи” не живее с пулса на бита, а с пулса на света…

18.04.2010 г
Пловдив

* Петър Манолов, „Кобни думи. Терористични стихове за отбрана.”, „Екслибрис”, 2009