Разговора води Валентина Оберемко

превод: Георги Ангелов

Писателят Юрий Бондарев е един от последните «динозаври», успели да се върнат от Великата Отечествена и живи до днес. За тази война той е писал немалко. Сега Бондарев рядко се появява пред публика. Казва на шега, че отдавна не е на 16 години и на неговата възраст не му прилича да мисли за «тщеславната суетня».

- Сега пиша малко: лекарят ми забрани след операция на очите. С нетърпение чакам края на карантината, и тогава вече сериозно ще се заема с романа, главната мисъл на който е трагичното развитие на обществото ни. Трябва да се пише именно за нашата руска действителност от ХХ и ХХI век. Сега, според мен, ние в мнозинството си сме лишени от въображение, а значи - и от чувства. Съвременното общество е заето изключително с практически цели, с материални мисли.

- Но това е следствие. А какви са причините за това състояние?

- След като властимащите произнесоха сакраменталните думи плурализъм, демократически либерализъм и тям подобни, вратите се отвориха широко пред нашите средства за масова информация. И високото понятие за свободата беше превърнато в непристойна всепозволеност. Думата «любов» - едно от свещените, божествени състояния, което е получило човечеството и в което е вложило най-чист душевен и физически смисъл, беше заменена с лекомислената и вулгарна «секс». Сега разюздаността господства безгранично и в телевизията, и в театъра, и в литературата. Колко убийства, отвратителни извращения, аномалии виждаме по телевизията! Децата ни са развращавани, безсрамно е развращаван нашият някога много чист народ. Моите връстници, върнали се след войната, преминали през всички кръгове на ада, през кръв, пот, загуби и нелеки победи, се бояха да целунат девойка. А бяха момчета смели, силни, здрави, минали през стрелби, пропити от мириса на барут, не веднъж срещали се със смъртта. Такива сега няма. Нашето поколение измря, останаха единици, за горчиво съжаление, но то, нашето поколение, заедно с народа донесе на плещите си общочовешка победа и спаси света. Но човечеството не винаги е благодарно.

Литературата от съветско време беше като цяло искрена литература. И тя възпитаваше онези момчета, които на 17 години тръгнаха на война, без да посрамят руската земя и любовта към своите майки и бащи. Не, ние не бяхме светци, но в онези години успяха да ни въздействат с голямо патриотично чувство. Ние не тръгвахме в атака с лозунги. А с няколко строги, непредназначени за печат думи. Ние не бяхме натъпкани с лозунги от официозите, а бяхме патриоти без пищни определения. Днес опитват усилено да компрометират патриотизма и почти го компрометираха: някои патриоти се оказаха замесени в не много красиви дела, свързани с шумоленето на хартии в ръцете; тези патриоти от едната страна на барикадата със зайчи скок се преметнаха на другата.

Непоносимо се развали вкусът на читателите и, на първо място, езикът на «новата руска» словесност. «Лавината» от книги, далече от сериозната литература, смайващо се стовари върху читателя. Може ли това да се спре? Може. Трябва да се въведе умна цензура. Не трябва да се страхуваме от нея. Нито един мой роман не е напечатан без очите на цензурата. Нощем седяхме с цензорите, пиехме кафе, пушехме и спорехме. Обработвах две, три фрази, няколко думи, запазвайки същия смисъл. Сега се печата всичко.

- Търсенето създава предлагането.

- Бедата на нашата култура. Но не мисля, че подобна литература ще се купува през цялото време. Мои познати, сериозни учени, говорят за катастрофата, която приближава нашия свят. Ванга я предсказа за 3000-та година, учените - много по-рано. Но винаги има надежда. Ако красотата е тази, която ще спаси света, според Достоевски, то в тази красота най-напред ще се включи дивната, вълшебна, несравнима красота на лика на Костромската Божия Майка, тъжното нежно майчинство на Сикстинската Мадона на Рафаело, загадъчната усмивка на Мона Лиза на Леонардо да Винчи. Но и тайнството на раждането, което е чудо на чудесата, независимо от това какво знаем за клонирането. И най- главното, в красотата ще влезе и словото, което побира в себе си цялата радост, цялата болка, цялата надежда, милосърдие, всичко онова, което е направило човека човек. Но къде е това космическо слово, което трябва да вдъхне надежда в безсмъртието на човека и Земята? Засега не сме способни да го разгадаем.

- Какво пречи?

- Пречи болестта, която се появи вследствие на въздействието на чуждото слово върху нашия народ. Бих нарекъл тази болест мания за богатство. Когато някой ми казва «Искам да бъда милионер!» - го питам «Как?» Нали всяко богатство, както твърдят философите, е ограбване. Богатите стават такива благодарение на обедняването на други. Парите са нужни дотолкова, че да обезпечат живота на човека. Но днес желанието да се печелят пари се в превърнало в страст. Това е много тъжно, защото парите променят, развалят хората. Когато в некултурния човек изведнъж се появят куп пари, той не знае какво да прави с тях. А ако се досеща как да забогатее бързо, това винаги води до антиморал, безчовечност.

Ето, всички мислят, че само икономиката ще ни спаси. Не. Това е непростима заблуда. Ще ни спаси културата. Словото. Книгите. Списанията. Вестниците. Телевизията. Радиото. Но днес културата е слязла на опасно ниско ниво. В нея, в културата, има много шипове, и особено болезнено те се впиват, когато се спускаш по стълбата й надолу.

- Но ако хората не искат друга култура, ако на мнозина им харесва днешното състояние на обществото. И не искат да се връщат към миналото, в което, както казвате, и културата, и литературата са били по-добри, по-високи, по-чисти.

- Това е възможно, и затова - много страшно. Ако хората са доволни от днешното ниво на културата, от «парчето хляб без масло», това е най-голямата заплаха за обществото.

В нашата страна много дълго продължи периодът на хаос. Хората, житейските им ценности се промениха поразително. Нали по време на приватизацията всеки мислеше, че с ваучер ще спечели две «Волги». Никой не стана такъв собственик. През това време си отиде не едно поколение. А младежта не е запозната с миналото ни. Колкото и да се мръщим на някои неща, които бяха в съветско време, тогава ние получихме всичко: безплатно образование, с малка заплата можеше относително осигурено да се живее и да се ядат сандвичи с масло. Сега пишат: «Нямаше колбаси». Какви колбаси нямаше? Трябваше да се иде в магазините, за да видите колбасите и тамбовските бутове. Спомнете си какво беше медицинското обслужване, какви бяха детските градини, домовете на пионерите, санаториумите. 50 процента от населението имаха самостоятелни апартаменти. И питам себе си: а какво прави сега нашата младеж? За образование трябва да се плащат огромни пари, да се устроиш на работа е цял проблем. Как оцелява? Но само в младежта е надеждата ни. И все пак могат ли те да се измъкнат от всички сложни проблеми и активно да се заемат с развитието на обществото? Кой ще им помогне? Такова другарство, чувство за подкрепа сред хората, каквото имаше преди, няма. Сложно е да се върне това: опитайте да счупите яйце и после да го залепите. Ще успеете ли? Не. Но все пак надеждата остава.

«Аргументы и факты», №18 (1331), 3 май 2006 г.