ИЗ “СТАТИИ”
превод: Атанас Далчев и Христо Недялков
Една от основните причини за увеличаването на литературния брак е липсата на добросъвестна, сериозна, носеща отговорност за своята дума критика. Отдавна би трябвало критиката да усвои тези най-необходими качества и да вземе на своите плещи поне част от онази отговорност, която писателят е длъжен да носи за недоброкачествената си продукция. Само при престъпно нехайство на критиката лошата книга издържа многобройни издания и даже служи за ръководство за начеващите писатели.
Из “За честната работа на писателя и критика”, 1934
Още по-ярък показател за това, че културният ръст на нашия читател е висок, е постоянната, всекидневна връзка между читателите и нас - писателите. От свой опит трябва да кажа, че няма ден, в който да не получавам писма от свои читатели, които разглеждат “Разораната целина” и типовете, изобразени там. Между тези писма има такива, които дадоха на мен, писателя, владеещ до известна степен литературния занаят, значително повече, отколкото литературно-критичните статии на безусловно признати критици.
Из “Литературата е част от общопролетарското дело”, 1934
Капитализмът, подкупвайки продажните писатели, развращава дори и честните литератори.
Из “За съветския писател”, 1937
Аз загубих седемдесетгодишната си майка, убита от бомба, хвърлена от немски самолет, когато немците бомбардирали селото ни, нямащо никакво стратегическо значение, осъществявайки своите разбойнически планове: те просто искали да прогонят населението, за да не могат хората да откарат в степта говедата пред настъпващата немска армия. Моят дом, библиотеката ми са изгорени от немски мини. На фронта аз загубих много другари - и по професия, и мои земляци. Дълго време бях разделен от семейството си. През това време моят син тежко заболя и аз нямах възможност да помогна на семейството си. Но това в края на краищата са лични беди, лична неволя на всеки от нас. От тези неволи се набира всенародното общо бедствие, което хората понасят с навлизането на войната в техния живот. Личната ни неволя не може да засенчи мъките на нашия народ, за които нито един писател, нито един художник не са успели да разкажат на света.
Из “Писмо до американските другари”, 1943
- А хубава книга, според мен, е тази, под кориците на която пулсира животът, както кръв под кожата, която се запомня, ако не завинаги, то за дълго време, която ще ти се поиска още веднъж да прочетеш… Помните ли Чеховата “Степ”! - запита оживено Михаил Иванович Калинин и с увлечение заговори за Чехов, Толстой, Горки.
Из “Велик приятел на литературата”, 1943
На американските монополисти и на приятелите им в Европа войната е необходима като въздуха, а човешката кръв - като водата.
…На войнствените пришълци с дълги ръце нашият народ открай време е отсичал до раменете ръцете, протегнати да грабят.
Но както се полага на една богата капиталистическа страна, най-богато в тази сбирщина на човешкия разврат и гнусота са представени задокеанските подпалвачи на война - много войнствени, но съвсем малко или никак невоювали генерали, така леко превръщащи се в дипломати, както и някои банкери и министри, здраво сплотена шайка от разтлени драскачи на издръжка на главния кучкар Хърст, начело с Барух - мрачни човеконенавистници - атомни политици, готови да изгорят целия свят…
А какво друго освен изтребителна война обещават на човечеството капиталистическите управници и техните наемници? Глад, нищета, неизчислими страдания и бедствия.
В своята книга “Пътят към спасението” новопоявилият се фашистки идеолог Уилям Фохт с ненадмината по цинизъм фарисейщина пише, че Америка е пренаселена, че всъщност 45 милиона американци се явяват излишни гърла на “родителската” трапеза на чичо Сам. Не само това: той смята, че целият свят е пренаселен, а оттук и изводът: необходими са войни, епидемии, стерилизации - всичко, което способства за намаляване на народонаселението… Предел на безсрамие и подигравка с човешките чувства в отвратителната книга на Фохт е предложението му - с осъществяването на стерилизацията на народите да се заеме Организацията на обединените нации. И не току-тъй към книгата на Фохт е написано предисловие от друг човеконенавистник, атомният политик Барух. Той беше този, който една година след свършването на Втората световна война каза: “Прекрасен изглежда светът през време на жестокостите на войната, но той става почти омразен, когато войната е свършена.” Както е известно, Барух по онова време бе американски представител в комисията на Организацията на обединените нации по контрола на атомната енергия, а сега навярно няма да има нищо против да възглавява контрола върху провеждането кастрацията на човечеството.
Книгата на Фохт е полезна затова, че отваря очите на обикновените хора на Америка и Европа за истинските намерения на онези, които досега с бръщолевене за своето мнимо миролюбие прикриват идиотските си планове за господство над целия свят, на онези, на чиято издръжка са Фохт, Барух и подобните на тях.
Из “Светлина и мрак”, 1949
Сега, за общо нещастие, Америка е управлявана от злобната посредственост по разпоредбата на магнатите на капитала, потисниците на най-добрите синове на американския народ. На милиардерите на Америка - моргановци, дюпоновци, рокфелеровци, мелоновци - хищната дейност на които през целия им живот минава в дълбока сянка, които се боят от дневната светлина и честните очи на трудовите хора, е потребен не велик човек, не гений, а просто послушен слуга в Белия дом…
Когато Труман бил избран за вицепрезидент на САЩ, фотографите го помолили да му направят снимка пред микрофона. “Маргарет - казал Труман на дъщеря си, - доведи майка си, още един път ще ни фотографират.”
Няма какво да се каже, идилична картина! А ето друга, снета на фронтова фотолента: върху корейска земя лежи разкъсана от парчета от трумановска авиобомба млада майка, корейка. Дрехите й са в кръв. От мъртвата й гръд суче осиротялото дете… Мисля си, че “джентълменът” и за минута няма да затвори очи и няма мислено да си представи, че на земята, сразена от смъртта, лежи неговата жена и мъничката Маргарет суче мъртвата й гръд… Това е свръх неговото разбиране, това е достъпно само за човек.
Лицемерът умело разпределя своето “работно време”: един час за фарисейска молитва, а десет - за подготовка на нова световна война, за подготовка на други агресивни планове, за подписване на заповеди за изпращане в Корея на допълнителни подкрепления… Към какво призовават Труман и неговите господари, подпалвачи на нова световна война? Във фашисткото вестниче “Вашингтон таймс хералд” откровено се пише: трябва “да се унищожава гражданското население - мъже, жени и деца, да се изгарят и да се вдигат във въздуха цели градове… За изтребването на враждебния народ трябва да се хвърлят бомби така, че да бъдат унищожени без всякаква жалост мъже, жени и деца, да се изгарят техните жилища, да се разрушат заводите, да се направи водата отровна, да се изгори реколтата и самата земя да се превърне в безжизнена пустиня.”
С “бащинска” усмивка гледат Труман и онези, които стоят зад гърба му, своите змийчета.
Из “Палачите не ще избегнат съда на народите”, 1950
По десния бряг на Средния Дон има много стражеви и надгробни могили. Като древна граница се издигат те по височините на Дон, сякаш оглеждат и пазят Заддонската низина, откъдето някога с войни и с набези нападаха Рус хазари, печенеги, половци. В продължение на векове по левия бряг на Танаис - Дон, от югоизток са се движели пълчищата на чуждестранни поробители и като ориентири по пътя им, като нерушими паметници на древната старина са останали тези могили.
Древната хазарска крепост Саркел, разгромена още от Светослав, е потопена от водите на Цимлянското море. И странно чувство обхваща душата, и, кой знае защо, гърлото ти се свива, когато от Кумшатската планина виждаш не предишната, отдавна позната тясна лента на Дон, своенравно лъкатушеща сред зеленината на горите и ливадите, а сини морски простори…
Из “Първенец на великите строежи”, 1952
Отначало американците дойдоха в Корея и я заляха с кръв, в мирна Корея американската нация изравни със земята всичко, което можеше да разруши. Сега американците може и да се засрамят привидно от направеното, да “изкажат съжаление” по повод случилото се, да проявят “свойствената им вежливост”, т.е. “да чукнат токове”, да се поклонят и се опитат “да изгладят отношенията си” с милионите вдовици и сираци на Корея, а след това спокойно да се запътят за дома си.
Из “Да укрепваме делото на мира”, 1952
И наистина, появи ли се в нашия печат поне една критическа статия, която без всякакви отстъпки, уговорки и без докарване да даде заслуженото на който и да е литературен “майстор” за неговото несполучливо произведение? Нямаше такава статия. И жалко.
“Литературная газета” формира общественото читателско мнение. “Литературная газета” - е ключовите позиции към нашата литература, към безпристрастното й познаване. Но за какво безпристрастие може да става дума, ако начело на този вестник стои човек, немалко задължен на др. Константин Симонов за своето издигане на литературно-критическото поприще, човек, който гледа своя принципал като ярко слънце…
Голямата награда не може да се дава лесно и да се дава бързо, иначе тя ще престане да бъде голяма.
Сега Симонов ходи из залите на конгреса с напета походка на млад стопанин на литературата, а след петнадесет години, като вкусил без мяра от славата, не ще го водят, а ще го возят в количка. Та това е ужасно!
На какво могат да се научат младите писатели от Симонов? Само на бързопис и на дипломатическо маневриране, съвсем незадължително за писателя умение. За големия писател, да си кажа право, тези способности са възмалко… Другарят Симонов не пише за първа година. Време му е вече да се обърне и погледне своя изминат писателски път и да помисли за това, че ще дойде час, когато ще се намери някой мъдър и добре виждащ младеж, който, сочейки другаря Симонов, ще каже: “Я, кралят е гол!”
Сега Еренбург обещава да направи крачка напред. Не зная как тези танцови стъпки се наричат на друг език, но на руски това звучи: “тъпчене на едно място”. Малко утешително е това, което ни обещахте, уважаеми Иля Григориевич!
Из “Реч на Втория всесъюзен конгрес на съветските писатели”, 1954
В Съюза на съветските писатели има 3247 члена и 526 кандидати, всичко 3773 човека, въоръжени с пера и владеещи в една или друга степен литературното майсторство. Както виждате, наглед не малка сила, но нека не ви плаши и да не ви радва тази цифра.
Та това е само “наглед”, а в действителност в голяма част писателският съюз се състои от “мъртви души.”
През последните двадесет години умните и добрите книги у нас се броят на пръсти, а безцветни, неинтересни - колкото щеш! На хиляда писателски пера за двадесет години по десетина добри книги. Как мислите - не са ли малко?
Общоизвестно е, че Лев Толстой е познавал душата на руския селяк както никой от нас, съвременните писатели; Горки е обходил цяла Русия пеша; Лесков я е пропътувал с пощенски и наемни коне; Чехов, дори тежко болен, намерил в себе си сили и движен от голяма обич към хората и от истинска професионална писателска любознателност, все пак е отишъл на Сахалин. А мнозина от сегашните писатели, по-частно мнозина от московчаните, живеят в омагьосан триъгълник: Москва - вилата - курорта и пак: курорта - Москва - вилата. Та нима не е срамно така да пилееш живота и таланта си?
А защо в Москва живеят 1200 писатели? Защо и с трактор не можеш да ги откъртиш от затоплените им места?… Знам само, че такова разпределение на творческите сили е неправилно и с нищо неоправдано. За съжаление такова положение наблюдаваме и в Киев, и в Минск, и в Алма-Ата, и във всички области и краеви центрове. Навсякъде писателите живеят в градовете, а писател - жител на работнически квартал или село, вие почти никъде не ще видите… Но нали много отдавна е известно, че под лежащ камък и вода не тече?
…Сериозната литература не е кинохроника и създаването на големи картини изисква, както е казал Лев Толстой, не само уморителен труд, но и твърде продължително време.
Всичко, което говорих за писателите от старото поколение, за необходимостта част от тях да променят обстановката, напълно се отнася и до най-талантливите младежи, само с тази разлика, че на младите трябва да се окаже по-значителна материална помощ и да се отнесем към тях с по-голямо внимание и грижа. Почти всички те живеят не от литературните си възнаграждения и ако изоставят основната си професия, за да напишат първата си голяма книга или серия от разкази, ще изпаднат в безпомощно положение. А на някои от тях, например на учителите, ще се наложи неизбежно да се простят с предишната си професия, тъй като е невъзможно да бъдеш и учител, и писател. Това е ясно за всеки, който поне отчасти знае как до краен предел е претоварен у нас работният ден на всеки учител.
Из “Реч на 20 конгрес на КПСС”, 1956
Литературата не може да се отглежда в парник. Не разбирам защо някои писатели предпочитат да живеят в столицата, в затворена обстановка, в тесен кръг от познати. Но аз разбирам защо на литераторите, работещи в парникови условия, липсват не само знания, познаване на живота, но и теми.
В интервю за в. “Руде право”, 1958
