Огнян Стамболиев

Прелестни в своята ясност и простота, стиховете на Григоре Виеру/ 1935- 2009/, неизменно събуждат чувството за красота и хармония у всеки, докоснал се до тях. „Поредица от вълшебни” мигове ги нарече един румънски критик и може би това е най- краткото и точното им определение. Виеру е сякаш поет от друго време, от друг свят, далече от прозата на забързания ни ден, дори от технизирания ни век. Корените й са дълбоки - идват от богатия румънски фолклор, от тъжните народни песни - дойни, от невероятната балада „Миорица”, от поезията на неговия кумир, последния европейски романтик Михай Еминеску.
Първите му теми и мотиви и образи: земята, родния край, гората, жената, майката, дървото, розата, зеления лист, камъка, облака, сълзата - остават завинаги в поезията му. И може би образът на майката е доминиращият, най- устойчивия сред тях. Наистина, до Григоре Виеру не бях срещал друг поет, съчинил толкова много стихове за своята майка. Майката като символ на живота, на всичко истинско, чисто и свято. Затова и неговият най- изтъкнат критик и изследовател, академик Михай Чимпой, определи творчеството му като „майчина вселена”:

„На разсъмване
косите на майката
стават бели
като сняг -
и на майката на страхливия,
и на майката на смелия.
А може би
на майката на страхливия
да са по- бели
дори от белия
сняг.”

Най- общо казано: Григоре Виеру е типично „селски поет”. Фолклорното начало у него е твърде силно. Обкръжаващият го природен свят - Бесарабия с нейните хълмисти полета, реката Прут, пасищата, вековните гори, нивите, лозята и градините - всичко това до голяма степен влияние върху психологическото и емоционалното състояние на неговия лирически герой. И той непрекъснато търси опора в този свят. / Градът му е далечен, чужд, определено непривлекателен е за него. /Докато природата съпровожда неизменно неговите мисли и чувства.
Да, синовното чувство на поета към нея се простира не само до родния край, но и към цялата страна и към цялата Земя. Земята, която „два пъти на ден сменя ризата си - едната на работник, пропита с пот, а другата - чиста, прозрачна, пропита със сълзите човешки…”
Дълбок, интуитивен автор, Виеру създаде не философска поезия, а поезия за философията на живота. Стихове, в които откриваме и онази прекрасна и непреводима на български, а и на останалите езици по света румънска дума: dor, която може да се преведе условно като мъка, жал, желание, копнеж, любов. Дълбоко поетична дума, която е била любима и на великия Еминеску. Поетичен свят, с удивителна сила на вътрешното сцепление между теми, мотиви, образи, чувства и изразни средства:

„Ти си щастлив, картофе мой -
цялата земя те прегръща!
Ти си щастлива, ябълко моя -
целият въздух те прегръща!”
А на човек му стига
и късче земя,
но късче небе
му е малко.
Ако имаме небето -
цяло, без остатък,
тъй ще сме щастливи.
Като теб, картофе мой,
като тебе, ябълко моя…

Виеру се вълнуваше премного и от смъртта. Той опоетизира смъртта от позицията на едно, бих подчертал, мистично опиянение пред нейното вечно и неразгадаемо тайнство. Усещаше тази неизбежна и неизтощима диалектическа зависимост между Смъртта и Живота. В поезията на Бесарабия той остави може би най- силните стихове за смъртта, за преходното и трайното в човешкия живот:

„Велика си, Смърт,
но самотна.
Аз имам дом и любов,
ти нямаш, нямаш…”

Но в поезията си до голяма степен остана в плен на любовта. Любовният мотив при него обаче е твърде близък до пантеизма на великия му предшественик, считан за „бащата на румънската поезия на ХХ век” - Лучиан Блага / 1895- 1961/. Мисловните и философските измерения на лириката на Блага импонират твърде много на Виеру, за да създаде той прекрасни стихове като:

„Скоро
ще изгрее Слънцето -
ще заприлича на тялото ти:
голо и нежно, покрито с роса.
Житни класове ще го целуват,
ще го милват клони на липи.
Скоро
ще залезе Слънцето -
ще заприлича на лицето ми,
тъжното:
Земята ще го покрие,
водите ще го изпият.”

У Григоре Виеру имаше нещо детско. И в по- късна възраст приличаше на дете. Чист, безхитростен човек, с аурата на дете. / Такъв беше и прекрасният поет Никита Станеску / 1933- 1983/, когото имах щастието да познавам и да превеждам. / Неслучайно Виеру пишеше много стихове за деца и дори композираше песни за тях. Създаде и великолепен Буквар - Абечедар, с който да се обучават на родния, румънски език децата от насилствено съветизираната Молдова- Бесарабия.
„Детскост” на изразяването, където реалното е едновременно и приказно. Но това „детско”, разбира се, не е израз на някаква инфантилност. То е плод на светлия дух на един поет, познал и красивото, и грозното в живота. Решил да преодолее второто със силата на красотата и хармонията, в които е потърсил своята опора. И ако се обърнем към биографията му: роден в бедно селско семейство, останал отрано сирак / баща му загива на фронта през войната/, изпълнени с труд и лишения юношество и младост, ще си обясним и неистовата му жажда за красота, която търси в поезията, музиката и фолклора.
В литературата на Молдова- Бесарабия, тази на два пъти поробвана от руснаците многострадална румънска провинция/ чиято нещастна историческа съдба напомня за нашата Македония!/, той влезе в началото на шейсетте години категорично, не като плах дебютант, без уговорките на младостта. Първите му стихове направиха силно впечатление с характерното му, романтично възприемане на света, което постепенно се промени, но не претърпя силни катаклизми.
В късните му строфи, бих казал, преобладава трагическата изповедност под напора на тревожните въпроси защо животът е именно такъв и често срещаната тема за Смъртта. За Григоре Виеру поезията беше нещо като опитомена болка. Особено в периода на освобождаването на родината му от Кремъл. В тази политическа борба се включи активно и той, „народният поет на Молдова”. Като всеки истински народен поет той не можеше да стои далече от своя народ.

Предговор към сборника „Жал ми е за камъка”- Григоре Виеру, изд. „Авангардпринт”, Русе, 2010