Олга Новикова

превод: Филип Филипов

* * *

Моя имен ден помниш ли, миличък?
Ние бродихме с тебе в леса.
Ти подхвърляше: “Оля, Олга - малинчице,
аз малини ще ти донеса”.

Угощаваше мене, наивната,
с развълнувана, нежна ръка.
И ме пареха думите, дивните,
край прохладната лятна река.

Ти и слънцето галехте рамото,
а небесният свод бе висок.
С шепи пиехме щастие двамата,
пих малинен, омайващ ме сок.

* * *

Пак съм млада, облякла се хубаво,
завистливи ме гледат очи.
И отивам при теб толкоз влюбена,
че това отдалеч ми личи.

Бързам, дишам дълбоко и сепнато,
а сърцето ми лудо тупти.
Зная, чакаш ме дълго и трепетно.
Зная вече - харесваш ме ти.

Любовта е… Изричам ти името,
назовавам я с теб, мили мой!
И от щастието, от взаимното,
не намирам минута покой.

Ще застине гората с върхарите,
ще замре изведнъж в тишина.
Само тя, кукувичката, старата,
ще брои, ще брои отстрана.

* * *

           На светлата памет на татко

В природата бе вече есен.
Пламтяха кленови листа.
Сред клоните кънтеше песен
и сякаш птичи спор бе тя.

Върбата беше само скръбна.
Под ствола й, съвсем сама,
израстваше голяма гъба
от пън на мократа земя.

И репей имаше нерядко
под пъстрия дървесен свод.
А тлееше в дома ни татко,
отиваше си скъп живот.

И ето, той съвсем угасна
и към небето отлетя.
А вън бе слънчево, прекрасно -
ликуващ ден от есента.

* * *

Безкрайно есента си отминава…
Над къщата ни жерави летят.
Сега на всички ни се тук остава -
в обичания силно роден кът.

Отлитат те… И може би там вече
присънват им се белите брези,
привиждат им се нейде, отдалече,
как над реката ни мъгла пълзи.

Ще мине зима с дните - върволица.
Трева ще има и дървета в цвят.
Аз чакам, чакам! Долетете, птици,
за нов, безкраен жизнен кръговрат!

Не искам от света да си отида
без мисли, сред мъгли, гори, блата.
Аз искам пролетта сама да видя,
без мене няма да се върне тя.