175 години от рождението на Николай Николаевич Страхов

Сергей Лабанов

превод: Георги Ангелов

Името на руския философ, публицист, литературен критик, един от ярките основатели на почвеничеството Н.Н. Страхов (1828-1896) като че ли дълго е в сянка от философското и публицистичното внимание. Досега не са преиздадени основните му философски трудове, обширната политическа и литературна публицистика, както и спомените му за Достоевски и Толстой, кореспонденцията му с дейците на руската култура Н.Я. Данилевски, А.А. Фет, Б.В. Николски, Ф.М. Достоевски, А.А. Григориев, Л.Н. Толстой.
А през 80-те години на XIX век Н.Н. Страхов бил широко известен на четяща Русия като оригинален философ и литературен критик. На перото му принадлежали такива литературно-критически и естественонаучни философски трудове като “Писма за органичния живот”, “Значението на хегеловата философия в днешно време”, “Светът като цяло”, “За развитието на организмите”, “За основните понятия в психологията”, “За вечните истини”, “Борбата със Запада в нашата литература”, “Бележки за Пушкин и други поети”, “Бедността на нашата литература”, “Критически статии за Иван Тургенев и Лев Толстой” и т.н.
А.И. Введенски не без основание го нарекъл “един от най-изтъкнатите руски философи”, който пробуждал руското обществено мнение, карайки хората да мислят. А Е.Л. Радлов посочвал необикновения му критически талант, който “нямаше равен”, а неговата “старомодност” и “ретроградност” били привидни и по дълбочина на мисълта явно превъзхождал своите противници либералите.
Н.Н. Страхов е роден в Белгород  на 16 (28) октомври 1828 г. в семейството на свещеник. Бащата на философа бил високообразован човек, магистър на Киевската Духовна академия, преподаващ словесност в белгородската гимназия. Но бащата на Николай Николаевич починал рано  и Страхов бил възпитаван от брата на майката, също високообразован представител на руското духовенство, ректор на Костромската духовна семинария. В нея през 1840-44 г. учил и бъдещият руски философ.
От детство в Страхов се пробудил дълбок патриотизъм. По-късно той го изразил по следния начин: “От дете бях възпитаван в чувството на безкраен патриотизъм, раснах далеч от столицата, и Русия винаги ми се е струвала страна, изпълнена с велики сили, обкръжена от несравнима слава: първата страна в света, така че аз благодарях на Бога, че съм се родил руснак. Затова после дълго не можех напълно да разбера явленията и мислите, противоречащи на това чувство; когато, накрая, започнах да се убеждавам в презрението на Европа към нас, в това, че тя вижда в нас полуварварски народ и че ни е не само трудно, а просто невъзможно да я накараме да мисли иначе, това откритие беше за мен неизразимо болезнено и на тази болка откликвам и до днес. Но аз никога и не съм мислел да се откажа от патриотизма си и предпочетох родната земя и нейния дух…”.
По време на образованието му у него се пробудил интересът към точните и естествени науки и след завършването на семинарията отначало постъпил в математическия факултет на Петербургския университет, а после се преместил в естествения факултет на педагогическия институт. Завършвайки го през 1851 г., младият естествоизпитател в продължение на няколко години преподавал физика и математика в гимназиите на Одеса и Петербург. През 1857 г. Николай Страхов защитил магистърска дисертация по биология на тема “За костите на крайниците при млекопитаещите”. Но независимо от успешната защита на дисертацията, пред руския философ още тогава възникнали проблеми с космополитно настроената професура на Петербургския университет, поради което той така и не успял да заеме място в университета. Вместо Страхов взели човек без научна степен и особени научни заслуги.
Впрочем, самият философ вече не се стремял към научна кариера, тъй като активно започнал литературно-публицистичната си дейност. В 1858 г. се запознал със забележителния поет, критик и мислител от почвеническото направление Аполон Григориев, а на следващата година - с върналия се от заточение Ф.М. Достоевски. През 1859 г. Страхов публикува първия си сериозен труд “Писма за органичния живот”, на следващата година “Значението на хегеловата философия в днешно време”. В 1861 г. Фьодор Достоевски заедно с брат си Михаил и Аполон Григориев започнали да издават журнал “Време”, в което бил поканен и Страхов.
Във философията си Страхов изповядвал и обосновавал религиозно-идеалистичната доктрина - “теорията за духа” и антропоцентричната идея за човека като център на мирозданието. Самият Страхов никога не се дистанцирал от характеристики, където бил квалифициран като представител на почвеничеството и славянофилството, при това правейки следното, твърде показателно пояснение: “Всеки славянофил е подозиран, че съчувства на деспотизма и храни ненавист към чужденците. Но аз, колкото и да съм грешен в други отношения, съм свободен от тези грехове “.
Като тънък литературен критик Николай Николаевич се отличавал, както отбелязва Василий Розанов, с изключителен усет към всяко ново и талантливо слово в художествената литература и обществено-политическата мисъл, а и с рядкото умение да отделя в историята на руската литература вечните ценности от преходните. Потвърждение на това е фактът, че той е един от първите, дали висока оценка на романите на Толстой “Война и мир” и “Анна Каренина”. В некролога му Василий Василиевич Розанов писал: “… нашата недозряла младенческа мисъл загуби в нeгово лице скъпоценната бавачка на някак естествено израсналата, от само себе си издигнала се от почвата сред цветята, дърветата, “пшеницата и плевела” наша словесност”.
Статиите на Николай Николаевич наред със статиите и повестите на Достоевски станали едни от значителните събития в обществено-политическия живот на Русия. Новаторството на Страхов се изразило в смелите му позиции срещу “Съвременник” и “Руско слово”, играещи тогава определяща роля в съзнанието на младежта и отличаващи се с нихилистично отношение към държавата и монархията като социална институция. Освен това, 1860-те години били време на активно разпространение в руското общество на вулгарно-материалистичните възгледи за живота както на природата, така и на човечеството като цяло (чийто резултат станала известната концепция на Дарвин). Срещу такива много примитивни представи за света, напълно логично водещи обществото към нихилизъм и към разлагане на съзнанието на интелигенцията, великолепно и логически вярно заставал Страхов. Нещо повече, той не се побоял рязко критично да се отзове за Херцен, “идола на напредничавата интелигенция”. Николай Николаевич саркастично го нарекъл “отчаял се западник”, който, оказвайки се на Запад, се превърнал, подобно на много западници в “нихилистичен славянофил”.
Но през 1863 г., по време на полското въстание, именно статия на Страхов станала повод за закриването на “Време”. В априлския брой Страхов поместил първата част от статията си “Съдбоносният въпрос”, в която изброил исканията на метежниците. Това бил своего рода фирмен полемичен похват на Страхов - да изложи всички аргументи на опонентите си, за да ги разгроми после пункт по пункт. Но след излизането на “Съдбоносният въпрос” знаменитият публицист М. Катков видял в това едва ли не полска пропаганда. Освен това, сътрудникът на Катков Петерсон поместил в “Московски ведомости” под псевдонима “Руснак” гневни статии срещу “Време” на братя Достоевски и поискал да се закрие изданието. Самото списание в резултат на това недоразумение било наистина скоро закрито. През 1864 г. в предишния състав на редакцията Достоевски и Страхов започнали да издават сп. “Епоха”. Но и това списание  се издавало кратко поради многобройните парични затруднения на издателите. Известно време след това Страхов бил принуден, оставайки без работа, да се занимава най-вече с преводи на научни и художествени книги.
През 1867 г. той успял отново да се върне към издателска дейност, ставайки за известно време редактор на сп. “Отечественные записки”, а през 1869-1871 г. редактирал сп. “Зора”. В “Зора” през 1869 г. публикувал труда на Н.Я. Данилевски “Русия и Западът”, както и свои статии за Л.Н. Толстой и романа му “Война и мир”, което довело двамата руски мислители до обширна преписка и запознанство. 2-томната кореспонденция на Страхов с Толстой ни дава възможност да видим истинския, неизопачен от тълкуванията на толстоистите мироглед на този сложен писател и философ, който при цялата си страшна гордост все пак не бил враг на Църквата.
Израз на политическите възгледи на Страхов, предизвикал голям обществен резонанс, било съчинението му “Борбата със Запада в нашата литература” (1883), където много по-отчетливо, отколкото в другите му съчинения, се проявило страстното му увлечение по идеите на Аполон Григориев, което явно сближава концепцията му за “органицизма” с “почвениците”, Шелинг, Шопенхауер, Толстой, Н.Я. Данилевски, К.Н. Леонтиев, В.В. Розанов, О. Шпенглер. Тук Страхов разобличава Запада като царство на “рационализма”, при това ясно подчeртавайки самобитността на руската култура, и се проявява като горещ последовател на концепцията на Данилевски за различията на културно-историческите типове.
Главен обект на философската му полемика е западноевропейският рационализъм, който той напълно обосновано нарича “просвещенство”. Под последното Страхов разбира преди всичко патологичната и минаваща всякакви граници вяра във всесилието на човешкия ум и преклонението, стигащо до идолопоклонство, пред постиженията и изводите на естествените науки: и едното, и другото, според Страхов, става философска база за обосноваването на материализма и милитаризма, твърде популярни по онова време както на Запад, така и в Русия.
Руският философ считал, че единствената противоотрова срещу заразата на “просвещенството” е живото съприкосновение с родната почва, с народа, съхранил, според него, в своя бит здрави религиозно-морални начала. Страхов грешал, заедно със славянофилите и Ф.Тютчев, само в това, че болестта на “просвещенството” е специфично западна болест. Зародила се на Запад в епохата на тържеството на материалистичните понятия, тя придобила впоследствие световен, а не само местен характер.
“Нашето време, - пише той в една статия, - поразява… с обедняването на идеала… Вече половин век в умствения живот на Запада все повече се вижда отсъствието на ръководни начала… В Европа няма определен идеал за развитие, твърдо съзнание за целите и тя се мята… тя осъзнава, че напълно е изгубила пътя”. Затова Страхов в своите статии се бори, за да върне руското съзнание към родната почва, към руския народ. Ето какво пише той по този повод: “Не ни е нужно да търсим каквито и да са нови, още не бивали на света начала, трябва само да се изпълним с духа, който открай време живее в нашия народ и съдържа в себе си цялата тайна на израстването, силата и развитието на земята ни”.
Нещо повече, Страхов е един от първите в руската философия, който повдига въпроса за духовната самобитност на Русия. Той неведнъж подчeртавал, че в Русия духовната работа е лишена от връзка с живота, с “нашите собствени национални инстинкти”. Ние преследваме призрачни мними цели и се стремим да натъкмим просветата на нашия народ според европейския маниер. Страхов счита необходимо да се промени нашата просвета и  тя да се проникне от духа, който от памтивека живее в народа,  даващ “насоката на държавния кораб, независимо от лекомислието на кормчиите и капитаните”.
Наред с публицистичната си дейност, Страхов активно се занимава с философия, публикувайки през 1872 г. значимата си философска книга “Светът като цяло” Тя е систематизирано опровержение на вулгарния материализъм. В нея Страхов засегнал почти всички философски проблеми: светът като цялостен хармоничен организъм, понятията материя, пространство и време, растителния и животинския свят, неживата природа, антропологията, логиката, етиката, естетиката и т.н. При това Страхов отбелязвал, че и материализмът, и идеализмът еднакво изпадат в крайности, опитвайки се да намерят едно начало на всичко съществуващо или в материалното, или в духовното. Но и едното, и другото може да бъде разбрано и оценено само в Бога и чрез Бога. За съжаление, книгата не предизвикала почти никакъв интерес в обществото. Освен това, Владимир С. Соловьов започнал да оскърбява както самия Страхов, така и оригиналната му философия.
Тя е интересна преди всичко и с това, че в нея Николай Николаевич извършва онзи “антропологичен преврат”, който ще стане една от централните теми на по-късната руска религиозна философия, а именно: прокарвайки идеята за органичността и йерархичността на света, в същото време той вижда човека като “централен възел на мирозданието”.
При по-късните изследователи философското творчество на Страхов не получило еднозначна оценка. Например вече споменатият Розанов считал главен елемент на творчеството му религиозната тема, отбелязвайки, че за този свой “център” философът почти никога не говорел. Това може обясни с факта, че религиозния си мироглед Страхов се стремял да обоснове с помощта на доказателства от противоположното.
През 1873 г. Страхов накрая намерил постоянна работа, каквато му била по душа, станал сътрудник на Публичната библиотека в Петербург. Впрочем, продължил да се занимава с въпроси от науката и образованието като член на комитета на учените при Министерството на народното просвещение. От 1875 г. той отново се заел с преводаческа дейност, работейки в комитета за чуждестранна цензура.
Главната заслуга на Страхов в развитието на руската обществена мисъл се заключава именно в яростната му борба срещу идеите на “просвещенството”, което той нарекъл “борба със Запада”. Това го сродява с Ф.М. Достоевски, Ф.И. Тютчев, Н.Я. Данилевски, К.Н. Леонтиев, В.В. Розанов. В общата перспектива на развитието на руската обществена мисъл той е съединително звено между късните славянофили и дейците на руския религиозен ренесанс.
По християнски скромен човек, Страхов отдавал много сили и енергия в увековечаването паметта на приятелите си. Той организирал издаването на първите събрани съчинения на Аполон Григориев (1876), написал встъпителната статия, издал първата биография на Ф.М. Достоевски, публикувал и ценни спомени за великия писател. Поддържал философските начинания на В.В. Розанов, уверявайки го в необходимостта от занимания с философия и публицистика. Както вече беше отбелязано, той бил първият разпространител на идеите на Н.Я. Данилевски, страстно критикувал неговите недоброжелатели.
Преживял целия си живот като ерген, без каквито и да е външни сътресения, Страхов  починал на преклонна възраст в Петербург като признат философ и виден теоретик на почвеничеството. Негови почитатели като оригинална и нееднозначна личност и до голяма степен негови последователи като философ били В.В. Розанов (обширната преписка между двамата руски философи неотдавна беше публикувана в поредния му том събрани съчинения), Ю.Н. Говоруха - Отрок, Б.В.Николски.
Като цяло идеите на Страхова срещали голяма съпротива както от страна на либералите-шестдесятници, които той самият обвинявал в нихилизъм, така и от страна на официалните правителствени кръгове. Така публицистът М. Протопопов, критик от демократическото сп. “Дело” нарекъл Страхов “гробарски философ”, “реакционер и обскурант”, воюващ срещу прогреса и проповядващ нирвана и песимизъм, докато животът изисквал борба. И само гореизброените философи и критици от най-близкото му обкръжение отбелязвали в него “изключителната му съсредоточеност” и “спокойното изящество на спора”.

Използвана литература:

1) Н.Н. Страхов. Литературная критика. - М:2000.
2) Русская философия. Словарь. - М:1995.
3) Русский патриотизм. Словарь. - М:2003
4) В.В. Зеньковский. История русской философии. - Р:1991.
5) В.В. Зеньковский. Русские мыслители и Европа. - М:1997.
6) Б.П. Балуев. Споры о судьбах России. - М:2001.
7) К.В. Султанов. Социальная философия Н.Я. Данилевского: конфликт интерпритаций. - С- б, 2001.
8) С.А. Левицкий. Очерки по истории русской философии. - М:1996.

Православие.ру 8.12.2003