Димитър Костадинов

Малко читатели, а още по-малко поети и поетеси познават стихотворната книга на Ваня Душева “Безброй разсипани пътища”. Възловите причини са следните. Първо: тази стихосбирка е излязла от печат сравнително отдавна - в 1997 година. И тогава се четеше от малко хора поезия, а сега - от още по-малко. Второ: Съвсем малко хора разбират такова четене като тълкуватели; Трето: Онези, които разбират от поезия, не четат поезия. По-точно - четат само себе си. А четат другите само когато имат нужда да им завиждат. Или да ги одумват, когато другите получават някакви награди. И четвърто, но не и последно: Критиците са съвсем малко - на пръстите на едната ръка. А критиците литературоведи са почти напълно изчезваща категория - те са сигурно доценти и професори или пък се стремят към тези титли. Ако още има живи от тях - сигурно академичните им титли така са ги залюшкали, че никакви “корумпирани диги” не могат да спрат люшкането им…
Поезията на Ваня Душева е заредена със здравословна въздишка и благовестие. Ще се убедим, че това е така като размишляваме литературоведски, но и с философска насоченост, реалистично и метафорично за емоционално-обагрената мисъл или за мисловно-обагрената емоционалност на думите и изказа на тази поетеса.
Още в началото на е-книгата “Ключ”(*) откриваме мълчанието като търсене на отговор. А отговорът е в част от Природата край нас. И в символа на безкористното и вечно трудолюбие - пчелата. Това се откроява наистина още в първото стихотворение, озаглавено “Толкова дълго мълчах…”
Вглъбеността е в очите. Те говорят и за пътя, който извървява поетесата в себе си. Най-трудният път. Но най-сигурният. И вечният път на един творец - през деня, когато е буден в своята си същност. А има ли ден, има и път. А има ли път - вероятно ще има и повторение на пътя. А щом това “повторение” е по-добро, всичко, видяно и преживяно от очите на поетесата и осмислено от разума, си заслужава своя “ден” и своя “път”. (”Тези очи са краткият път…”)
Страшно е, когато отпътуват всички влакове. Тогава оставаш сам. Сам “насред ветрилището,/ в празнотата на коловозите…” Изнизват се пътищата. И не знаеш какво можеш или дали изобщо нещо можеш. Състояние на отчаяние. На моментно отчаяние. Добре, че е моментно. Иначе всичко отива по дяволите. (”Отпътуваха всички влакове…”)
Не е лесно да се върви по “зъбера на дните”. Защото е редно да си забраняваш поне три неща - да не поглеждаш “надолу, встрани и нагоре”. И може би “нагоре” не бива да си забраняваш. Тогава сигурно няма да се съмняваш в себе си, в своите тренирани, придобили навик и опит, и съвършенство необходими неща. И може би точно в такава ситуация няма да се учудваш, да си задаваш контрапунктовия въпрос: “Защо тогава летя?” Такъв въпрос всъщност е утвърдителен, одобрителен. Всъщност одобрението се крие във въпроса - летенето наистина е необходимо и в него е редно да се вярва. Нали само в летенето си истинският творец може да докаже поне на себе си, че е птица?! (”Вървя по зъбера на дните…”)
И веднага в следващото стихотворение “Тази нощ летях високо…” са продължени размишленията и чувствата, свързани с летенето. Може би това е възловият “ключ” за всеки творец на изящната словесност. Защото според извода на многолетното творчество на не един и двама поети “поезията е емоционално обагрена мисъл.” (стихотворението или откъса “Тази нощ летях високо…”).
А щом летиш, ще дойдат дни, когато може би ще ти завидят, даже ще злобеят срещу тебе. Може това да идва от съвсем непознати, а може и от много близки хора. На тях не бива да се сърдим. Такъв е земният живот. И той всичко ни предлага. И щом сме истински творци - а още повече, ако си имаме рождена звезда в небето - да сме готови на всичко в земното ни живеене. Тук “черупката на охлюв” е един от вариантите на най-сигурна “крепост” за спасение на младата и вече достатъчно мъдра поетеса. Извод, който се налага от само себе си при едно синтезирано метафорично тълкуване на летежа към и из небето. (”Ако някога се срине небето…”)
Но веднага идва още един контрапункт. Реален и силно ироничен. А може би силно трагичен със саркастична нотка. Може би по-реално е да възприемем този контрапункт като една достатъчно зряла самоирония. Но е сигурно едно - поетесата най-добре си знае това си състояние… Всъщност “косата” - като символ на “безпощадния край” - е най-сигурното средство срещу безсилните черупки на охлювите. (”Селището на охлювите…”).
Тук ежедневието е отразено като процес, като движение. Но и като състояние. Състояние на духа. Защото лирическият герой е жена с главна буква - и то конкретизирана: “Жената”. Символ на забързаността в движението, но не и хаос в движението. Защото е ясен пътят - “всеки миг, всеки ден/ към залеза.” (”Разкроявам живота си”).
Наистина дъждът е по-стар от Човека. От Човека с главна буква. От стойностния човек. Вероятно е така. А точно това да е дъждът и той да ти е приятел е вълшебно нещо. И велико нещо. Това може би е съзряла душата на поетесата. Защото “когато най-много боли”, той - дъждът - “идва/ и пази очите/ от чужди очи”. Т.е. пази собствените очи от недомлъвките, завистта и злобата на чуждите очи - “бройни и безбройни при магии, уроки, лоши езици и болести”, както казва народът ни и както е залегнало, струва ми се, и в една християнска молитва… (”Този дъжд…”)

Да търсиш същността на най-важните неща в Живота - както бялата лястовица. И да си признаеш, че си изморена. Това може да го признае само една лирична душа. Една дълбоко лирична и философски вглъбена душа… Изстраданото мълчание най-много говори. Защото прилича на огромната надеждата, съхранена в “бялата лястовица”. (”Бялата лястовица се умори…”).
Дори и едно “пречупено листенце” може да попита, “утре дали ще бъде/ слънчево”. Защото и то е съществена част от самото дърво. Защото дървото няма да е същото, ако то - пречупеното листенце - липсва. Пречупеното листенце не е случайно. То не се оплаква на дървото, че е пречупено, днес или точно сега. То се интересува от много по-важни и глобални неща от Живота. Дали и утре ще е слънчево, дали и в бъдещето и на дървото, и на всички живи същества - да точно утре и точно за всички живи същества, ще бъде слънчево… Това е именно “емоционално обагрената мисъл” на една метафора в поезията. Да, колко много означава тя - щом точно на място е изречена. Слънцето и слънчевото време е “Ключ” към много неща не само в поезията, но и към всичко хуманно, човеколюбиво в Живота, в земното ни и небесно живеене, в реалните ни и метафизични проникновения… (”Свечерява…”).
Дълбоко изстрадано проникновение от пет реда. И същевременно ирония и самоирония. И истина, и болка, и смях… И си казваме: “По-добре да бяхме животни. Сигурно щяхме да бъдем по-добри. Сигурно…” (”Най-после!…”).
Продължава пределната искреност. Разбира се, пак чрез синтезирания метафоричен език на поезията. (”Вече си приличам…”).
Душата на твореца (в случая - лирическата героиня, т.е. съкровено споделеното от самата поетеса) не може да бъде изплашена от почернелите пръсти на костеливите дървета (винаги метафоричният език, обвързан с конкретно нещо от природата, е най-удачен и най-сполучлив в “говоренето” и “обговарянето” на поетите). Душата на съкровено изповедния творец не бива да бъде запратена по вятъра. Защото тази душа е преживяла повече от това. Тя е била и върху “зъбера на тъмнината”, но е съумяла да се държи точно за клоните на такива дървета не като друго, а точно “като гнездо/ във буря”. Тук е налице метафоричното “говорене”, т.е. за силната привързаност към родния дом. (”Костеливи дървета…”)
Реалното състояние на един истински творец може непрекъснато да преминава от реални в метафорични и метафизични състояния. Така той не увлича в емоции и мисловност с никакви ограничения. И влиза не само в собствени, но и в други човешки изживявания и “измерения”. И това е за похвала, това е хубаво. Така един творец може дори и чрез най-кратките си произведения да навлезе в “огромните пространства” на много душевности. (”Спри…”).
Понякога обичта, истинската любов е постижима и по-дълго или вечно задържима в същностната си стихия. Точно такава любов е необходима на лирическата героиня. Затова тя призовава така всеотдайно и уверено любимия си човек: “Изтрий с целувки контурите/ на времето, на суетата,/ на ролите по сцените на дните…” А по-нататък продължава (пак в стихотворението “Обичай ме..”) - “…и ме остави в покоя на съня/ изящна, сребърна верижка/ между земята и небето.” От тези последни думи на това пак кратко, пропито със синтезирана “емоционално обагрена мисъл” стихотворение, от една по-голяма любовна и семейна епопея, наречена “Ключ”, ние можем да се насочим и към други размисли… В съня си човек е най-спокоен. Но относително спокоен. Защото и в съня си човек е “обременен” от “алкохола” на материалния блясък, материалната изгода, т.е. от натрапчивия блясък на изящната сребърна верижка. А в съня си човек е винаги между материалното, реално ставащото на земята, и иреалното, метафизичното, ставащо по пътя към небето, т.е. по пътя към Рая… Казах, струва ми се, че на всеки поет е простимо и простено да свързва метафоричното “говорене” не само с реални неща от природата, но и с метафизични същности. Дано съм разбран правилно. А иначе казано, винаги е имало луди глави както сред поетите, така и сред литературоведите. Но по-добре “луди глави”, отколкото дълго време врели и все неувиращи. (”Обичай ме…”).
И тук емоционалността е подтекстова, доведена до “мисловeн каданс”, т.е. до мисловна забавеност. Синтезирана мисловност, която предизвиква емоционална следственост, а може би “емоционална пословичност”… Както искате го наричайте това “явление” - но наистина това е явление. Стихотворението “Любов…” е съставено от 5 реда, от 9 думи (от тях двете думи са кратки), а носи в себе си “обемност”, която непрекъснато може да разширява своята същност до “размерите” на необозримото бъдеще. Точно тази поетеса съумява да събере в няколко думи необозримата и тъй обемната и безкрайна като същност и изяви човешка земна и небесна Любов! Наистина успява. Както в някое японско краткостишие (или “хайку”) например. (”Любов…”).

Който иска да се пребори с Морето, не му е лесно. Може и да се умори. И пак да не стане “неговата сметка”. Морето е за силните хора, а не за онези, които се отказват да се борят с него или преждевременно се изморяват. Ако си малка колкото една мидена черупка, безсмислено е изобщо да започваш да спориш с Морето, а камо ли да се бориш с него и да го пребориш. А обърнеш ли гръб на Морето, ти достигаш до… бряг. А може би възхитата “Бряг!” е едно достойно спасение, иден очакван изход, отколкото една безизходна уплаха, един вечно потискащ страх… Това са вероятно и кратките разсъждения, и кратките изводи от стихотворението “Уморих се…”
Дом без жена и без любов не бива. Той е само дом за нощувка. Само за нощувка. И за нищо повече. Такъв дом е зимен, студен. Защото всичко в такъв дом умира. И е естествено да отекне като ехо затоплена, но разтревожена предишна песен. Като предупреждение и като резултат от студа: “Студът/ прекършил цветята./ Изпил листата им.” И идва изводът: “Казват: достатъчна е и сълза/ болката да излекува.” И тук общуваме с метафоричния език на поезията. Говори се за студа и листата на цветята, но единствено сълзата ще излекува душевната болка.
Ние и тук разбираме, че всичко в това кратко стихотворно размишление е натоварено със съдбата на човешката същност, със съдбата на една ранима човешка душевност - душевността на поетесата, която пределно искрено продължава да уважава съприкосновението на читателската душа и да споделя с тази душевност своите емоционално-мисловни изживявания.
И Животът може да бъде “лют”. Животът на човека. Може да бъде лют - както това става в определен сезон в Природата. И човек не бива буквално да подражава на Природата, а да се учи от нея. Като наблюдава всяко нейно “поведение”. Както само хората от Изкуството умеят. И не само хората от Словесното Изкуство, а представителите на всякакъв вид изкуство. Щом са достатъчно наблюдателни и успяват да заживяват с “реалния и метафоричен език” на реалната Природа. И многообразната Природа в самите тях… Дай боже да се е получило това и в поезията на Ваня Душева. Аз поне съм убеден, че това се е получило - и като анализатор сега на нейното творчество, и като поет - творец на изящна словесност.
Тук - в това осемстишно стихотворение - са налице дърво, дървар, възловите четири сезона (дори в стихотворението са изречени съвсем справедливо само двата от тях, а за другите два възлови сезона е “оставено” многоточието… Наистина пределно лаконичен, синтезиран език от страна на поетесата!) Има още: хълм, птици и слънце. И се “наслагват” край тях - край тези видими съществителни - “най-удобните” като точен изказ, като поетична същност определения и сравнения или други “необходимости”, които “раздвижват”, “оживяват” метафоричността, емоционално-мисловния “заряд” на цялата творба. И се получава онова, което наричаме с обобщен изказ, с обобщено име - Поезия.
Още самото заглавие (”Покривът се разплака”) ни говори за одухотворяване на неодушевен предмет - една от най-характерните особености на поезията. Тук покривът изживява случилото се с него точно както изживява съдбата си един тъжен човек… Кучето - като символ на вярност, бдителност и благородство - не случайно е бяло. Белият цвят символизира слънце, въздух и просветление, а също така чистота, целомъдрие и святост. А може би ни подсеща с това, което се случва след време с него, и за трансцедентално живеене, а защо не и за духовно битие.
Тук животът е свързан с важно условие - ще просъществува житото, ще оцелее селянинът, а и всички хора, само времето ако предполага по-топъл сезон. Но сезонът не е само снежен, но и леден. Затова селянинът не може нищо друго да направи, освен да стои до печката и да разсъждава философски за битието си и за битието на всички хора, щом и до печката “гърбът му леденее”. Но въпреки житейските си неудачи и видими страдания, селянинът философства, разсъждава положително, с перспективна категоричност: “Ако напълня хамбара,/ ще има и за птичките”… Положителното при тази поетеса е, че и в най-трудните ситуации на себе си или на своите лирически герои, тя винаги намира “пътят” към сиянието, а не към облака. Дори и той да криволичи, да се спъва в баира. Защото има нещо друго много важно, изречено пак с метафоричния език на поезията: “От камъка започва полетът.” (”Пътят…”)
Само страдащата душа може да се гневи. И все пак да намери правилен изход дори от преизподнята. Това прави и поетесата - изповядва се на снега. Но ако той - снегът - е омърсен за нещо или гузен - ще се превърне на утрото не в нещо иреално, непознато, а в… локва… (”Утрото е побеляло…”)
“Взех си шепа море за из пътя.” - споделя поетесата Ваня Душева. И след това пак лаконично споделя: “Перце от гларус, рапан.” Това са първите два стиха. И следват още само пет стиха:

Вече си имам всичко.
Влакът тръгва.
Боже,
забравих си очите.
Как ще си направя море?

В електронната си стихотворна книга “Ключ” (издание на електронното литературно списание “Литературен свят”, 2010 г.) (а и в отпечатаната през 1987 г. стихотворна книга “Безброй разсипани пътища”) Ваня Душева е изградила всичките си стихотворения чрез използването на свободен стих” и без “реални заглавия”, а със “звездички”. Нещо невъзприемчиво за много поети. А ще си призная - и за мене: като литературен критик и поет. Но въпреки това споделям следните неща реално, а не ограничено, сляпо и субективно. В това поетическо признание поетесата “използва” най-трудното и най-лесното - за да се получи едно стихотворение от няколко свободни стиха. “Най-лесното” - защото не се спазват технически никакви правила, характерни например за изграждането на класическо стихосложение (или стихотворение). И “най-трудното” - защото с най-малко думи се казват и се подреждат в “уж нетехническа среда” най-синтезираните “емоционално-обагрени” мисли… Във всеки отделен стихотворен текст, който колкото е автобиография, толкова и “обобщен поетически поглед и проникновение” поетесата Ваня Душева съумява да ни убеди в най-важното за съвременната и вечна поезия: “Щом в поезията има душевен пламък, този пламък винаги ще свети изгревно и сияйно.” Нещо подобно ми беше споделила вече с погледа на поетеса още през 1986 или 1987 г., когато ми беше студентка в Бургаския ИДНУ “Христо Ботев”, който институт се “вля” по-късно в Университет “Проф. д-р Асен Златаров”.
В стихотворението”Мисля за поезия…” е налице триадата(**) - числото три като символ на потребност, на необходимост, която да бъде включена в желанието и действието и на душата, и на тялото. Затова след трите последователни резултата на действието на душата: “Мисля за поезия”, идва четвъртото действие - вече на душата и тялото - “Мисля как да нахраня гладния.” Налице е философията на Христосовата дилема, на Христос като добродетелен жест, поведение и действие; на християнството като вродена и отдавна установена религиозна и общочовешка добродетел.
Животът сега така сами сме си го устроили, та сигурно е, че “Този, когото сме забравили” е Христос. Или някой друг - но когото с уважение изписваме с главна буква “Него”. “А хлябът/ е за всички.” - една достойна философия на живеене, която е редно да проумеем. И ще ни има и на този, и на оня свят. Не просто безсмъртни, а вечни. А до Безсмъртието трудно се достига, а камо ли до Вечността. Защото това са духовни, морални категории. При тях не играе фалшът на парите и на корупцията - които бедстват навсякъде в българското и световно съвремие. Дано това, което изричам с голяма болка, не е така. Но дълбоко се съмнявам. Защото всеки ден все повече и повече се разочаровам. Добре, че не всички поети са ме разочаровали. А най-добре е, че не ми остава още дълъг живот за разочарование…
Да - наистина съм бил прав за Христос и християнството в предходното шестстишно стихотворение “Този, за когото сме забравили…” И в това петстишно стихотворение - “Паднаха всички завеси…” пак става дума за Христос, но в друга съвременна житейска съдбовност.
Към своеобразния “ключ” на тази поезия може да се върви и чрез всяко едно стихотворение от тази книга, и най-вече чрез стихотворението “Първо е огледалото…” Защото точно тук се намира най-точната “метафора” за поезията на Ваня Душева и за заглавието на тази електронна нейна книга. Защото тук е своеобразният “код в ядрото на Светлината”… И колкото да е чудно за повърхностния читател, в тази поезия може да се открие много Светлина. И само завистници и злобни хора няма да открият това. А между поетите и поетесите, писателите, философите и литературоведите в България (за последните колкото ги има) проблясва достатъчно злоба и завист. И струва ми се, че ако можеха да възкръснат следните Нобелови лауреати за литература - поети и поетеси, писатели и философи - например като Рьоне Сюли Прюдом, Х. Сенкевич, Р. Киплинг, Селма Лагерльоф, М. Метерлинк, Р. Тагор, Р. Ролан, А. Франс, У. Б. Йейтс, Дж. Б. Шоу, А. Бергсон, Т. Ман, Габриела Мистрал, Х. Хесе, А. Жид, Т. С. Елиът, У. Фокнър, Б. Ръсел, П. Лагерквист, Ъ. Хемингуей, Х. Хименес, А. Камю, С. Куазимодо, Сен-Жон Перс, И. Анзрич, Дж. Стайнбек, Г. Сеферис, М. Шолохов, Елиас Канети и още много други - щяха да се противопоставят категорично на тази масова експанзия на завистта и злобата в почти всички обществени, социални и културни среди във всички държави през 21 век… Това го казвам неслучайно. Убеден поне от средите, в които съм живял и творил и като учител на ученици, и като заместник-директор и директор на училища, и като преподавател на студенти, и като научен работник, и като поет, писател и литературен критик… Иначе “всяка словесност” ще стане илюзия - както споделя Ваня Душева в следващото свое пророческо стихотворение - “Ако идеята…” Защото наистина е точно и справедливо, уместно като “ключ” философско прозрение за смисъла на живеенето не само в нашето, но и във всяко бездуховно, суперматериално корупционно време, когато поне можеш да изречеш с поетическа прозорливост: “Мълчанието е подножие на Бога.”
Почти същата християнска човечност и добродетелност - с библейски внушения - се излъчват и от стихотворенията “Тук беше малко изворче…”, “Много станаха тези предателства…” и “Всяка река извира”.
Пак със същата философия и със същия метафоричен език, но не само обвързан с библейски символи, но и с тематиката на реалното и вечно море са поетичните проникновения в стихотворенията “Една малка мида…” и “Изгревът закъснява…”
Обедът е символ на преполовения ден или живот. Подобно нещо откриваме в кодировката на стихотворението “Обед е…” В такова точно “време” наистина може да заглъхне суетата, да бъде осмислен по друг начин животът земен, от друг поглед може да бъде погледнато на земното ни живеене. В мълчанието, в тишината могат да се чуят оглушителни неща. Точно тогава можеш да усетиш същността си. Разбира се, ако заприличаш на щурче. Защото именно щурчето по целия свят ни подсеща за огъня в един дом, т.е. гласът на щурчето в “тишината” по целия свят символизира домашното огнище. По целия свят в гласа на тишината “е корена на звука”. Стигнем ли до този “глас”, ние се доближаваме до смисъла на всяко нещо. Именно тогава това “всяко нещо” е част от нас, ние наистина сме себе си (”Всяко нещо…”).
Само дух, който изцяло вижда себе си и като дух, и като тяло, може да зададе на себе си въпрос с многолетен отговор. Това го споделя поетесата чрез въпрос-отговор само в три реда в четиристишното свое произведение “Защо плача?…”:

“Какво вижда духът ми,
което не разбирам аз
все още?”

Майсторлъка на тази поетеса в краткостишието откриваме в цялата е-стихосбирка “Ключ”, излязла през месец април 2010 г. под егидата на е-списание “Литературен свят”. Но когато става въпрос за тристишието “Задушница”, ще отбележим, че Ваня Душева проявява интерес доста по-рано от публикацията на нейни тристишия в цикъла “Най-милостивото дърво - кипарисът”, публикуван в брой 1, септември 2008 г. на е-списание “Литературен свят”.
В стихотворението “Защо да е тъжна Есента?…” сезонът есен се разглежда не само като природно, но и като човешко живеене. Затова този сезон е одухотворен с главна буква. А липата тук е символ на женската съкровеност и топлота, на женската закрила на “оня несретник” и привличането му към семейното щастие. Този несретник сънува точно под липата. И онова, което сънува, се сбъдва. Всичко, което е изредено зад двете точки в стихотворението, се сбъдва. Но всичко тук е изречено от поетесата пак със символния и с метафоричния език на поезията. В неудобната материя, в тревата и в мълнията е потърсена символиката на ставащото в живота на човека. Това “ставащо” се раздвижва с метафориката на видимото и невидимото от живото. И се получава мисловно обагрена емоционалност или емоционално обагрена мисъл, получава се поезия. Само в осем стиха - чрез стихотворението “Защо да е тъжна Есента?…”

Защо да е тъжна Есента?
Оня несретник под липата -
уж сънува,
а се сбъдва:
че съблича неудобната материя -
от нея пониква трева,
а една кълбовидна мълния
се взривява.

Може би изводът от следващото стихотворение е: (става въпрос за пак краткостишно стихотворение - “Тялото е убежище…” - от единната като философски и емоционално-мисловен изказ и внушение стихотворна книга “Ключ” на Ваня Душева със заряда на една истинска романсова сага) Тялото е истинско Тяло само с Душата.
Вече чак тук - чрез стихотворението “Животът е кошер от атоми…” - Ваня Душева сякаш ни казва: “Подтекстово и директно, реалистично и метафорично в цялата си книга “Ключ” ви говорих хем романсово, хем алегорично за истинския Живот - за моя и за обобщения човешки Живот. Каквото имах, аз го казах чрез такава поезия. Дали ви допада или не, това е друг въпрос… И ако можете, излъчвайте Светлина!”
С необходима вглъбеност и поетичност, с интригуваща философия изгражда Ваня Душева и стихотворението “Време - астрономическо…” Точното време, определено от науката - това е астрономическото време. Там човек може де се бърка и забърква с повече от пръст. Но все едно. Само Господ с Любов решава какво, как и къде да стане. Който си мисли, че може да се равнява с Бога или че е по-голям от него, само той изтъква своите материални богатства и своите пари, само той използва корупцията като разменна монета. Другите са Слънце и Светлина - вечното и свише духовно богатство.
В два стиха, стандартни само за Ваня Душева и нестандартни за цялата ни съвременна поезия, тази поетеса съумява да си зададе два възлови въпроса за съвременното човешко живеене. И чрез тях самите (чрез тези въпроси) поетесата съумява да си отговори за необходимото от притежаването в живота на онова, което обвързва и извисява нашето Тяло до Душата и Духа на истинското ни живеене. И може би тази Душа и този Дух са същностните белези и на Природата, и на Човешкото тяло, фиксирани в самия завършек на двата стиха - а именно: слънцето и сърцето.
Така вече в третия стих на последното стихотворение (”Ако аз съм идеята…”) от книгата на Ваня Душева - “Ключ” - се открояват пак “очите” - както в началото на творбата. Очите на стойностния духовен човек са възлова реалност и символ. Очите са истинска същност, ключ и код за духовно зрялата творческа личност.