Олег Чухонцев

превод: Никола Инджов

Той е големият самотник в руската поезия - извън своето жизнено поколение, въобще извън литературните периоди. Започва от себе си и продължава към себе си - това е Олег Чухонцев.

* * *

…вратата си по навик бутнах аз -
там чужда светлина и чужди глас -
къде съм? - и с предчувствие триклето
видях трапеза в ъгъла, но щом
понечих да изляза мълчешком,
изщрака ключ… И бодна ме сърцето.

Там гост до гост, там шум неизразим,
баща ми появи се: - Да вървим,
където си дошъл, не закъсняват.
Тук няма чужди, ето стола твой!
- Но ти умря! - му казах аз, а той:
- Каквото не разбираш, премълчавай!

На масата до обредния млин
закръглен лук златееше в зехтин,
бе сготвен като мозък грахът скромен.
Погачи с мед успях да различа,
вина, крачета свински и пача…
И казах си - това е всъщност помен!

Едно семейство бяха, воглаве
с връстници -татковци и синове,
веднъж открил ги, аз ги преоткривах
наново, в уплах чашата разлях,
и мама в ъгъла едва съзрях,
и тя ми се усмихна като жива.

А мама, както винаги, седя
все в ъгъла, бе странно млада тя,
усмихната - кому ли? - непонятно.
Под скулите си имаше петна,
като че трябва да живей, пък н?,
така не й се искаше обратно…

И казах аз - не с мен си в тоя час,
не вие с мен, а мисълта за вас.
Ще дойда, татко в мен ще се потърси,
и мама… Но ме стрелнаха очи:
- Каквото не разбираш, премълчи!
Но разбереш ли - страх ще те разтърси!

Те пиха на изпроводяк и с тях
понечих аз да стана, не можах,
понечих, но вратата се разтвори
и те се пръснаха насам-натам,
през сълзи гледах ги, останал сам -
изчезнаха по своите простори.

Изгубиха се образи и звук,
очи повдигнах - редом никой тук,
остана ми живот предначертан и
по челото ми полъхът студен -
смъртта ли на съзнанието в мен
или съзнанието на смъртта ни?

Черта под преживяното реших
да сложа и на две разполових
живота и опит в размисъл среднощен.
Предишният живот бе драг и мил,
бе с младост пълен и бе лекокрил,
а другият не съм живял все още.

1974