Владислав Ходасевич

превод: Надя Попова

2-РИ НОЕМВРИ       

Москва се мята седем дни и седем нощи
във треска огнена. Но грубият лечител
обилно пускаше й кръв, додето
на осмия, в зори, изнемощяла,
тя се свести. На улицата хора
изпъплиха от влажните мазета.
Така, изчакали опасността да мине,
при локвата дълбока посред двора
изпъплят плъховете предпазливо
и стрелват се встрани, ако наблизо
от стряхата се сниже сетна капка…
По пладне скупчиха се хора тук и там.
Оглеждаха надупчените къщи,
порутените кули; мълчаливо
стояха край димящите руини,
следите от куршуми по стените
брояха. И се виеха опашки
край жалките дюкянчета. Висяха
отвсякъде парчета жици. Натрошено
стъкло под стъпките хрущеше. И надолу
бе взряло ноемврийското студено слънце
окото си изцъклено и жълто -
то виждаше женици състарени,
мъже брадясали. И не на кръв,
а на горчива жлъч дъхтеше тази утрин.

И вече през града - открай-докрай -
от Пресненска застава до Рогожска,
от Балчуг до Лефортово - отвред
се нижеха човешки върволици
към близки, към познати, към роднини;
едни - с вързопчета храна оскъдна:
тъй някога към гробищата по Великден
запътваха се московчаните благочестиви -
червено яйчице да изядат
край гроба на кумец или на брат…

И аз покрай приятелите свърнах.
Видях ги: здрави-читави. Към къщи
обратно се запътих. Вятър луд -
транзитен пътник - вдигаше вихрушка
от прахоляк, от фасове, от стружки.
Пет къщи преди моята, по навик
през мътното стъкло на сутерена
надникнах при познайника си стар,
при дърводелеца. Той майстореше нещо странно.
На струга, ала с дъното нагоре,
бе покачен сандък въздълъг, тесен,
стените му - скосени. С груба четка
го мацаше човекът. И дъските
поаленяваха. Привършваше с боята
поръчката си той: червен ковчег.
Почуках на прозорчето. Той трепна.
И със свалена шапка, доземи се поклоних
на Пьотр Иванич, на труда му, на ковчега,
на цялата земя и на небето,
лазура си в стъклата отразило.
И дърводелецът ми кимна, вдигна рамене,
посочи ми ковчега. И си тръгнах.

А пък на двора ни, край върбов кош
деца се трупаха, изблъскваха се с лакти,
крещяха… През огънатите пръчки
провиждаше се бяла перушина.
Но ето че вратичката изскърца
и двойка гълъби изпърхаха с криле,
нагоре се въззеха, нависоко
и все по-нависоко закръжиха
над тихата Плюшчиха, над реката…

Нагоре и надолу - двете птици
се гмуркаха - същински бели ладии
сред морска шир. Възбудено децата
след тях пищяха, пляскаха с ръце,
подсвиркваха с уста… Едничък само,
към четиригодишен дребосък,
тантурест, с клепоуха стара шапка,
с ръце разперени, приседнал върху камък,
нагоре гледаше с усмивка кротка.
Ала разбрах, в очите му надзърнал,
че на самото себе си детето
усмихва се, на мисълта неясна,
кълняща под безвеждото все още
изпъкнало челце, че то се вслушва
в кръвта си, в пулса на сърцето си, в растежа
на собственото тяло… Сред Москва
изстрадала, кървяща, поругана,
то като малък равнодушен идол
седеше си - с безсмислена, блажена
усмивка. Поклоних се и на него.

Чай вкъщи пих, прегледах всичките книжа,
отрупали за седмица бюрото
и седнах да работя. Но за първи път
ни в “Моцарт и Салиери”, нито в “Цигани”
намери жаждата ми утоление.

20 май - 1 юни 1918