Из “За Марина Цветаева”

Ариадна Ефрон

превод: Татяна Любенова

Сред много обстоятелства, постоянно пречещи на Марина и заставящи я да негодува, да се разочарова и просто да страда - особено в емиграция - най-първото препятствие бе речевата бариера, тази езикова преграда, която я отделяше от околните - близки или далечни, пишещи или само четящи - хора.
Силата на нейната дарба, умножена от неистовата й жажда за самоизразяване и самоотдаване - в дружбата, в любовта, в човешките отношения, неизменно съдбоносно се разбиваше в речевата или епистоларна хладина - или скъперническа оскъдност - на събеседника, в неговата различност и способност (или желание) да води диалог на висотата на Еверест.
Хората, за които бяха характерни обикновени чувства и мисли, бързо се уморяваха от необходимостта да се изкатерят на кокили или да се протягат на пръсти, от несвойственото напрежение, което им налагаше Марина, изискваща от тях работа на ума и всички духовни мускули, ако те въобще ги имаха.
Събеседниците в едно творческо събиране често се дразнеха или се плашеха от настойчивостта, с която Марина, вписвайки се в тяхната собствена среда, я преустройваше и прекрояваше по свой особен, силен и несвойствен за тях начин, с помощта на своя особен, силен и несвойствен за тях език, талант, характер.
Отношенията с нови хора за Марина започваха често с това, че забелязваше (а не че си въобразяваше) искрица възможност за общуване. Тя я раздухваше с такава ураганна сила, че понякога тази искрица не успяваше да се разгори, а угасваше, или, в най-добрия случай, тайно тлееше десетилетия и впоследствие се превръщаше в страхлива заупокойна свещичка.
Разбира се, Марина беше способна и на “прости” отношения - приятелски, добросъседски, понякога дори неутрални - и възможната искрица (а в тези емигрантски времена и невъзможната) търсеше в общуването и се опитваше да я намери далеч не още от първата среща.
Само че несъответствието на нейния отклик на повикването, уподобяващ я на музикант, който свири (с редки изключения) за глухи или трудно чуващи, или пък за другомислещи, я заставяше да пише “за себе си” или да се обръща към още нероден събеседник. Това я мъчеше и я тласкаше към постоянно търсене на жива и родствена на нея душа.
И чудото стана: на 27 юни 1922 година пощальонът донесе на “Траутенауштрассе” 9, още едно писмо от Еренбург - от Бинг-ам-Рюген; “още едно”, защото Иля Григориевич и Марина си пишеха често, по два-три пъти в седмицата. Той продължаваше и от разстояние да изпълнява своите “опекунски задължения” спрямо нея, а тя му се “отчиташе” за своите дела и намерения.
Този път писмото се оказа доста по-тежко от обичайното. Марина, както винаги, го отвори със своя любим нож за разрязване, във вид на миниатюрна шпага, подарен отдавна от Серьожа. В писмото се намираха няколко листа сива хартия, изписана с непознат, наклонен, летящ почерк и съпровождаща записка от Еренбург: “Скъпа Марина, изпращам Ви писмо от Пастернак. По негова молба прочетох това писмо и се радвам за него. Радвам се и за Вас - Вие знаете как аз приемам Пастернак. Очаквам много Вашите стихове и писма!
Нежно Ваш - Еренбург”.
“Приемам”! - възкликна Марина с насмешка. - Ние го обичаме, а той ни възприема!” И се захвана да чете писмото от Пастернак.
В това писмо Пастернак изключително емоционално изразяваше отношението си към нейната поезия и обвиняваше себе си, че са се разминали, срещайки се при гроба на Татяна Фьодоровна Скрябина, която е била много близка с Марина. В това писмо пишеше: “Вие не сте дете, скъпи мой, златен, несравним поете, и се надявам, че разбирате какво означава това в наши дни, при изобилието на поети и поетеси (и то не само тия, които толерира профсъюзът, или дори не само при изобилието от имажинисти), а при изобилието даже на толкова неопорочени дарования, каквито са Маяковски, Ахматова. Простете, простете, простете”…
Писмото бе голямо, сбито, написано като залп, на един дъх - каквото бе и Марининото дихание - написано не от събрат, а - от брат по перо. Брат, непознат от нея и останал там, откъдето тя току що бе заминала; изгубен от нея и протягащ към нея ръце; брат, който тя самата “преди месец би могла да открие на сто крачки”, а между двамата от този миг се бе разпростряла цяла бездна и бе легнала граница.
Марина му отговори не веднага, позволявайки на пастернаковите новини “да се охладят” (и това - при обичайната й мълниеносна епистоларна активност!), и не така задълбочено, както й бе присъщо. В отговора си тя спомена обстоятелствата при техните случайни московски срещи, самите срещи, даже думите, които са си разменили. (Маринината памет бе упорита, внимателна, дълга - бе една от характерните за нейното дарование страни). Признаваше си, че само “веднъж съм Ви слушала на сцената, Вие тогава непрекъснато забравяхте”, че не е виждала книгите му и е прочела всичко на всичко само пет-шест негови стихотворения, не повече. Към споменаването за възможността от скорошно пристигане на Пастернак в Берлин се отнасяше приветливо-сдържано: “Пишете какво става с пътуването? Наистина ли (при положение, че се изискват визи, анкети, милиарди) - ще пътувате?… Стискам Ви ръката. - Чакам Вашите книги и Вас. М.Ц.”
Маринината сдържаност произтичаше от приглушеността на този глас - звучащ почти като неин; от немислимостта да е именно този глас, сред всички други, звучащи около нея; от насъщната потребност да се увери в истинността и непрестореността му, както и в това доколко му е подвластна или не; от необходимостта да му даде време - да се разсее, (”амин, разпръсни се!”), или да се загнезди и да се настани в нейната душа, ако е наистина той.
В нейното заминаване от Берлин в навечерието на пристигането на Пастернак имаше нещо сходно с бягството на нимфата от Аполон, нещо митологично, не от този свят - при всичката й несъмнена разумност на решенията и постъпките - защото за Чехия трябваше да се пътува в началото на есента, за да може да се устроим и да се приспособим в селцето преди да е настъпила зимата, винаги трудна за новопристигналите, даже в градски условия.
А може би това бе - не по-малко митологично - бягство от вече разпознатото, реално съкровище в ръцете й, от приемането му като награда, от нежелание да го раздели с всички други в безвъздушното пространство, обкръжаващо масите в “Прагердиле”; тази боязън от чуждите урочасващи очи, която бе присъща на Марина с нейния стремеж и привързаност към тайнствеността на съкровището: било то книга, късче природа, писмо - или човешка душа… Защото Марина бе велика владетелка в света на нематериалните ценности, която не търпеше съсобственици и любопитни…
Така или иначе, нейното “чакам Ви” се оказва абсолютна поетическа волност в 1922 г. - и абсолютна човешка истина през дългите последвали години.
Отношенията, установили се между двамата поети, не са имали и нямат подобни на себе си - те са уникални.
Двама души - той и тя! - връстници, равносилни във вроденото и избрано (въпреки внушаваната им музика или изобразително изкуство!) поетическо призвание, едноезични, живеещи рамо до рамо в едно и също време, в един и същи град и срещали се в него епизодично, се откриват един другиму едва в непоправимата раздяла, само в писмата и стиховете, като в най-силната от всички земна прегръдка!
Това бе истинска дружба, дълго съдружество и истинска любов, и писмата им, които ги вместват в себе си, са не толкова подробна и разгърната история на техните отношения, дела или дните на пишещите, но и техни автопортрети, без украшения и изкривяване.
Не зная дали всички писма на Пастернак са били донесени от Марина в Съветския съюз през 1939 г. (тя пазеше всичко, всичко, включително и бандеролите на получените писма), но донесените са се съхранили без загуби, защото ничии чужди ръце, нито любопитство, небрежност, корист не са се докосвали до тях три и половина десетилетия.
Пастернак разказва в своите спомени за загубата в годините на войната на някои от писмата на Цветаева. И добре, че някои са имали копия, направени от някогашния приятел на Пастернак и Асеев - А. Кручоних, който, без знанието на Борис Леонидович, снабдявал с тези машинописни копия разни мастити колекционери.
Освен това, доста чернови и наброски на много от писмата й са се съхранили в нейните тетрадки - в архива й.
Писмовната връзка на Марина Цветаева с Пастернак продължава от 1922 до 1935-36 година, достигайки апогея си през двайсетте години и постепенно затихвайки изцяло. От различните по време предполагаеми срещи не се е състояла нито една; срещнали са се - неочаквано и неудачно - през юни 1935 г., когато Борис Леонидович пристига в Париж на Международен конгрес за защита на културата от фашизма. Пристигнал там вече след откриването на конгреса, болен, в дълбока депресия, предизвикана от събитията и промените в личния му живот, до шия потънал в тези събития, сред които, както се струвало на Марина, място за нея не могло да има. Тази отчужденост и затвореност не толкова са я потресли и дълбоко наранили, колкото това, че задочните им отношения са били за нея опора и убежище от реалните неудачи и обиди през последните години на емиграцията.
По-късно, след връщането на Марина в СССР, тя се е виждала с Борис Леонидович доста често, той много и усърдно й помагал и я е поддържал, но с висотата на тяхната дружба било свършено: веднъж слезли от там, втори път да се вдигнат до нея било невъзможно, както е невъзможно два пъти да влезеш в една и съща река.

Влиянието върху творчеството на Цветаева от кореспонденцията й с Пастернак е толкова значително, толкова своеобразно, защото се изразява не в присвояване или поглъщане на едната личност от другата, не в една или друга степен на “асимилация”, не, то се проявява определено в творческата самоотдаденост на Марина - самоотдаденост, която има конкретен адресат.
Стихотворенията, посветени от Марина на Пастернак или непосредствено вдъхновени от него, не са толкова много: не по-малко са посветените на Ахматова, или Блок, или хикс, или игрек, посвещавала ги е без да се надява, че гласът им ще достигне до техния слух, че ще ги чуят. Но затова пък всичко, което е създадено от нея през двайсетте години на ХХ век и в началото на трийсетте, в годините на нейната творческа зрелост и щедрост, (от какво и от що ли не се е вдъхновявало това създание) - всичко това, от сърце, е било насочено, прицелено, фокусирано към Пастернак, обърнато към него като молитва.
В него тя намира тази слухова ниша, която единствено я вмества с ненаситността, с която твори, живее и чувства.
Пастернак я е обичал, разбирал я е, никога не я е съдил, хвалил я е и иззиданата от похвалите му циклопска стена я е ограждала от несъвместимостта с обкръжаващата я действителност, от неуместността й сред околните… Тази похвала е била необходима на Марина, иначе тя би закреяла от авитаминозата на недолюбеността, недоразбраността или би се взривила от своята несъразмерна мярка, с която мереше четящите я и критикуващите я в емиграция. (Не става дума за няколкото близки и верни приятели, разбира се.)
Засилената през този период усложненост на нейния поетичен език, (разбираем за масовия читател през седемдесетте години на ХХ век, но труднодостъпен за “избрания” читател от двайсетте години), също отчасти обяснява Маринината устременост към Пастернак: език понятен за двамата, недостъпен за другите! Защото усвоилите четири правила в аритметиката до определено време, може и никога да не разберат тайната на висшата математика…
…Марина вече беше в Чехия, когато Пастернак е в Берлин, и така не се осъществява една от евентуалните срещи. Тя не би могла да тръгне и да отиде до Берлин просто така набързо, не само защото не е имало кой да “натисне институциите” за толкова кратко време да й издадат виза, а и защото такова пътуване не е било по джоба й, както и главно - защото би противоречало на отговорността й пред близките, за които тези средства биха могли да са от полза. (Всичко в Чехия се оказа “не по джоба й”, освен Пражките предградия, където природата е наистина прелестна…) Но това е външната, битова страна на невъзможността. Марина, с нейната енергия и воля за борба, може би щеше да намери начин, ако беше убедена в необходимостта от срещата и в своята вътрешна готовност за нея. И ако тайно не се е бояла от нея…
И с тревожна вяра, с тревожен възторг Марина приема предложението на Пастернак, романтично и невъзможно за сбъдване, да се срещнат във Ваймар, под сянката на обожавания и от двамата Гьоте - през май, 1925 година. По този повод Марина пише в писмото си: “Пастернак, аз с такава сила мисля за Вас - не, не за Вас, - за себе си без Вас, за тези фенери и пътища без Вас, - ах, Пастернак, нозете ни милиарди версти ще преминат, докато се срещнем!…” В отговор Борис Пастернак пише: “…Да Ви обичам, както трябва, няма да ми позволят, и разбира се - Вие няма да ми позволите! А как Ви обичам, Марина! Така свободно, като нещо вродено, така обогатяващо чисто. Като душа, която излита от ръцете, нищо по-леко няма от нея!…” и още: “…А след това ще бъде лятото на нашата среща. Аз го обичам, защото това ще бъде среща, чиято сила знам, тоест това, което ми е по-близко от всичко друго, и което аз съм срещал единствено в музиката, но никога не съм срещал в живота… И ето, че писмото пак не може да изрази всичко. Може би то дори Вашите стихове разказва със свои думи. - Колко са превъзходни!…”
Марина отвръща: “…Аз ще бъда търпелива и ще чакам срещата ни като смърт… Вашето признание за мен като поет ме докосва… Ничия похвала и ничие признание не са ми нужни, освен Вашето. О, не се бойте от моите безмерни думи, тяхната вина е в това, че те са просто думи, тоест не могат да бъдат все още само чувства… Мисля, че никога няма да Ви кажа тази дума. От упорство. От суеверие…”.
През 1924 година Пастернак съобщава на Марина за раждането на сина си и тя го поздравява. През 1925 година Марина ражда своя син, когото назовава Георгий. Преди това тя пише на Пастернак: “Борис, скъпи, не зная дали е достигнало до Вас моето предишно писмо… Но ако не се е получило - ще кажа кратко: през февруари чакам син… Аз Ви го посвещавам, както древните са посвещавали своите деца - на божествата си…”. С името на своето “божество” тя, обаче, не назовава сина си. В своята тетрадка, след раждането на детето, Марина е записала: “Наричайки сина си Борис, аз ще въведа Борис Пастернак в семейството, ще го направя с нещо общ, ще го опитомя и така ще го изгубя за себе си… Тънко, но рязко усещане… Името Борис няма да го направи поет, нито Пастернак”… А на Пастернак пише: “На 1 февруари, в неделя, по обяд, се роди моят син Георгий. Борис, той беше девет месеца в мен и десет дни на свят, но желанието на Серьожа (не изискване!) бе да го назовем Георгий - и аз отстъпих. И се почувствах облекчена! Знаете ли какво чувство ме изпълваше? Смут и някаква вътрешна неловкост: Вас (любов!) да Ви въведа в семейството, да Ви опитомя като див звяр: любов!, обезвреждаща пантерата…”
Кореспонденцията на Марина и Пастернак продължава във времето… В емиграция Марина, пишеща труднодостъпните си стихове, дори и не е могла да мечтае те да бъдат видени от читателите веднага. Тя въобще не е могла и да мисли за каквито и да е срокове, в които те ще достигнат до читателя, в чуждата страна, защото този читател (не просто един читател, а читателят като естествено-масово явление) в емиграция за нея не го е имало, той не е съществувал и е нямало откъде да се вземе при тези времена и условия. Той, читателят, свикнал с традиционните писатели и поети, както и с традиционните литературни критици, нямал влечение към новото, не е бил съпричастен към нея нито в съня си, нито с душата си, нито с труда си, нито с ума, бил е просто равнодушен и глух, като пън за новостите. През 1927 година, на въпрос на Пастернак не страда ли Марина в емиграция от несправедливата неизвестност и непризнание, тя му отговаря: “Ти се вълнуваш за славата. За това, че губя своя “час на славата”. Има ли в това горчивина? Досада, по-скоро. И ето защо: когато пиша, аз не мисля за нищо, освен за стиховете си. След това, когато ги напиша - мисля за теб. А когато ги напечатам - за всички. И моето дълбоко убеждение е, че, ако печатах в Русия, всички щяха да ме разбират. Да, да, всички - заради моята простота; защото всеки би намерил нещо свое, защото аз съм множествена. И тази любов щеше да ми е достатъчна. Просто в Русия сега има едно пустеещо място, и то по право е мое… Но ако се върнем към славата - моите книги ги няма в Русия, затова и поетът също го няма… Моето откъсване от живота става все по-непоправимо. Аз се “преселих”, отнасяйки със себе си всички страсти, всичко съхранено - не сянката на обезсиления живот, а живият - от живите…”
На тази беда, на това откъсване от “живите”, Пастернак не е могъл да помогне. Но и кой би могъл!? Откъсвайки се от Русия, не вписваща се в емиграцията, Марина постепенно ставаше като остров, отделен от родния материк от течението на Историята и от собствената си съдба. Ставаше все по-самотна, като остров, с всичките негови (нейни!) неоткрити съкровища…
Години минават, плановете, неосъществими на практика, се разсейват и разтопяват във времето, съдбата остава все така неистинска и непоносима, децата и грижите растат, а писмата - от 1931 година нататък, идват все по-рядко. “Стиховете са уморени!” - казвах аз, малката, на Марина, когато не й се пишеше. Настъпи време, когато се “умориха” и Пастернаковите писма. Почувствала неуловимата промяна в тоналността им, Марина престана да ги “предизвиква” и да ги чака, издържаше много дългите “контролни” паузи между получаването им и отговорите, но не можеше да усмири натрупващата се горчивина. През 1935 година, десет години след несбъдналата се среща във Ваймар, се състоя една бегла и бедна среща в Париж, зад кулисите на Всемирния конгрес на дейците на културата… Тогава, на връщане през Берлин, Пастернак не успява да се срещне с родителите си, които не е виждал 12 години. В последните писма до Марина се усеща някакъв спад на емоционалността и охладняване. Това наранява Марина, признаваща само силната емоция, непризнаваща никакви депресии, неразбираща никакви болести. Струвало й се е, че това са лоши черти на характера, изпуснати на повърхността - отпуснатост, безволие, егоизъм, слабости, на които, според нея, човек (мъжът!) няма право. И от нейна страна последва отговор, по-скоро отпор, от който, в тогавашното си състояние, Пастернак най-малко е имал нужда. Този отпор на Марина е един от най-ярките и яростни цветаевски писмовни автопортрети, горчива и гореща проповед за жизнеутвърждаващото и действено начало - като основа на основите.
Ако на двамата поети не им е било писано да се срещнат в живота, както в писмата и ръкописите, те все пак са успели да се простят. Борис Леонидович, заедно с един млад поет тогава - Виктор Боков - придружил Марина при евакуирането й (от което упорито се мъчил да я откаже!) - през юли, 1941 година, от Северната речна гара на Москва. През август, 1941 година Марина Цветаева се самоуби в Елабуга.