подбор и превод: Георги Ангелов

…Борис Александрович Садовской - значим, ясен, странен и нещастен.

Александър Блок, след 5-часово общуване с поета у дома, дневник, 13 ноември 1912 г.

Пастернак се е опитвал да пише проза и стихове от 1908 или 1909 година. Периодично му се налагало да чете стихове на познати и приятели. По късни спомени на Пастернак, първият добронамерен отзив бил на поета и критика Сергей Николаевич Дурилин (1877-1954), който въвел Пастернак в кръга на московското издателство на символистите “Мусагет” и го запознал с участниците в кръжока на поетите и музикантите “Сердарда”, събиращи се в дома на поета и преводача Юлиан Анисимов. Там идвали поетите Б. Садовской, Н. Мешков, А. Гуриев, композиторът Б. Красин, издателят А. Кожебаткин. Бобров и Локс също си спомнят, че са подкрепяли поетичните опити на своя приятел. Може да се предположи, че през пролетта на 1913 се състояло четене на стихове на Пастернак в дома на Анисимов в присъствието на Борис Садовской (1881-1952). Садовской, имащ репутацията на поет-консерватор, в този кръг бил възприеман като най-стар и опитен. Според спомените на Локс, той се отнесъл крайно неприязнено към стиховете на Пастернак.

К. М. Поливанов, “Пастернак и съвременниците му. Биография. Диалози. Паралели. Прочити”

Б. А. Садовской е много симпатичен, архаичен - първият човек, който виждам да носи в душата си характера на старинността, поезията на дворянството. Но всичко това е дребно, куцо, без философия.

Корней Чуковски, Дневник, 8 юни 1914 г.

Освен Борис Садовской и Шкловски, нямаше никого… Започнах да чета басните на Крилов, Садовской каза: ето велик поет!

Корней Чуковски, Дневник, 15 юни 1914 г.

Никога няма да забравя как се срещнахме веднъж в “Прилепа” на репетиция. Струва ми се, че беше през есента на 1916 година. Болен, едва движещ краката си, обути във валенки (обувки вече не можеше да носи), постоянно отстъпващ, падащ, Садовской ме заведе в осветения ъгъл на празната столова, седна зад дълга дъбова, незастлана маса - и под звуците на някаква “Катенка”, носеща се от залата, заговори. С болка, с отчаяние говори за войната, със злобна ненавист - за Николай II. И заплака, а плачещият Садовской - не беше леко, нито често зрелище! После изтри сълзите си, погледна ме и каза с усмивка:
- Всички вие погубихте Русия, проклети либерали. Е, Бог да е с вас.

Владислав Ходасевич, “В памет на Б. А. Садовски”, 1925, в. “Парижки новини”

Нашата революция ще се стори невинно забавление пред това, което ще се разрази на Запад и ще завърши едва в Америка.

Борис Николски, в писмо до Садовской, 26.10.1918 - 8.11.1918 г.

Простете ми, дълбокоуважаеми Борис Николаевич, че поради болестта си Ви пиша с молив и Ви безпокоя по лична работа.
Вече над 5 години ме измъчва tabes dorsalis. Усилването на болестта ми съвпадна с кървавите и разрушителни ужаси от последните две години и като цяло превърна живота ми в кошмар. Сега вече свикнах с нея; болестта спря и се появиха дори признаци на подобрение. Но през това време преживях огромна духовна криза.
Оказал се очи в очи с вътрешната си празнота и откъснат от предишния си външен живот, потърсих спасение у мъдреците. Кант ми помогна малко, а Шопенхауер направи така, че два пъти ме сваляха от въжето. Жаждата за смърт особено ме измъчваше в последно време и само по случайност останах жив.
Опитах се да прибягна до религията, но православието след 27 февруари 1917 г. ми стана чуждо, а да падна в нозете на Христос не мога и не смея.
Съвсем наскоро прочетох книгата Ви “Отговор на Метнер” и сега стоя… къде? пред какво? Страхувам се да дишам, защото предчувствам… какво? Не знам, а само викам: “вярвам, помогни ми в моето неверие!”
Намерих Щайнер, но се страхувам да го чета. Моля Ви, скъпи Борис Николаевич, помогнете ми: посочете ми как и в каква последователност да чета, и какво именно. Искам да чуя Вашите думи. Моят страшен опит ми дава право на това. Нима съм умряло за живота зърно или погинала душа, обречена на геената? Катарзис ли е всичко това или е само смърт?
Лекарите ми поставиха диагнозата циклотимия (променливо настроение).
Прострете към мен братска ръка за помощ, не позволявайте да погина. Ще приема съвета Ви за указание свише.

Ваш от сърце Борис Садовской.

15 дек. 1918 г., Нижни Новгород, Тихоновская, 27
Борис Садовской, писмо до Андрей Бели, 1918 г.
(РГАЛИ. Ф. 53. Оп. 1. Д. 262).

Викат ме до един болен вече втори път. Това е известният наш поет и писател Садовской, който написа “Ледоход”. Живял е живот на блудник и атеист. Сега се разплаща за миналия си живот (впрочем, той е млад човек, на 35-40 г.), прикован към креслото и постелята. Но макар и сега да е жалък на вид, душата му се е разкаяла за всичките си прегрешения, а болестта, от една страна, е пречистване за предишните му грехове, от друга - подбуда за духовен живот. Господ не го оставя със Своето утешение.

епископ Варнава (Беляев), Дневник, 1921 г.

Проценко П. Г. Биография епископа Варнавы (Беляева) // В небесный Иерусалим. История одного побега. Н. Новгород, 1999. С. 274)

В Нижни живее поетът и прозаикът Борис Садовской, който понастоящем обработва незавършените си произведения и пише “Спомени”, които ще се появят в 6-ти том на пълните му събрани съчинения.

Г. Шмерелсон, “От литературната провинция”, 1921 г., сп. “Вестник литературы”. Тук за първи път се споменават подготвяните от поета “Записки”. Събраните съчинения на Садовской така и не се появяват, а “Записки”-те си той предлага без успех на много издателства.

Казах ти, че твоите мемоари могат да се издадат в нашата поредица “Записки от миналото”, и сега повтарям - заеми се, моля те, с тяхната обработка за печат и ми ги изпрати. Почти гарантирам, че ще ги вземе Сабашников, с когото вече съм говорил за това. <…> Помисли, брат. Много ми се иска да видя спомените ти отпечатани.

…
…Сабашников чете прекрасните ти спомени. Трудно ще е да се прокарат през глупавата цензура. Необходимо е предисловие, но не от мен, а от марксист с име. Мисля за Коган.”
М. А. Цявловски в писма до Садовской, 1925 г.

Издаването на “Записките” в издателството на М. и С. Сабашникови не се осъществява.

“Молбата Ви относно мемоарите Ви, които много заинтересуваха „Издателство на писателите” в Ленинград, предадох на Борис Михайлович Айхенбаум, и той сам ще ви пише, изглежда, за своето съгласие.”

В. А. Мануйлов в писмо до Садовской, 9 декември 1931 г.

В Издателство на Писателите отдавна съобщих за Вашето предложение. Отговорът беше такъв: “Това е интересно. Предайте му молбата ни да ни изпрати ръкописа си”. Положението сега, както вероятно знаете, е такова, че не може да има никакви гаранции, никаква увереност. Даже сключените договори се развалят по неочаквани съображения. Но мисля, че не пречи да се опита.”

Борис Айхенбаум в писмо от Ленинград до Садовской, 12 януари 1932 г.

“Многоуважаеми Борис Александрович! Направих справка в “Издателството на Писателите” - ръкописът е отклонен. Не се изненадвайте - за последните месеци са отклонени всички нови ръкописи, в това число и един мой… Съобщих адреса Ви в издателството и те ще Ви изпратят ръкописа. Стискам ръката Ви. Б. Айхенбаум”.

Борис Айхенбаум в писмо от Ленинград до Садовской от 27 април 1932 г.

Спомените на писателя не са издадени в “Издателство на Писателите” в Ленинград.

Заварих стара историческа Москва, близка до епохата на “Анна Каренина”, пълна с преданията от 40-те години… Трамваи нямаше. Конете, звънейки, си пробиваха път като костенурки от Разгуляй към Новодевичия манастир. Москва приличаше на огромен губернски град. Автомобилите бяха изключение; по улиците и булевардите можеше да се разхождаш, да мечтаеш и да гледаш небето. Арбат - целият розов, като пролетна приказка. Грохналата развалина Воздвиженка, веселата Тверска, благоприличният Кузнецки. Край Илинските врати книжарски дюкянчета, сергии, викове на разносвачи. Чуваше се как гукат гълъби и се заливат петли. Къщички, градини, портички. Камбанен звън, файтонджии, пресечки, бели подове, знаменитият с блините си хан на Егоров от 1790 година. Още бяха живи престарелият Забелин, куцият Бартеньов, суровият Толстой. В Сандуновските бани обичаше да ходи Боборикин. На Голяма Московска можеше да срещнеш Чехов, стоящ сам на чаша чай.

Борис Садовской, в автобиографичните си “Записки”

Аз преживях исторически промени с небивала, невъобразима широта и сила. Пътувах в чичиковската бричка, спирах в същите хотели, на същите станции, където и Гогол, ядях същите гозби, гледах същите надписи, слушах същата реч. Краят на първия том на “Мъртви души” за мен е жива, близка съвременност. Заварих и аеропланите. Първите автомобили, кинематографи, радио - всичко това се появяваше едно след друго пред очите ми.”

Борис Садовской, в началото на 30-те г.

“Не сме се виждали от 25 години. Това е такъв срок, като да речем, от Рюрик до 1914 г. През цялото време бях “насаме със себе си”, без да напускам креслото, и придобих такива вътрешни съкровища, за каквито не съм и смеел да мечтая. Предишните ми интереси (Вие ми ги напомняте в писмото си) пред сегашните са като зрънце грах пред слънцето: формата е същата, но съдържанието и размера са различни.”

Борис Садовской, в писмо до Корней Чуковски, януари 1941 г.