Еужениу де Андраде

превод: Златка Тименова - Вълчева

ВЛЮБЕНИТЕ БЕДНИ

Гледаха открито всеки минувач.
Притежаваха легенди, митове
и зъзнещо сърце.

Притежаваха градини, където луната и водата
се разхождаха хванати за ръце,
а брат им беше ангел от камък.

Притежаваха както всички
чудото на всекидневието,
стичащо се по покривите;
и искрящи като злато очи,
в които горяха
най-непокорните мечти.

Бяха гладни и жадни като животни,
мълчание
обгръщаше стъпките им.

Но при всяко движение,
една птица излиташе от пръстите им
и, заслепена, проникваше в пространството.

КРИСТАЛИ

1.
С думи обичам.
2.
Покланяй се като роза
само когато вятърът минава.
3.
Събличай се
като росата
върху утринната черупка.
4.
Обичай
както реката изкачва последните стъпала
преди да заспи в леглото.
5.
Как можем да разцъфнем
под тежестта на толкова светлина?
6.
Временно съм тук:
обичам преходното.
7.
Където се надявам да умра
дали все още ще е сутрин?

МЪЛЧАНИЕ

Когато нежността
изглежда вече уморена,

a сънят, най-несигурната лодка,
тъй се бави…

и очите ти сини
се втурват

и в моите търсят
спокойни води,

тогава ти говоря за думите,
отчаяни и пусти,

смаяни от мълчанието.

ДУМИТЕ

Като кристал са,
думите.
Някои - острие на нож,
пожар.
Други -
едва капки роса.

Идват тайно, натоварени със спомени.
Плават несигурно:
лодки или целувки,
водите потръпват.

Объркани, невинни,
леки.
Изплетени от светлина,
донасят нощта.
Макар и бледи,
напомнят за зелени райски поляни.

Кой ги чува? Кой
ги прибира,
бездушни, разпилени,
в техните недокоснати черупки?

МАРТ СЕ ЗАВЪРНА

Март се завърна, тази
натрапчива лудост на птиците
отново е пред вратата ни
въздух

като от стъкло прерязва сърцето.
Планините, и те пеят:
почти никой от нас
не ги чува, разсеяни

от монотонното сричане на вятъра
или на някои други поклонници.
Вече знаеш, че все още изпитваме
свян,

а към света -
едно огромно, огромно безразличие.

ОБИЧАХ ТЕЗИ МЕСТА

Обичах тези места,
където слънцето
тайно се оставяше да го погалят.

Където устните се разхождаха,
където ръцете лудуваха невинно,
сега мълчание припламва.

Обичах както някой троши камък,
или се губи
сред спокойния цъфтеж на въздуха.

СЕГА ОБИТАВАМ ОЧИТЕ НА ДЕЦАТА

Сега обитавам очите на децата,
насочвам светлината, за да ги виждам по-добре.
Синьото се приближава до зеницата.

На този площад, който ми напомня за друг
по-стар, гълъбите кацат
и пият самота от моите ръце.

И така, внезапен аромат
донася слънце, или една пчела,
или тези очи, където сега обитавам.

СБОГОМ

Изхабихме вече и думите по улиците, любов моя,
това което ни остана не стига,
за да прогони студа между четирите стени.
Изхабихме всичко, освен мълчанието.
Изхабихме очите си със солени сълзи,
изхабихме ръцете си, стискайки ги силно,
изхабихме часовника и крайъгълните камъни
в ненужно чакане.

В джобовете си не намирам нищо.
Някога можехме да си дадем толкова много.
Сякаш всичко бе мое:
колкото повече ти давах, толкова повече имах за теб.

Някога ти казваше: очите ти са зелени риби.
И аз вярвах.
Вярвах,
защото, когато бях до теб
всичко бе възможно.

Но това бе по времето на тайните,
по времето, когато тялото ти бе аквариум,
по времето, когато очите ми
бяха наистина зелени риби.
Днес са просто моите очи.
Не стига, но е така,
очи като всички други.

Изхабихме вече думите.
Сега когато казвам: моя любов,
вече нищо не се случва.
А някога, преди думите да се изхабят,
сигурен съм,
че цял свят потръпваше,
макар и само да прошепнех името ти
сред мълчанието на сърцето си.

Вече нямаме какво да си дадем.
У теб
е пустош, която нищо не очаква от мен.
Миналото е захвърлено като парцал.
Вече ти казах: думите са изхабени.
Сбогом.

ТОВА, КОЕТО ДИША У ТЕБ СА ОЧИТЕ

Това, което диша у теб са очите,
синьо слънце без бръчки,
първи приливи на нежност.

Устата с вкус на лодка!
Това понякога се нарича младост,
или звезда от ярка кръв.

С гръб към нощта, пламтящата земя
е сякаш река.