Влад Ривлин

превод: Георги Ангелов

Посвещава се на ветераните от Великата Отечествена Война, които познавах лично, на моите близки, на всички онези, които съхраниха вярата си и верността си към своето отечество. Образът е събирателен. Всички съвпадения са случайни, имената са измислени.

Опитваха се да ги закрият вече шест години. Прекратиха държавното им финансиране още по-рано - в самото начало на перестройката.
Но списанието както и преди излизаше редовно.
Главният му редактор - Давид Абрамович Бродски и онези, които му останаха верни, не се предаваха и отчаяно се сражаваха за правото на живот на “Съветска Родина”.
Те се издържаха за сметка на пожертвуванията от обществени организации и, както е прието да се казва, “частни лица”.
Парите катастрофално не достигаха и вече повече от година списанието излизаше нередовно, а тиражът му наброяваше общо няколкостотин.
Самият Давид Абрамович ръководеше списанието на обществени начала от момента на създаването му.
Това беше юношеската му мечта, която той успя да въплъти в живота едва в старостта. Като млад пишеше стихове и дори известно време беше кореспондент на един от местните младежки вестници.
Но когато го призоваха в армията, той реши да посвети живота си на военното дело.
Пенсионирайки се като генерал, той отново се върна към литературното творчество, когато вече надхвърляше 70.
Написа книга за своите бойни другари, с които беше воювал заедно, после се зае с историята на семейството си.
Книгите му не останаха незабелязани не само в Съюза, но и зад граница.
Книгата му за съдбата на еврейското гето, където беше загинала майка му и сестрите му с децата им, предизвика яростта на ционистите по цял свят.
В книгата си той цитираше архивни документи, доказващи сътрудничеството на ционистките организации в Западна Украйна с фашистите. Ционистите пък той открито обвини в гибелта на своите близки.
Онези на свой ред го обвиниха в предателство и страхливост, че уж му е поръчано да напише книгата, така както после му било наредено да оглави списание на идиш и руски и той не посмял да откаже.
Тази версия би могла да се стори достатъчно правдоподобна на обикновения гражданин, но с разрушаването на СССР, той не само не се отказа от възгледите си, но и упорито продължи да отстоява списанието си, което не му носеше нито доходи, нито обществени блага.
От самото начало на перестройката той тръгна срещу течението, изказваше се срещу унищожението на страната и критикуваше народните фронтове.
Вече го нямаше СССР, цялата му редакция сега се състоеше от трима души и всеки ден получаваше обаждания и писма със заплахи и настоявания да се “разкае”.
Кметството предприемаше всички мислими и немислими усилия, за да го изсели от сградата, което заемаше.
Но той всеки ден идваше на работа така, сякаш нищо не се беше променило през тези години.
Идваше всеки ден точно в осем и тридесет сутринта.
- Как успявате никога да не закъснеете?!- изненадваше се помощницата на генерала, миловидната, 24-годишна Таничка.
- По Вас може да се сверява часовника - неведнъж се възхищаваше тя.
Таничка винаги гледаше на стареца с неподправен възторг и сивите й очи при това някак особено блестяха.
- Старая се - усмихваше се старецът.
При вида на Таничка на лицето му винаги се появяваше топла усмивка.
Имаше в тази Таничка нещо трогателно, и гледайки я, той като че ли сам се подмладяваше. Ето и днес тя посрещна “дядото” радостно усмихната.
- Здравейте, Давид Абрамович! - весело възкликна тя.
- Здравей, внучке - закачливо усмихнат, я приветства в отговор “дядото”.
- Е, с какво ще зарадваш “дядо” си”? - весело я попита генералът.
Усмивката изчезна и лицето на момичето се изпъна и като че ли отслабна.
- Е - игриво я окуражи генералът - кажи ми нещо хубаво.
Вместо отговор, тя мълчаливо подаде на стареца внушителен плик и му показа купчината писма, извисяващи се над бюрото в кабинета на генерала.
- Какво, поредният ултиматум ли? - някак игриво се усмихна “дядото”. - Не се разстройвай, внучке (той на шега я наричаше внучка, тъй като знаеше, че помощниците му обичат да го наричат зад гърба “дядо”).
- Ще устоим. Не само това сме преживели. - Той направи пауза и уверено каза:
- А победата все пак ще бъде наша - произнесе го спокойно, но така, че едва ли някой би поискал да спори с него.
Девойката крадешком хвърли към стареца поглед, пълен със съмнение, но това не остана скрито от него.
- Да, дъще, не се съмнявай - каза той. - “Нищо не може да ни свали от седлото”, издекламира той стиха на един от любимите си поети и вече сериозно добави: - Не за първи път виждам всичко това - и хвърли пълен с презрение поглед зад прозореца.
- Надига се пяната и изчезва, а животът като река отново поема по своя път - продължи той. - Знам го от собствен опит. Не можеш да си представиш колко такива опити е имало да се върне историята обратно. Но още никой не е успявал. - уверено каза старецът и отново се усмихна с меката си усмивка, сякаш искаше да ободри “внучката” си.
Сърцето на девойката се сви.
Беше й мъчно за него. “Господи, той живее в своя свят и не иска да види какво се върши наоколо”.
Беше й страшно, тя се боеше за дядото, за себе си… Но все едно тя за нищо няма да го остави, колкото й да й е страшно.
А й беше страшно наистина.
Вече два пъти идваха някакви подозрителни типове, всички млади, здрави, облечени с вносни дрехи.
Първия път те дойдоха, както заяви главният сред тях, “просто да поговорят”.
Но генералът, разбирайки кои са, ги изгони на улицата.
Втория път дойдоха вече в отсъствието на “дядото”.
Онзи главният – истински мъжага, сграбчи Алевтина Яковлевна и Таничка за яката като котета, натика ги в тоалетната и ги заключи там, а помощниците му през това време преобърнаха всичко с главата надолу в кабинета на “дядото”.
След като се върна и видя погрома, старецът зауспокоява Таничка заедно с Алевтина, а после всички възстановиха реда.
Извиканите от “дядото” милиционери се повъртяха, нещо потърсиха, поогледаха и си заминаха. С това и работата приключи.
- Неспокойно стана у нас - каза генералът, обръщайки се към Таничка. - Впрочем, на война като на война, - добави старецът. Той специално сложи ударението на последната фраза. - Така че за теб, Таничка, е по-добре да бъдеш в тила, докато ние тук на предната линия възстановим фронта - усмихна се той.
Таничка, която още не можеше да дойде на себе си от преживяното, изведнъж се преобрази.
Очите й заблестяха като на тигрица.
- Оттук не мърдам- заяви тя с тон, нетърпящ възражение.
Старецът се усмихна.
- Добре - каза той. Винаги казваше именно така -”Добре”, разговаряйки с най-близките си. - Тогава измий разплаканото си лице и се връщай при нас, работата е много - нашите “приятели” са се постарали - усмихна се генералът. - А ние с Алевтина няма да позволим да те обидят - вече съвсем бодро добави той. - Нали, Алевтина? - обърна се той към жената.
Онази уверено кимна.
- А аз и сама мога да се защитя - с юношески плам каза девойката и всички заедно се заеха да въведат ред.
От цялата му някога многобройна команда, останаха само те - двете жени, неговите верни помощници.
С бащата на Алевтина пътищата на генерала се пресякоха през войната.
През ноември четиридесет и първа батальонът, който командваше при отбраната на Москва, беше обкръжен. Тогава при него доведоха командир на рота, който изоставил подразделението си по време на боя.
По време на атаката нервите на командира не издържали и побягнал от бойното поле.
Той беше напълно сломен и стоеше пред комбата, забил поглед в земята.
-Как се казваш? - сурово попита комбатът.
- Яков - отговори офицерът.
- Вземи знамето и тръгни пред батальона. Това е единственото, което мога да направя за теб - каза той тогава.
И онзи наистина тръгна със знамето пред батальона в атака и повече никога не беше отстъпвал.
Впоследствие Яков беше награден с орден Червено Знаме.
В един от боевете той беше три пъти раняван, но всеки път бе повеждал бойците си в атака.
Те се срещнаха отново след войната, след много години, на среща на ветерани.

- А помниш ли…, а помниш ли… - все повтаряше Яков.
- Разбира се, че помня - отговаряше Давид.
Дъщерята на Яков работеше при генерала от първия ден на съществуването на списанието.
В годината, когато генералът оглави списанието, тя тъкмо бе завършила филологическия факултет на университета и Давид Абрамович я взе при себе си в редколегията.
Тогава, в началото на осемдесетте, помощниците бяха много.
Още повече бяха онези, които се обръщаха към него за помощ.
Идваха, звъняха, пишеха от целия Съюз, молеха за помощ и съдействие.
И той никога не отказваше: звънеше, пишеше, ходеше…
- Закъде пак се стягаш?! - с ужас казваше жена му, когато той се канеше да ходи да ходатайства за някого. - Долната ти граница е над 120!
- Има такава дума -”трябва”- казваше той, гълтайки хапчето си за кръвно.
Някой трябваше да влезе в специална болница, на друг да се помогне да постъпи в институт, за трети да се намерят дефицитни лекарства…
Целият този безкраен поток се нижеше вкъщи и той никога и на никого не отказваше.
С изключение на случаите, когато нагло го мамеха или ставаше дума за безделници, които за отсъствия бяха гонени от института и го молеха да ходатайства за възстановяването им.
Категорично отказваше и за онези, които бяха под съд за кражба или хулиганство.
Тук беше неумолим.
Той презираше безделниците и лъжците, дори ако това бяха негови роднини, но винаги помагаше, ако беше убеден, че на човека наистина трябва да се помогне.
За него не съществуваше думата “не мога”, и още повече, “не искам”.
- Има такава дума “трябва” - често казваше той на децата и внуците си, когато те търсеха повод някак да изкръшкат от училище или от задълженията си вкъщи.
Тогава те го слушаха и го боготворяха, жадно ловейки редките минути и часове, когато си беше у тях.
- Татко спи! – шъткаха децата едно на друго, когато си позволяваше да дремне денем - никога повече от 45 минути. По това време те всички стъпваха вкъщи на пръсти.

От времето, когато страдаше от високо кръвно, дневният сън стана за него все по- необходим.
В онези времена сънят на бащата беше нещо ритуално, почти свещено за домашните му. Децата го гледаха с възторг и искрено го обичаха.
Той никога и на никого не повишаваше глас.
Ако сгълчаваше някое от децата, го правеше винаги меко, с особен, присъщ само на него, добър хумор.
И ако те идваха при него в стаята под някакъв предлог или просто да поговорят, никога не се извиняваше със заетост и намираше време за всяко. Струваше му се, че ги е възпитал както трябва - в съответствие с онова, което го бяха научили неговият живот, чувството му за дълг и съвестта.
Но явно грешеше.

Сега, когато някога пълният му с гости дом опустя, а самият той беше стар, децата вярваха не на него, а на онова, което четяха в ярките, дебели списания, издавани в огромни тиражи.
Те живо обсъждаха прочетеното и му преразказваха съдържанието на “разобличителните” статии.
- Всичко това вече е било - спокойно отговаряше той на смайващите разкази на дъщеря си, а после и на сина, опитвайки се да вразуми децата си.
- Същото пишеха през 41-ва и фашистите в своите листовки - добавяше той презрително. - Тогава, на фронта, ние използвахме тези “разобличения” вместо тоалетна хартия, - казваше генералът.
- Колко упорит старец - възмущаваха се децата. - Той просто е фанатик. С него е невозможно да се говори - негодуваха те.
И сърцето му се свиваше от болка, когато чуваше тези техни разговори в кухнята.
На тях им се струваше, че той не чува нищо в стаята си. Но той чуваше абсолютно всичко или го отгатваше по очите им и сърцето му се свиваше от гняв задето виждаха в него само закостенял старец, изпаднал в старческо слабоумие.
А истината, според тях, беше там - в тези гланцирани списания и в натрапчивите телевизионни програми, в които от сутрин до вечер се разобличаваше кървавият съветски режим и се пееха панегирици на Запада.
Децата сега се отнасяха с него снизходително, като към дете.
По-точно, като към вдетинил се старец.
Снахата, зетят и племенниците говореха за него с нескривана насмешка, в която имаше и немалко хапливо злорадство.
- Свикнал е цял живот да командва и сега не може да се примири, че никой вече не го слуша - казваха те.
Наистина, отдавна дори и да го слушаха, то беше някак нетърпеливо, и не на сериозно, с някаква досада, като човек, разговорът с който е празна загуба на време.
- Нищо ново вече няма да каже, ще се повтаря, ще си спомня неинтересни за никого неща и ще проповядва всякакви глупости - казваше зетят.
Той считаше себе си за много умен и знаещ. И отдавна вече беше забравил времето, когато “старецът” ходатайстваше за изплашеното момче от Средна Азия да постъпи в престижен ВУЗ и после го нареди на престижна работа в един от централните вестници.
- Наистина, какво може да разбира този старец от новия живот, за който той нищо не знае? - разсъждаваше снахата, наричала го някога “татко”.
- Изживял е времето си - с иронична усмивка казваше най-голямата от племенниците на генерала, когато старецът недвусмислено се изказваше по повод на ставащото наоколо.
- Татко, сега е съвсем друго време! - често със зле прикрито негодувание възкликваше по-малката му дъщеря, която той обичаше най-много от всичките си деца, непризнавайки го дори пред себе си.
- Всичко това вече се е случвало и неведнъж - опитваше се той да вразуми дъщеря си.
И макар, че дъщеря му вече наближаваше четиридесетте, разговорът им напомняше спор между самоуверен подрастващ и мъдър родител, с богат жизнен опит зад гърба.
Снахата и зетят отдавна не го наричаха както по-рано “татко”. Отначало те започнаха да го наричат по лично и бащино име, а после изобщо спряха да се обръщат към него, ограничивайки се при среща с нищо незначещото “Как е здравето?”
Впрочем, те се стараеха да избягват общуването с него – старецът имаше остър език.
На въпроса за здравето той понякога отвръщаше със сарказъм: “За съжаление, с нищо не мога да ви зарадвам. Здравето ми е отлично”.
Те не смееха да отвръщат на резкостта му, но злорадо се усмихваха и при това очите им казваха:”Времето ти мина”.
Но най-лошото не беше в това.
Най-страшното за него беше, че всички те бяха минали на страната на враговете му.

-За какво ви е всичко?! Все едно, нали ще закрият списанието ви - убеждаваха го близките роднини.
- Ще видим кого ще закрият - спокойно отговаряше старецът.
Какво се случваше в живота на близките му, той сега научаваше най-вече от разговорите, които децата водеха помежду си.
И само жена му - неговата вярна и неразделна спътница в радост, горчилки и във всички изпитания, го боготвореше както и по времето, когато бяха двайсетгодишни.
Тя се стараеше да го запази, доколкото е възможно, от всички сътресения.
Когато децата или внуците започваха да спорят с него, тя категорично заявяваше:
- Прекратете незабавно!- и с тревога погледаше мъжа си.
- Не се вълнувай, Етя - успокояваше я той. - Това не е за първи път в нашия живот. Издържахме тогава, ще издържим и сега.
Любимата му Етя само незабелязано, горестно въздъхваше.
А той отново беше на война и врагът отново беше на прага, опитвайки се да му отнеме най-скъпото - семейството, неговата крепост.
Сега той често мислеше защо децата, които отгледа, слушат не него, а врага.
Къде сгреши, какво пропусна?
Или може би за всичко е виновна старостта?
Но не, умът му бе запазил яснота, на която биха завидели мнозина млади.
Тогава какво?
- Старец, какво да го правиш? - усмихваше се внучката.
Той наистина беше много стар, този генерал.
Побелял, висок, много пълен, с червено лице от постоянно високото кръвно.
И само внукът му, синът на по-малката му дъщеря, който едва беше навършил 16, никога не си позволяваше насмешки към дядото и както и преди го обичаше и беше готов да го слуша внимателно.
Той можеше да разкаже много, този страец, запазил ясния си ум и проницателност.
Косата му изглеждаше като избелена с бяла боя, ръцете му бяха покрити с кафяви петна, а кожата му беше увехнала и набръчкана.
Но очите му бяха млади. Те сякаш грееха отвътре, неговите светло-кафяви очи.
И мощните бицепси, срещу които беше безсилна старостта, както и преди се издуваха под сакото.
Той можеше да разкаже много.
Но никой не искаше да го слуша.

На никого не беше интересно неговото сурово детство в многодетно семейство в еврейско селце, където майка му сама изгледа 11 деца след гибелта на баща му, който в отряд на ЧОН защитаваше селцето от бандите на петлюровци, върлуващи тогава в онзи край. И как се отвърнаха от тях набожните им роднини, когато бедата дойде в дома им.
И как работниците от завода, където работеше баща му - украинци и руснаци, събраха пари за семейството, а по-големите синове приеха в завода, където работеше бащата.
И как него, двадесетгодишния юноша го избраха председател на селсъвета, когато той провеждаше колективизацията в родния край.
Или за годините във военното училище и как се радваше на задушеното зеле три пъти дневно там.
Зад гърба си имаше дълъг, богат на събития, труден живот.
Бойното си кръщение получи на езерото Хасан, откъдето се върна боен офицер, с първия си боен орден.
Кратко, предвоенно щастие с Етя и после четирите дълги години на войната, от която се върна със звездата на Герой, побелял, с лице, набраздено от парчета от мини.
После беше тежкият, но щастлив следвоенен живот, раждането на първата му дъщеря, военната академиия, която завърши със златен медал и в която много години по-късно приключи военната си кариера.
Посрещна войната в Белорусия, като командир на танкова рота.
В първия й ден те отбиха четири атаки на немците, удържайки моста на Неман.
Немските самолети безпощадно ги бомбардираха от въздуха, а артилерията на врага непрекъснато обстрелваше позициите им.
На втория ден от войната тяхната дивизия изгуби половината от личния си състав и техника, но те се държаха.
На третия ден от войната немците хвърлиха в боя допълнителни части и успяха да се прехвърлят на източния бряг на Неман. Немците ги атакуваха едновременно от три страни и за да не попаднат в обкръжение, те отстъпиха към малко литовско градче, оставяйки след себе си 26 изгорени немски танка и огромно бойно поле, осеяно с останки от техника, размесена с телата на убити войници - свои и чужди. Боят за малкия литовски град продължи още два дни.
През това време градът три пъти преминаваше от едни ръце в други.
Когато свършиха снарядите му, той поведе ротата си в атака на таран срещу немските танкове. В този бой те изгубиха един танк, поваляйки 5 немски, а после с останките от дивизията отстъпваха до самия Гродно.
Отстъпваха под ударите на немската авиация и куршумите на литовците, стрелящи по тях от гората.
Гродно отбраняваха до 3 юли.
Немците ги заобиколиха от две страни и се вклиниха в съветската отбрана далече на Изток. Остана му един-единствен танк и на този танк той със своя екипаж
200 километра си пробива път към своите.
Когато свършиха горивото, те свалиха от танка картечницата, а танка взривиха. Така и вървяха към своите, поред носейки картечницата.

После беше Северен Кавказ, където за първи път прие командването на дивизия.
По времето, когато прие командването, от дивизията беше останала една рота. Оттук той заедно с другарите си по оръжие започна своя път на Запад.
После беше победоносният път през Будапеща, Виена, Прага, и близо 50 години служене на Отечеството.
Вече след войната научи, че майка му и всичките му близки са загинали в гетото.
Сега от онзи изглеждащ така отдалечен живот бяха останали само неми свидетели: снимките в албума, кителът с ордени и медали, дълбоките, побелели от времето белези по лицето и тялото.

В новата действителност безкрайният поток от молби се смени със също толкова безкраен поток от изобличения и призиви да се разкае.
Понякога това бяха същите хора, които някога го молеха нещо за себе си или за близките си. И сега купчина от тези писма лежеше пред него на бюрото му.
Не бързаше да ги отвори - предварително знаеше съдържанието им.
Пишеха му участници във войната или във всеки случай представящи се за такива, призовавайки го да се разкае, и младежи, обвиняващи го в предателство към собствения му народ.
Необръщайки внимание на отпадъчната хартия, както наричаше всички тези послания, той отвори писмото с печата на кметството, както сега се наричаше градското управление.
В писмото, подписано от кмета, сградата, която заемаше редколегията, се обявяваше за собственост на кметството, а на него се нареждаше незабавно да напусне помещението. Генералът се усмихна.
Това противостояние с кметството продължаваше вече пет години.
Започна кампанията по изгонването му още Горбачов.
Но Горбачов вече го нямаше, а той, както и преди, беше тук - в своя кабинет.
- Устояхме тогава, ще устоим и сега - на глас произнесе той.
Още в началото на перестройката го поканиха в ЦК на поверителен разговор.
- Давид Абрамович, времената се променят и ние мислим, че за вас е по-добре да разпуснете редколегията си - му каза високопоставен чиновник.
- Аз не мисля така - твърдо заяви генералът и съжали, че този тип не му е попаднал там, край Москва, когато батальонът му беше обкръжен.
Лицето на строителя на “перестройката” се изопна, в очите му се мярна зло пламъче. –
- Тогава сами ще разпуснем редколегията ви, след като не искате с добро - с нескрита заплаха каза бъдещият президент.
- Опитайте се - отговори генералът и изпълнен с достойнство, се надигна първи.
- Имам честта - каза той и се отправи към изхода.

Бележникът на генерала, набъбнал някога от адреси и телефони, сега пазеше едва четвърт от предишните имена и номера.
Някой беше заминал и сега “оттам” му пишеше писма с призиви да се разкае, обвинявайки го в предателство, а друг просто си беше отишъл.
Адресите и телефоните на най-близките помнеше наизуст.
Когато ръководителят на Перестройката се опита да осъществи заплахата си, в защита на генерала застанаха бившите му началници и колеги.
Маршал Ерьомеев заплаши тогава кмета и “строителя”, че ще изпрати в защита на своя приятел личната си охрана, а ако потрябва, и танкова дивизия.
Ултиматумът на маршала подейства и известно време не закачаха генерала.
Но сега той бе напълно сам срещу кметството и съвсем друга страната, която не познаваше.
Маршал Ерьомеев - неговият бивш командир и близък прител умря, не преживявайки разрухата на страната, на която бе служил цял живот.
Мнозина починаха, а някой беше арестуван от новата власт.
Но генералът не се предаваше.
Войната отново бе дошла в неговия дом и той се подготвяше за схватката – за последния бой в своя живот - този побелял старец с живи като на юноша, светло-кафяви очи и мощни бицепси, неподвластни на старостта.
Той се готвеше за схватката като човек, който няма накъде да отстъпва.
Беше трудно да бъде изненадан с нещо и напълно невъзможно – изплашен.
Всичко, което ставаше наоколо той беше видял неведнъж.
Все същият кръговрат: малодушие и мъжество, вярност и предателство.

Веднъж влезе в кабинета и видя в креслото си юноша с големи, нагли очи.
Юношата по собственически се бе настанил в креслото му, докато в същото време неговите приятели, също по собственически вадеха книги и списания от лавиците и мъкнеха в кабинета му някакви кутии. Генералът мълчаливо приближи плътно до юношата.
Онзи зашава в креслото.
- Ето - протегна той към генерала постановлението от кметството. - Не се вълнувайте, ще ви помогнем да си съберете нещата - вече нервно продължи юношата с гъста коса, избягвайки погледа на генерала. - Помещението ви е дадено на нас - еврейската агенция Сохнут. Чували ли сте за такава?
-Стани! - прогърмя генералът така, че чевръстите млади хора внезапно изоставиха приготовленията си.
Като змия, омагьосана от факир, юношата се изпъна в генералското кресло и странично се заизмъква иззад бюрото.
- Вън! - отново прогърмя генералът така, че дори стъклата затрепериха.
Юношата заотстъпва назад и бързо се оттегли към вратата.
Генералът тръгна срещу него като танк, но на пътя му застана друг, почти двуметров юноша.
- Млади човече - обърна се към него генералът - с вас сме в различни категории, и мисля, че двубоят ни ще завърши не във ваша полза - каза генералът и сви огромните си юмруци.
Мощните бицепси напираха под сакото му и решителността на юношата видимо понамаля.
Още пет секунди те стояха един срещу друг, накрая младите хора дружно се обърнаха и се отправиха към изхода.
- Младежи - с ирония ги спря генералът.
Юношите отново спряха.
- Моля, вземете със себе си всичко, което сте донесли. Много ви моля - добави той след кратка пауза.
След този случай го оставиха задълго на мира.
Но ето, че веднъж, преди три месеца, на вратата на кабинета му се почука отново.
Пред него стоеше старши лейтенант от милицията.
Той беше подчертано вежлив.
- Имаме постановление за изселването ви - заяви лейтенантът.- Имате точно три дни, за да си съберете вещите и да напуснете сградата. Иначе ще бъдем принудени да ви изселим насила - със запъване добави офицерът.
Очите на стареца потъмняха, но той бързо се овладя.
- Боя се, че ще ви се наложи да щурмувате сградата, старши лейтенант - с привичната си ирония отговори генералът.
Офицерът леко побледня.
- Моля ви, напуснете помещението - помоли генералът.
- Помнете - три дни - каза офицерът на тръгване, опитвайки се да запази вид.
След заминаването на милицията, той се приближи към работната си маса и извади от вградения сейф своя пистолет награда.
После позвъни на жена си.
- Днес няма да се върна, не ме чакай - каза той в слушалката.
- Не знам, минахме на обсадно положение - съобщи на жена си в отговор на недоумението й. 45 минути след този разговор, жена му пристигна.
Тук вече бяха Алевтина и Таня, а след известно време кабинетът на генерала започна бързо да се пълни с хора, както някога, в отминалите времена.
Да го защитят бяха дошли ветерани от войната, представители на патриотичните организации и онези, които го помнеха и уважаваха.
За своя изненада, откри, че има немалко такива хора.
- Минахме на обсадно положение. Как ще се развият събитията по-нататък, никой не знае. Но ще стоим до край. Няма накъде да отстъпваме - обяви генералът. - Затова желаещите могат да си тръгнат сега - добави той.
Никой от присъстващите не помръдна от мястото си.
Генералът удовлетворено кимна.
- Радвам се, че в най-трудната минута вие сте с мен - каза той на присъстващите.

- За началник щаб на отбраната назначавам подполковник Яков Шварц - моя боен другар - продължи той.
Яков се понадигна, за да могат присъстващите да го видят.
- Ситуацията не търпи отлагане, затова първото съвещание по отбраната на сградата е необходимо да се проведе незабавно.
През цялото време, докато говореше, Ети го гледаше омагьосано и със същия възторг, както преди шестдесет години, когато току-що се бяха запознали.
Назначеният от генерала щаб заседава не повече от половин час.
После край сградата се появиха малките отряди на защитниците.
- Само пуч ни трябваше - каза кметът, виждайки приготовленията на отбраняващите се.
- Дай боже да е само пуч - загрижено каза помощникът му. - А току-виж и червено-кафява революция”.
- Не дай боже!, - изплашено възкликна кметът.- Трябва да се измисли нещо, - и той намръщи чело.
- Имам идея! - зарадвано възкликна помощникът му след продължителен размисъл.
Кметът недоверчиво го погледна.
- Трябва….- и помощникът изложи пред кмета идеята си.
- Отлично! - одобри кметът. - Но отначало ще поговоря с него, още веднъж ще се опитам да го убедя. А ако ли не, какво пък, ще действаме според плана - заключи той.

На следващия ден кметът лично отиде при генерала.
- Не упорствайте, Давид Абрамович - уговаряше кметът генерала - защо са ви излишни неприятности?! “Трябваше още преди пет години да го гръмнем и сега нямаше да има проблем” - с раздразнение мислеше кметът, доскоро ръководител на народния фронт. Той съвсем беше забравил как тогава се страхуваше точно от такива генерали.
- Юрий Иванович, не ми се ще да ви изпращам, все пак сте мой гост - усмихна се старецът.
- Е, както си знаете - в гласа на кмета прозвуча заплаха. - Само моля ви, без глупости - той кимна към пистолета на масата, до генерала:
- Само самоубийство ни е притрябвало.
- Това няма никога да го дочакате - увери го генералът и посегна към пистолета.
Кметът измъчено се вгледа в ръката на генерала. “Напразно оставих охраната долу”, помисли си той.
- Бъдете здрав, Давид Абрамович - в скоропоговорка изрече кметът и побърза да се отдалечи.
А след известно време синът и по-голямата дъщеря на генерала пристигнаха при него в обсадената сграда.
- Винаги съм знаел, че сте с мен! Нали сте мои деца и никога няма да ме предадете! Старецът беше щастлив.
Обсадата продължаваше вече трети ден и ето, неговите син и дъщеря накрая бяха направили своя избор и дойдоха при него.
-Татко - каза синът - изслушай ни.
Старецът усети нещо недобро, и там, където беше сърцето, неприятно го бодна.
- Внимателно ви слушам.
- Ние се каним да заминем.
Този удар старецът не беше очаквал.
- Къде? - отчуждено попита генералът
- В Израел.
- Ясно - каза генералът.
- Разбери, татко, тук няма бъдеще нито за нас, нито за децата ни - каза синът. Дъщерята, съгласна, кимаше.
Старецът запази самообладание, но устните му някак странно побеляха и той почувства все по-усилващата се болка в лявото рамо.
Ставаше му все по-тежко да диша.
Но превъзмогвайки болката, той спокойно каза:
- От наша страна - моя и на майка ви, препятствия няма да има.
- Благодаря, татко - промърмори дъщерята.
Болката в рамото все повече се усилваше и му беше все по-трудно да диша.
- Свободни сте, не ви задържам - съвсем тихо каза генералът.
Дъщеря му се протегна и го млясна по бузата.
Старецът все така неподвижно седеше в креслото.
- Имаме да свършим още някои неща, ще тръгваме - изчурулика дъщерята.
Старецът не отговори.
След заминаването на децата той продължи все така неподвижно да седи в креслото.
Когато седеше така, болката като че ли замлъкваше.
Но онези долу можеха да връхлетят всеки момент и той посегна към пистолета.
Рязка болка прониза цялото му тяло, така че дори нямаше сили да диша.
Той посегна към оръжието с последни сили, но ръката му вече не го слушаше.
-Етя! - викаше той - Етя! Викаше така, че стените се тресяха.
Така му се струваше.
Но в действителност само беззвучно мърдаше посиняващите си устни.
Изплашената Етя се втурна в кабинета му и го откри полулегнал на бюрото, здраво стиснал в ръка пистолета.
Все пак беше стигнал до своето оръжие.

Изглежда, целият град дойде да изпрати генерала в последния му път.
Край тялото му непрекъснато дежуреше почетен караул.
Траурната церемония премина под усилената охрана на милицията и ОМОН - властите се страхуваха от публични изяви.
Но погребението мина тържествено и тихо.
- Слава Богу, край - въздъхна кметът, когато траурната церемония свърши.
На погребението той също не посмя да иде.
Синът и дъщерята наблюдаваха погребението също отдалеч, страхуваха се от среща с майка си и съратниците на баща им.
Вдовицата през цялото време тичаше за паметника и ако говореше за мъжа си, то беше винаги като за жив.
Само лицето й след смъртта на мъжа й стана неестествено бледо.
Местните вестници игнорираха смъртта на генерала и писателя и само в патриотичните издания на първите страници беше публикуван некролог в памет на “верния син на Русия - Давид Абрамович Бродски”.

Пет години след смъртта на генерала, в същия град, работниците от машиностроителния завод се барикадираха в един от цеховете и обявиха, че предприятието става собственост на работническия комитет.
Начело на комитета стоеше внукът на генерала – Игор, работещ в същото предприятие. Научавайки от телевизията за станалото, майката на Игор дойде в завода и се присъедини към работниците.
Разбирайки за решението й да поддържа работниците, нейна приятелка с ужас я запита: - И ти ще идеш с тях?! Те са комунисти!
-Да - отговори майката - в името на Отца и Сина.