ПРОФЕСОР ВИКТОР БРАЧОВ НА 60 ГОДИНИ

С. В. Ушакова

превод: Георги Ангелов

На 26 май 2007 г. професорът от катедрата по история на Русия от най-древни времена до ХХ век на Санкт Петербургския държавен университет, докторът на историческите науки Виктор Степанович Брачов навърши 60 години.

Той е роден през 1947 г. в глухото белоруско селце Матеши, Ахремовски селсъвет, Браславски район, Полоцка област. Семейството му живеело крайно бедно: родителите на майка му – Стефания Андреевна Шаркевич (1922-1990) – пострадали по време на войната. Баща й, Андрей Иванович Шаркевич (дядо на Виктор Степанович) бил изгорен със 17 други жители на селото, заедно с къщата, по време на наказателна експедиция на немците. Степан Николаевич Брачов (1910-1973), бащата на Виктор Степанович, по време на Великата Отечествена война, избягал от немски концлагер, станал партизанин (1942-1944), по-късно получил инвалидност. Общо в семейството имало три деца.

През 1954 г. Виктор тръгнал на седемгодишно училище в съседното село Рудава – там, едва научил се да пише, се пристрастил към четенето на книги, които постоянно вземал от училищната библиотека. Налагало се да чете на мъждивата светлина на газовата лампа (в селото нямало електричество), седнал на печката, където се спасявало от зимните студове цялото семейство, и непременно на глас, тъй като родителите му живо следели развитието на сюжета на една или друга повест или роман.

През 1960 г., спасявайки се от нищетата и безизходицата на колхозния живот, в търсене на по-добра участ, семейство Брачови се преместват в съседна Латвия в село Зилес (Сини), Валмиерски район, Коценски селсъвет. Майката на Виктор Степанович работела там като доячка, а баща му – като пастир.

След като завършил през 1964 г. средно училище №2 в град Валмиер, Виктор Брачов постъпил в историческия факултет на Псковския педагогически институт, който завършил с отличие след четири години. Самият Виктор Степанович счита за най-важен резултат от обучението си в педагогическия институт пробудилия се в него интерес към науката, към самостоятелната работа с изворовия материал. Веднага след завършването на института (1969) той, по собствена инициатива, постъпва за задочна аспирантура в Ленинградския педагогически институт “А. И. Херцен” в катедрата по история на СССР. За научен ръководител му бил определен току-що защитилият докторска дисертация Роман Скринников. След година Виктор Степанович става аспирант при видния учен професор Сигизмунд Натанович Валка от Ленинградския отдел на института по история към АН на СССР. За съжаление, болестта и смъртта на Валка на 5 февруари 1975 г. попречили своевременно да бъде обсъдена вече готовата дисертация на Виктор Степанович по история на Петербургската археографска комисия. В резултат на това ръководството на института под най-различни предлози, в продължение на почти десет години, отказвало да допусне дисертацията на Брачов през сектора и да я препоръча за защита. Това били най-тежките години в живота на Виктор Степанович, години на фактическо отлъчване от голямата наука. А и работата му като сътрудник на музея по история към ЛГУ, където той започнал работа през 1977 г. със съдействието на тогавашния секретар на партийния комитет на университета А. Я. Дегтярьов, малко способствала за исторически търсения. За публикуването на каквито и да е научни статии не можело да става и дума. Единственото, което успял да направи тук Виктор Степанович, и то с невероятен труд, било публикуването в периодичното издание на ЛГУ за 1979 г. (№20, поредица “История, език и литература”) на кратко научно съобщение “Петербургската археографска комисия (1834-1917 г.)” – първата печатна работа на Брачов.

Помощта дошла, както често се случва, напълно неочаквано – от Ленинградския отдел на института по история (ЛОИИ). Става дума за тогавашния водещ научен сътрудник на това учреждение, председателят на Ленинградското отделение на Археографската комисия Александър Илич Копаньов. По негово настояване работата на Брачов “Петербургската археографска комисия (1861-1917 г.)” била обсъдена на 18 октомври 1984 г. във “феодалния” сектор на ЛОИИ и препоръчана за кандидатска дисертация. Но Брачов я защитил на 10 октомври 1985 г. по съвета на А. И. Копаньов вече не в ЛОИИ, а в Ленинградския университет. Сега, когато с някои допълнения дисертацията на Брачов е публикувана (издателство “Нестор”, 1997 г.), не може да не се признае нейният фундаментален характер и високо научно ниво, както впрочем и измислеността на претенциите към нея.

От септември 1987 г. Брачов станал асистент на катедрата по история на СССР в Ленинградския педагогически институт “А. И. Херцен”.

По онова време катедрата била ръководена от известния учен, професор В. И. Старцев (1931-2000), с когото Брачов бил добре познат още от работата си в Ленинградския отдел на института по история. Със съдействието на Старцев, в продължение на десет години Виктор Степанович минал в ЛГПИ “Херцен” пътя от асистент до професор (от 1 септември 1997). Ключова роля в успеха изиграла докторската му дисертация за живота и творчеството на изтъкнатия руски историк Сергей Фьодорович Платонов (1860-1933).

През пролетта на 1994 г. текстът на докторската дисертации бил практически готов. Професор Старцев помогнал да се публикува през 1995 г. тази монография под заглавието “Руският историк С. Ф. Платонов” в организираното от него при катедрата по руска история към ЛГПИ “Херцен” издателство за малотиражна литература “Минерва”. Книгата веднага привлякла вниманието на историците. Вместо да се опита в унисон с перестроечната и постперестроечната историография да “приближи” Платонов към дореволюционните историци от либералния кръг, като заедно с това стовари отговорността за репресиите от началото на 30-те г. (“Делото на историците” 1929-1931) изключително върху Политбюро на ЦК на ВКП(б), авторът поел по свой собствен път. Той доказал, че в действителност отношенията на Сергей Платонов с либералната историография (В. О. Ключевски) били сложни и нееднозначни, и, наред с допирните точки, ги е разделяло много.

След успешното обсъждане на дисертацията на Брачов, проведено в катедрата на 13 май 1996 г. от Старцев, оставало малко: да се намери дисертационен съвет, който да се съгласи да я приеме за докторска дисертация. ЛГПИ “Херцен” (преименуван по това време в университет) още нямал свой докторски съвет по история. За насочване към Петербургския отдел на института по история към РАН, помнейки историята с кандидатската си дисертация, Брачов не можел и да мисли. Оставал само университетът, макар че и тук можели да възникнат сериозни усложнения.

За щастие, председателят на университетския съвет, деканът на историческия факултет на ЛГУ, професор Игор Фроянов оценил капиталния характер и новаторството на представеното от Брачов съчинение и след положителния отзив на професор А. В. Гадло, го приел за защита. Като официални опоненти се съгласили да присъстват видните петербургски учени, професорите Д. Н. Алшиц, В. С. Волков, А. Ю. Дворниченко. Но такова решение, както се оказало, далеч не устройвало всички. Свидетелство за това са драматичните събития, разиграли се на Дисертационния съвет в Санкт Петербургския държавен университет в деня на защитата на Брачов – 20 ноември 1996 г. В ранното утро, буквално няколко часа преди защитата, в деканата на историческия факултет се появил запъхтян куриер от Санкт Петербургския отдел на института по история към РАН с официално писмо до Фроянов от заместника на института по история на Сибирското отделение към РАН академик Н. Н. Покровски с протест срещу възможното присъждане на докторска степен на Брачов. Самата дисертация почтеният академик не бил виждал, но по някакъв необясним начин имал собствено мнение за нея. Слабо място в дисертацията на Брачов, според него, било това, че поставяйки акцент върху историографската истина за “Академическото дело”, Брачов оправдавал сталинския режим, което, според Покровски, било недопустимо.

С други думи, като вина на дисертанта били посочени неговите “консервативни” възгледи, неочаквано забелязани от Покровски. Не било сложно да се разбере, че център на тази интрига бил Санкт Петербургският отдел на института по история към РАН. Тази догадка прераснала в пълна увереност, когато на защитата неочаквано се появил, не, не академик Покровски, а водещият сътрудник на това учреждение – В. М. Панеях(1) със своите ученици от Европейския университет в Санкт Петербург. Станало ясно, че възнамеряват да съсипят дисертацията на Брачов и защитата й ще бъде трудна. Така и станало.

В следващите години полемиката на Брачов с опонентите му продължила на страниците на редица централни и местни издания (списанията “Вопросы истории”, “Отечественная история”, “Исторические записки”, “Клио” и др.), като някои от тях (И. В. Павлова) стигнали до абсурда да поставят под съмнение изворовата база (“източниците от официален произход”) от целия така наречен сталински период от съветската история като фалшифицирана (Вопросы истории. 2002. №10. С. 16). По-нататък, както се казва, нямало накъде(2). Що се отнася до така развълнувалата някога Н. Н. Покровски и В. М. Панеях докторска дисертация на Брачов (третото й допълнено издание под заглавие “Кръстният път на руския учен. Академик С. Ф. Платонов и неговото дело” излезе през 2005 г.), на нея й било съдено да стане едно от най-сериозните постижения на руската историография от 90-те г. на 20 век.

Успешната защита и утвърдената от ВАК дисертация на Брачов съвпаднали по време с предложението на декана на историческия факултет на държавния университет в Санкт Петербург Игор Фроянов Брачов да работи в катедрата по руска история. Започнал новият, най-плодотворен период от живота на учения.

Освен лекциите по руска история (втората половина на XIX – началото на ХХ век) и руска историография до 1917 г., Брачов четял курсове по история на руското масонство от XVIII – XX век и специален курс – “Петербургската историческа школа и нейната съдба”. По материалите от лекционните курсове на Брачов били направени редица публикации.

През 2006 г. в издателство “Стомма” излезли две монографии: “Минало и настояще на руското масонство” и “Тайните общества в СССР”. Характерна особеност на творческия почерк на Виктор Сепанович в разработката на масонската тема е широкото използване на изворов материал, литература, и самостоятелността при подхода в изложението на нейните ключови проблеми. За особено значим трябва да се признае приносът му в изследването на така нареченото окултно-мистично разклонение от историята на руското масонство, както в дореволюционните, така и в съветските години, много страници от което за първи път са предадени въз основа на нови архивни източници.

Тази особеност – широкото използване на обширен архивен материал – е характерна и за друга монография на Брачов: “Университетската школа на руските историци и нейната съдба” (2001). Важен тук е неговият извод за по-консервативното, в сравнение с “московската школа”, обществено-политическо лице на “петербургската школа” на руските историци и свързаните поради това множество сложни колизии в отношенията между С. Ф. Платонов и редица негови ученици и колеги по катедра.

Важна сфера от научните интереси на Брачов е историята на политическото разузнаване. Става дума, преди всичко, за монографията му от 1998 г. “Майстори на политическото разузнаване в дореволюционна Русия”, представляваща биографични очерци за ръководителите на задграничната агентура към Департамента на полицията: П. В. Корвин-Круковски, П. И. Рачковски, А. М. Хартинг, Л. А. Ратаев, А. А. Красилников. Като цяло, на автора се е удало да излезе от създадените стереотипи и въз основа на редица нови източници да представи пред съда на читателя, по възможност, обективен портрет на тези майстори на “политическата провокация”. Второто издание на очерците, озаглавено “Задграничната агентура на Департамента на полицията (1883-1917)” излезе през 2001 г.

Принципно важно значение за оценката на научното творчество и нравствената позиция на Виктор Степанович има монографията му “Опасната професия – историк”, появила се през 2005 г. в издателство “Стомма”. През следващата 2006 г. синтезираният текст на монографията, под заглавие “Гонението на руските историци”, е публикуван от известното московско издателство “Алгоритм”. Непосредствен подтик за написването на тази работа било гонението през 2000-2001 г. в либералните средства за масова информация на декана на историческия факултет на СПбГУ, колегата на Брачов по катедра, професор И. Я. Фроянов. Ще напомним, че този известен историк, разработил оригинална научна концепция по история на Древна Русия и възпитал за годините на преподавателската си дейност в университета голяма научна школа, бе лъжливо обвинен в черносотничество, антисемитизъм, ксенофобия и мракобесие, а ръководеният от него факултет бе представян по онова време в либералната преса едва ли не като разсадник на нацистки идеи в Санкт Петербург.

Изкуствеността и лъжливостта на обвиненията били още повече възмутителни и от това, че организаторите на антифрояновата кампания и не мислели да скриват истинската причина за този натиск: публикуването на книгите на Фроянов “Октомври седемнадесета. Поглед от настоящето” (1997) и “Падение в бездната. Русия в края на ХХ век” (1999), в които той показва истинските мотиви за антидържавните действия на Михаил Сергеевич Горбачов и неговите западни вдъхновители и не оставя камък върху камък от либералната интерпретация на перестройката и причините за краха на СССР.

Самата книга на Брачов се състои от три големи очерка, посветени на така наречените “дела” на академик Сергей Платонов, Евгений Тарле и професор Игор Фроянов. На “Делото” на С. Платонов вече била посветена специална работа от Брачов през 1998 г. – “Делото на историците”. Разделите за “делата” на Тарле и Фроянов са написани впоследствие. Замисълът на работата се състоял, очевидно, в това, да бъдат поставени в една редица “делата” на тези, в действителност, различни историци, да се покаже определената приемственост и душевно родство на организаторите и участниците в гонението на изтъкнатите представители на руската историческа наука. Голям интерес във връзка с това представлява анализът на Брачов на “Писмото на 140-те” от 2001 г. до ректора на СПбГУ, където подписалите и организаторите на тази срамна кампания, може да се каже, са назовани от него поименно.

В последно време Брачов активно работи над монография за творчеството и трагичните съдби на първото поколение историци-марксисти от 20-30-те г. на 20 век в Петербургския университет: Г. С. Зайдел, М. М. Цвибак и С. Г. Томински. В плановете му влиза и голям труд за Александър III, материалите за който вече са събрани.

И в заключение няколко думи за Виктор Степанович като глава на голямо семейство, което е рядкост в наше време. От брака си с Надежда Николаевна Брачов има седем деца – пет момичета и две момчета, които, впрочем, са вече големи. Има и внуци: Соня, Миша и Святослав. Накрая не можем да не споменем и сина му от първия брак, известният петербургски адвокат Сергей Брачов.

Поздравявайки Виктор Степанович с неговата 60-годишнина и желаейки му здраве, успехи в науката и всичко добро за дълги години, ние, приятелите и колегите на юбиляра, изразяваме надеждата си, че всичките му научни замисли не само се осъществяват, но и намират приложение в учебната работа на нашия факултет.

Бележки

(1) Появата на В. М. Панеях по време на защитата на дисертацията на Брачов не може да се разбере, без да се има предвид, че още през 1993 г. в Библиотеката на Академията на науките е публикуван първият том на “Академичното дело” – “Дело по обвинението на академик С. Ф. Платонов”, авторите на предисловието към който – Б. В. Ананич, А. Н. Цамутали и В. М. Панеях поставили под съмнение възможността за широко използване от историците на този род материали като фалшифицирани (“фалшификати на ОГПУ”). Обратно в текста

(2) Равносметката от тази полемика се оказала любопитна, тъй като за публикуването на “гнусните текстове на следователите” и “гавренето с паметта на учените” били обвинени (Вспомогательные исторические дисциплины. Т. 39. СПб., 2005. С. 509) не кои да е, а самите издатели на “Академичното дело”, т.е. академик Б. В. Ананич, А. Н. Цамутали и В. М. Панеях. Авторът на това, разбира се, несправедливо обвинение, О. П. Лихачова, внучка на един от фигурантите в “Академичното дело” – академик Н. П. Лихачов, явно незаинтересувана от публикуването на показанията на своя дядо, може да бъде разбран. Но ако използването на архивно-следствените дела на ОГПУ – НКВД в исторически изследвания заради съдържащите се в тях “маса лъжи” е осъдително, както ни уверяват опонентите на Брачов, тогава защо, пита се, не може да бъде обявена за осъдителна и публикация, тиражираща същата “лъжа” от тях самите? Така хвърленото от В. М. Панеях в далечната 1996 г. по адрес на Виктор Степанович страховито обвинение, описвайки сложна траектория, подобно несръчно хвърлен бумеранг, поразило през 2005 г. него самия. Ясно обяснение на позицията си по този въпрос Панеях и колегите му така и не са дали, предпочитайки вместо това, сякаш изплашени от някой или нещо, да спрат започнатото издание на “Академичното дело” до излезлия през 1998 г. 2 том (“Делото по обвинението на академик Е. В. Тарле”), макар че били планирали цели 12 тома. Така неочаквано за Брачов завършила тази своеобразна историографска мини-война. Обратно в текста