РЕЦЕНЗИЯ ЗА КНИГАТА НА ВИКТОР БРАЧОВ «ГОНЕНИЕТО НА РУСКИТЕ ИСТОРИЦИ»

Игор Пихалов

превод: Георги Ангелов

За разлика от повечето научни дисциплини, историческата наука не може да стои встрани от обществено-политическия живот. Както е казал някога печално известният М. Н. Покровски: “Историята е политика, превърната в минало”. И днес може често да се види как властимащите се опитват да ни наложат своите виждания за минали събития. Този проблем не подмина и нашата страна. По различно време мнозина историци, волно или неволно, изпълняваха “социални поръчки”, дадени им отгоре или натрапени им от “прогресивната общественост”. Но винаги е имало и истински, добросъвестни учени, чиято гражданска позиция не им е позволявала да направят сделка със съвестта си.
Излязлата преди две години книга на професора от историческия факултет на Санкт Петербургския университет Виктор Брачов “Гонението на руските историци” е посветена на съдбата на трима изтъкнати представители на историческата ни наука, подложени на гонения и репресии за възгледите си. Сергей Фьодорович Платонов, Евгений Викторович Тарле, Игор Яковлевич Фроянов… Какво е общото в техните съдби? Правомерно ли е да се сравняват събития с повече от 70-годишна давност с такива от близкото минало?

През 1929-1931 г. около 150 души са свързани с “делото на Академията на науките”, като 115 от тях са осъдени. Сред обвиняемите са големите руски историци академици С. Ф. Платонов, Н. П. Лихачов, М. К. Любавски, Е. В. Тарле, член- кореспондентите на Академията на науките В. Н. Бенешевич, С. К. Богоявленски, В. Г. Дружинин, С. В. Рождественски, Ю. В. Готие, А. И. Яковлев, Д. Н. Егоров, а така също С. В. Бахрушин, А. И. Андреев, А. Г. Вулфиус, П. А. Садиков, Ф. И. Покровски, А. Н. Шебунин, М. Д. Присьолков, С. И. Тхоржевски, А. И. Заозерски, Б. А. Романов, В. А. Бутенко, Н. И. Сидоров, П. Г. Васенко, В. И. Пичета. През 1930 г. са арестувани (наистина, за кратко) Б. Д. Греков, С. Н. Чернов, П. Г. Любомиров, А. А. Введенски, Н. С. Чаев. За разлика от предшествениците си по нещастие, професор Фроянов не е бил арестуван. Но това съвсем не е заслуга на неговите гонители. По своя размах и разюзданост разгърнатата от тях кампания срещу Фроянов дори надмина организираното някога от историците-марксисти гонение срещу Платонов, Тарле и свързания с тях кръг на старата професура. Времената се менят, днес не е модерно да се арестуват и разстрелват политическите противници. Но независимо от всички разглаголствания на домораслите ни либерали за “свобода на словото” в стремежа си да затворят устите на неугодните им, те, едва ли не, надминаха предшествениците си от 30-те години. Затова можем напълно да се съгласим с Брачов, че по своята същност няма принципна разлика между “Академичното дело” и неотдавнашното преследване на Фроянов. Както справедливо отбелязва авторът на книгата, обвиненията от тогава не са претърпели сериозни промени. Великодържавност, антисемитизъм, черносотничество – все същият жупел, с който, както и през 20-те – 30-те години, продължават да ни плашат неприятелите на руската национална мисъл.

И макар че кампанията срещу С. Ф. Платонов и неговите колеги от началото на 30-те години се водела от марксистки, класови позиции, а гонението на Фроянов през 2000-2001 г. – от позициите на либералните, общочовешки ценности, това е явление от един и същ вид. И в единия, и в другия случай жертви на нападките, натиска и клеветите се оказвали не просто историци, а историци руснаци, при това от държавно-патриотичното, национално направление. Според Брачов приемствеността между “неистовите критици” от края на 20-те – началото на 30-те години на 20 век и организаторите и участниците в разправата с Фроянов не подлежи на съмнение. По такъв начин обединяването на “делата” от края на 20-те – началото на 30-те години с “делото” на Фроянов в рамките на книгата изглежда напълно правомерно.

Първата част е посветена на историографската ситуация през 20-те години. Наименованието й е символично: “В дните на оплюване на цялото ни минало”. То напълно съответства и на ситуацията в нашата историческа наука през 90-те години, когато в определени кръгове стана правило да се замазват така наречените “бели петна” в историята на Русия най-вече с черни бои.

Във втората част на изследването, непосредствено посветена на делото на С. Ф. Платонов, е разработен предишен труд на автора “Голготата на руския учен. Академик С. Ф. Платонов и неговото “дело” (СПб, “Стомма”, 2005). Струва си да се отбележи специално подчертания от автора нравствен аспект на поведението на Платонов. В хода на следствието арестуваният академик всячески се е опитвал да защитава своите ученици и колеги и дълго време категорично е отказвал да дава срещу тях така наречените “признателни показания”.

Това рязко контрастира с поведението на академик Тарле, охотно съгласил се да сътрудничи на следствието. Разбира се, главен виновник за случилото се с Тарле била властта. Но не само тя, тъй като много от нравственото падение на академика в хода на следствието, наред с личните качества на характера му, може да бъде обяснено с неговия произход, възпитание или, иначе казано, с обществената среда, в която се оформил мирогледът му. Но би било голяма грешка да се представя Тарле като някакъв безволев и безнадеждно заплел се в чекистките мрежи руски интелигент, сляпо съгласяващ се с всичко, което му предлагат коварните следователи. Според автора на книгата, в продължение на цялото следствие Тарле водел или се опитвал да води собствена игра с цел да убеди властта и чекистите в пълната си и безусловна лоялност към режима, и така да успее не само делото му да бъде прекратено, но и да си върне предишния социален статус. Както е известно, Тарле, независимо от всички обещания, така и не бил освободен от чекистите – той бил прекалено важен в изфабрикуваното от тях “дело”. Но цялата последвала съдба на Тарле (Сталински награди, възстановяване в Академията на науките и др.) го характеризира не само като изтъкнат учен, но и като умен и ловък човек. Не трябва да се съмняваме, че арестът и продължителното задържане под стража били “най-голямото нещастие” в живота му. Но той не бил играчка в ръцете на следователите. Всичко, което знаем за Тарле и за показанията му, ясно показва, че предпочетената от него линия на сътрудничество със следствието била съзнателен избор, органично вписващ се в собствените му планове, свързани с връщането му в съветския научен елит, което му се и удало, в крайна сметка. За разлика от текста, посветен на Платонов, материалите от третата част на книгата (“Академик Е. В. Тарле и неговото “дело”) никога по-рано не са били публикувани. Брачов в този случай, може да се каже, върви “по неразорана целина”.

Накрая, последната, четвърта част от книгата на Брачов е посветена на съвсем скорошни събития – “делото” на професора от Санкт Петербургския университет Игор Фроянов. Справедлив би бил въпросът доколко правилно е да се приравняват тези толкова привидно различни епохи и, разбира се, хора. Нима академиците С. Ф. Платонов, Е. В. Тарле и професор И. Я. Фроянов са историци от един и същи тип? – има право да попита педантичният читател.

Що се отнася до академик Тарле, според автора на книгата, тук не всичко е така просто. Прекалено противоречив и нееднозначен бил този човек. Друго нещо са Фроянов и Платонов. Даже чисто външното сходство между тях си личи. И единият, и другият са големи учени, с огромен принос в науката. И двамата тясно са свързани със Санкт Петербургския университет, всеки от тях по различно време е заемал поста декан на историческия факултет. И двамата са възпитали в ръководената от тях катедра по руска история големи научни школи. Главното е, че и Платонов, и Фроянов са стояли твърдо на ярко изразени национално-патриотични позиции.

Не е тайна, че във всяко време, при всяка власт винаги има в изобилие желаещи да се “колебаят заедно с линията на партията”, получавайки за това пари, звания, длъжности. Такива “научни дейци” с готовност и ентусиазъм ще вземат участие във всяка кампания за борба с “инакомислещите”. Както показва авторът на книгата, инициатор за гонението на Фроянов, завършило с напускането на учения отначало на длъжността декан на историческия факултет (2001), а после (2003) и длъжността завеждащ катедра, станала така наречената “прогресивна общественост” на Петербург в лицето на прозападно ориентираните политически партии (“Демократичен Избор на Русия”, “Яблоко”, “Съюз на Десните сили”), поддържани от тясно свързаните с тях петербургски историци с либерална насоченост.

Всичко това явно е така. В същото време не можем да не си зададем въпроса за ролята на администрацията на Санкт Петербургския държавен университет в делото на Фроянов. Според Брачов тази роля в гонението на учения е крайно незначителна. Едва ли можем да се съгласим с това. За да се разбере изцяло “делото” на Фроянов, е необходимо комплексно проучване на всичките му обстоятелства, а не само на “външния фактор”, както е станало при автора.

Особен интерес у читателите би предизвикал анализът, направен от Брачов на така нареченото “писмо на 140-те” до ректора на Санкт Петербургския университет с искането за незабавни мерки срещу декана на историческия факултет Игор Фроянов. Интересен тук, впрочем, е не толкова текстът на този донос, изцяло цитиран от автора (съдържанието му е банално), колкото подписите под него. Щателният им анализ, направен от Брачов, позволява ясно да се очертае онова, което може да бъде наречено своеобразно либерално “крило” на руската историография, поне за Петербург.

Като цяло, не може да не се признае ценността на свършената от автора работа, изискваща не само голям изследователски усет, но и смелостта, показана от Брачов при разглеждането на толкова остра и идеологически актуална тема. Може с увереност да се каже, че книгата на Виктор Брачов ще остави трайна следа в нашата историография.

Брачов В. С. Гонението на руските историци. М: Алгоритъм, 2006. 318 с.