превод: Георги Ангелов

Разговорът води Александър Яковлев

- Светлана, в столичните литературни кръгове се разпространява анекдотът, че при четене на Ваши стихове «Кожинов ридаел, а Палиевски плакал». Наистина ли е така?

- Не зная. В мое присъствие това не се е случвало. Но злите езици напразно търсят тук повод да принизят изтъкнатите мислители и познавачи на литературата Вадим Кожинов и Пьотр Палиевски.
Не съм виждала Вадим Валерианович да «ридае» над мои стихове. Но това би могло да се случи с него при дълбоко преживяване на художествения текст. И Пушкин не е считал за срамно да признае: «Над измислиците със сълзи се облях». Подобно състояние предполага висока степен на развитие на душата, и далеч не всички са способни на това. А Кожинов би могъл, навярно има и художествени текстове, над които е плакал. Бих била щастлива, ако моите стихове са били сред тях.
Кожинов беше много сдържан в изводите си и винаги говореше това, което мислеше. Никакви обстоятелства не можеха да го принудят към фалш или лъжа. Той не е бил щедър на похвали към мен, но в книгата си «Русия като цивилизация и култура» отбелязва, че творчеството ми е наследило коренните традиции на руската литература. Считам това за много висока оценка.

- А това, че стиховете Ви «предизвикват пречистващи сълзи»? Мисля, че го беше писал критикът Илин?

- Илин писа за това, което видя със собствените си очи на моя творческа вечер в Централния Дом на литератора преди дванадесет години. Тогава наистина даже Владимир Солоухин плака.
И това порази всички присъстващи, защото Владимир Алексеевич скептично се отнасяше към младите литератори. Предния ден беше прочел сборника ми «Сто стихотворения» и не повярва, че съм на 35: «Не може да бъде! По стиховете виждам, че е била в сталинските лагери!» Изглежда в паметта му са възкръснали всички страшни години на Русия, всички страдания, които се изсипаха върху много поколения руски хора.
Атмосферата на онази вечер в ЦДЛ създавах не само аз. В залата беше почти целият цвят на поезията, председателстваше Юрий Кузнецов. Там бяха знаменити артисти и художници, учени и литературни критици. Освен това, с цял час закъснях за началото на вечерта си…

- Как?

- Поради неопитността си на провинциалист тръгнах с автомобил, а не с метрото. И попаднах в задръстване. Там щях да си седя и до полунощ, ако не ме беше спасила двадесетгодишната ми племенница Галя. Тя ме качи в колата си и се понесохме направо по тротоарите, през някакви дворове, постоянно рискувайки да се блъснем в стълб. Но за мое щастие, в ЦДЛ навреме пристигнали моите спонсори. Като видели, че ме няма, бързо се ориентирали и организирали целия концерт…

- Много ли спонсори имате, ако не е тайна?

- Сега думата «спонсор» има пошъл оттенък. В пресата се мярна твърдението, че след мен навсякъде уж пътували богаташи, които хвърляли пари. Това не е истина. През 90-те години наистина много ми помогнаха предприемачи, които дадоха пари за издаването на два мои сборника. Предприемачът от Перм Генадий Иванович Ахапакин ми помогна да публикувам «Сто стихотворения», а директорът на вятската фирма Игор Василиевич Папирин със свои пари издаде сборника ми «Страна на равнини». И двамата съвсем не са богаташи, но са интелектуалци, ценители на литературата.

- Вие живеете в град Киров. Отдалечеността от столичните литературни кръгове не Ви ли потиска?

- Плодотворната за мен среда, разбира се, е в столицата. Затова веднъж или два пъти годишно идвам в Москва, за да се потопя за кратко в тази среда. Най-често това е Литературният институт, катедрата по руска литература на XX век, където работи професор Владимир Павлович Смирнов, блестящ познавач на поезията и неин тънък ценител. Това е удивителен човек: умен, обаятелен, внимателен. И целият колектив от сътрудници на катедрата, който е рядко задружен и талантлив. С годините ги обиквам все повече.

- Вероятно сте учила в Литературния институт?

- За съжаление, не. Не можех да си позволя такъв разкош. Родих се, живях и живея в условия, където литературното дарование не е радост, а по-скоро беда за човека.
Отраснах в малко вятско село и започнах да пиша стихове от ранно детство. Шило в торба на стои и вече в началното училище излизах с моите стихчета на сцената. В трети клас отидох до голямото съседно село за прегледа на художествената самодейност. Беше зима, студ. Нас, участниците в концерта, ни возеха на открити тракторни шейни и затова всички бяхме с гумени ботуши – с тях и излязох на сцената.
Директорът на училището смъмрил майка ми: «Имате талантливо дете, а дори обувки не сте се сетили да му купите». Мама си спомня, че след този разговор през целия път до къщи плакала. Живяхме бедно, обувки нямаше с какво да ми купят, а и всички селски деца тогава не ходеха с обувки. Родителите ми и така имаха много грижи, а им се прибави и още една: талантливо дете.
Винаги ми се е налагало, така е и до сега, да печеля сама. А това потиска повече от откъснатостта от литературната среда. Печеля съвсем не със стихове. С всяка година ми остават все по-малко сили и време за литература.

- В тази връзка, какво работите?

- Аз съм дребен държавен служител. В Русия чиновниците не са ругани само от мързеливия, а са защитавани, като правило, само от писателите. Трябва да се има предвид, че между големия и малък чиновник има огромна разлика. Дребният чиновник е безпрекословен изпълнител, който се занимава със скучна, понякога рутинна работа, скован от рамките на твърда служебна дисциплина.
Гогол и Достоевски изобразиха дребния чиновник като безсловесно и нещастно същество. Гончаров писа, че чиновникът оставя на работа две трети от кръвта и мозъка си. И той добре разбирал това, защото сам бил чиновник. Но Иван Александрович, за щастие, нямал семейство, а отпуската му можела да продължи до два-три месеца. И въпреки това жестоко страдал, че за разлика от Тургенев не можел да си позволи изцяло да се отдаде на литературен труд.

- И затова гледате с песимизъм на литературното си бъдеще?

- Ако беше така, щях да престана да пиша. Имам немного читатели, но те са мислещи, чувстващи хора, които обичат Русия. Пиша малко, но всичките ми стихове се публикуват – и не само в Москва, но и в други региони. Има задълбочени, интересни изследвания за творчеството ми. В действителност, на поета не му и трябва повече. Може би ще ми провърви и ще се освободя от необходимостта да заработвам за оцеляването си. Докато живееш – винаги се надяваш.

“Литературная газета”

бутон за сайт