Димитър Костадинов

В избраните произведения за деца на Кръстьо Станишев, поместени в книгата му “Перо от птица прелетна” (1981), откриваме същностни характеристики от добротворията на природата към децата и на децата към природата. В тази хуманистична взаимовръзка поетът е склонен да открие възможностите на децата да вълшебстват в своите игри. Приказно е детското въображение с нюанси на разнопосочна фантазност, така както разнопосочно фантазни са българските природни дадености. И така, както децата са природно игриви, предразположени към разнообразни игри в своето ежедневие, такава е и природата в “игровите си възможности” при ежедневното си взаимодействие с децата.
През 1942-43 г. се провежда спор между Атанас Далчев и Христо Радевски в сп. “Изкуство и критика” с основна насоченост – дали стихотворенията за деца се сътворяват от поетите с умисъл или без умисъл, а и изобщо за изясняване на някои литературни и естетически въпроси [1; 2; 3].(1)
А Кръстьо Станишев в предговора си към “Перо от птица прелетна”, който е озаглавен “Децата и поезията”, тръгва от конкретни факти от своя лична среща с унгарския поет Шандор Вьорош в младите си години и от собствените си наблюдения като творец, за да изкаже много точни мисли за децата и поезията: “Поезията за деца е специално написана: поезия функционална, преднамерена, по-точно – добронамерена, изпълнена именно с добро намерение. И децата ще я почувстват своя, ще я преживеят, ако могат да я възприемат със сърце и въображение, със свободата на своя детски ум” [4, с. 5].
И ние сме на това становище – щом децата са с много по-освободено въображение и с почти никаква конюнктурна изява на своите чувства и мисли, то тогава и творецът за деца би трябвало да бъде напълно като тях в изживяванията си и в размишленията си. И тук идваме точно до много важното: за психологическото предразположение и готовност, за естественото влечение и вродената дарба или пък за отговорния професионализъм на поета за деца, когато сътворява произведения за тях. Поетът за деца не бива да се снишава, да присяда с детски наивитет до въображението на децата, а напротив – да се извисява, да лети с тяхното въображение, с тяхната птицепалавна поривност. Тогава именно ще се получат не “вдетинени” произведения за деца, а наистина „специално написани”, написани с умисъл стихотворения за деца, които имат и стойностна художественост, и добронамерена внушаемост.
Базирайки се на всички стихотворни книги за деца на Станишев, излезли в периода 1960-90 г. [5-32] и най-вече на книгата с избрани стихотворения за деца “Перо от птица прелетна” и анализирайки синтезирано с “многопосочна фокусност” част от стихотворенията, които съсредоточават вниманието ни към взаимовръзката на детето с природата и природните дадености, ние разбираме, че този поет пресъздава и интуитивното, и осъзнатото търсене на природата от децата. В това именно търсене поетът пресъздава различните игрови възможности на децата, вълшебствата им в тези игри, активизирането на тяхната мисловност.

* * *

През 1975 г. Станишев издава стихотворната си книга за деца “Фенер вълшебен”. Със същото заглавие той помества цикъл от стихотворения в споменатата вече от нас стихотворна книга за деца “Перо от птица прелетна”. Тук инверсното заглавие извежда фенера като по-важна реална и символна фиксация, водеща вълшебството, което ще се “излъчи” от този особен за децата предмет. А епитетната позиция, определяща възможностите на фенера, още от заглавието ни насочва към мисълта, че онова, което свети, онова, което излъчва светлина, е своеобразен носител и на вълшебства.
И наистина от съдържателната структура на стихотворението разбираме, че поетът в повелителна форма подканя въображаемия си събеседник-дете заедно да направят фенер вълшебен. Веднага тази повелителност се свързва с обяснение, че това става много лесно – и заедно с това ще бъде и интересно, и весело. В процеса на това “правене на фенер вълшебен” поетът е свел до минимум мисловните напътствия, които пък напротив – “излъчват” максимум информация. И това е едно емоционално-мисловно съсредоточие, събрано в шест стиха – като имаме предвид, че цялото стихотворение е изградено от двусрични строфи и съдържа общо дванайсет стиха. Ето и споменатото съсредоточие:

Нека тогава почнем!
Само прави го точно!

Блясък вълшебен плиска…
Виждаш каквото искаш!

Налице е парадокс – със затворени очи да можеш да виждаш. Така се предава едно реално съществуващо и художествено обосновано състояние на децата в техните същевременно фантазни и желани в живота цели.
В такъв случай естествено стигаме до едни други твърдения на Станишев в предговора към книгата “Перо от птица прелетна”:
“Невъзможно е, тъкмо затова е достойно за вярване!”
И веднага Станишев продължава размишленията си, своеобразното си декодиране на общочовешките синтезирани кодировки на Гьоте: “Този стих от втората част на “Фауст” привидно не се отнася за поезията. И наистина поетът го е изрекъл по друг повод. Ала стихът от великата трагедия може да ни помогне да размишляваме.
Невъзможното е приказното, фантазното, желаното, онова, което детето иска да види и вижда със затворени очи…”
Щом разбиранията на Кръстьо Станишев са такива, а и по-надолу в споменатото въведение се обвързва от поета с конкретно наблюдение от конкретно малко дете, естествено е да търсим жизнено правдивото отражение на това наблюдение и твърдение като поетична интерпретация във “Фенер вълшебен” (а и във всички негови стихотворни произведения).
Именно такъв е този фенер вълшебен, че да покаже пъргавия бистър ум на децата в тяхното невероятно въображение, обвързано с реални, но и с невероятни игри. И в тъмнината има светлина, стига да можеш да я откриеш, стига да можеш да я постигнеш, да я сътвориш с вълшебството на чувствата и мислите си – такава е образната поучителна внушаемост на поета. Затова окуражително за събеседващото дете, а и за всички деца, които ще чуят или прочетат това стихотворение, звучи последната двустишна строфа:

Виж как стъкмихме с тебе
малък фенер вълшебен!

Така чрез фенера, като символ на жизнено необходима светлина, като нещо, от което се излъчва светлина, с прозорлива насоченост, в съчетание с индивидуалните способности на човешкото въображение и игровите възможности на децата, се достига и до нещо друго от поета: детският свят е наситен с вълшебство и загадъчност.
Самото заглавие обещава вълшебството, но и радост от вълшебството – твърде необходими за децата неща: за да могат те сами да се разбират и да се справят в себе си със себе си и със света, който ги заобикаля. Поетът е разбрал и друго – по-голямата или цялата част от света на детето е едно своеобразно вълшебство, една игра в реални и вълшебни пространства и измерения. Че играещият човек изобщо и конкретно играещото дете е все по-малко и по-малко рушител и все повече и повече творец на социални и културни потребности в земното си глобализирано време и пространство, в живота си на щастлив и нещастен земен “Феникс”.(2)
Възрастният има достатъчния опит – “минимален или максимален” – който опит може да го отправи към по-лесно разрешими въпроси с напълно прагматична, а понякога дори и безскрупулна “оправдаемост”. Това идва най-вече от закърнялото или напълно липсващо мечтателно въображение. Възрастният може да достигне и до незаслужени богатства, власт, слава и награди. А детето – образно казано – е със слънчеви, дъждовни или дъгоцветни пориви за реални и вълшебни игри и за весело и справедливо участие в тях. Детето има високопланинска езерно чиста душевност. То е много по-уязвимо от житейски заплахи и катаклизми в сравнение с възрастния. Затова е съвсем естествено то да се “скрива” в света на вълшебството. И то на вълшебство, което е обвързано с добродетелна, мъдростна светлина, с озарения, които могат да разгърнат, да развият и емоционалните, и мисловни процеси у душевността на подрастващите.(3) В общи линии това са посланията на поета от стихотворението “Фенер вълшебен”.
А може ли едно дете да достигне до такъв “фенер вълшебен”, то непременно ще има чувството на лекотата, с която една птица лети, когато общува с природата и нейните многобройни четирисезонни елементи.

* * *

Заглавието на стихотворението “Другарче” подлъгващо подвежда към другарство между деца. Но цялата творба достатъчно красноречиво подсказва, че тук има заглавие аверсия. Защото връзката на част от елементи на цялата природа е всъщност обекта на лирическата възхита, на детското невероятно въображение, на спонтанни, но и образни детски размишления. Така това стихотворение само дори ни навежда на мисълта, че и в поезията на Кръстьо Станишев, както и в поезията например на Димитър Светлин, се говори за съвършенството на природата, за нейната единност и цялост.(4)
Героите на Станишевото “Другарче” са облак и глухарче. Облакът представя чрез собствени думи и мисли онова, което изразява поетът и което всъщност е послание към децата. Глухарчето е скрито от погледа на читателя, но все пак присъстващо с мислите на облака. Облакът търси своето другарче долу на земята и тъгува за него:

Имах си и аз другарче,
кацнало там долу:
сам-самичкото глухарче
сред полето голо!

Тук е налице височината, небесният безкрай, вертикалът горе от небето (синева), който вертикал “гледа” надолу към голямото и голо поле (хоризонтал). Облакът говори сам на себе си (монолог). И е видно олицетворението. А глухарчето е представено в началото в първата си форма:

Истинско чадърче беше,
кръгло, пожълтяло…

И “сваля” то жълтото оцветение на слънцето отгоре – от вертикала, там долу – на полето. Така в образното ни съзнание се очертава проекцията на голямото и жълто слънце в малкото жълто глухарче.
В поезията за деца не сме срещали да е правено сравнение на глухарчето с чадърче (обикновено това сравнение носи гъбата). Ето новото в поезията на Станишев – глухарчето като жълто чадърче, показано само в два стиха. Следващите два стиха от третата строфа веднага разкриват, че чадърчето го няма. А липсата му огорчава стария облак:

…смееше се и блестеше,
днес е отлетяло.

Но след това в съзнанието на читателя изскача другата форма на глухарчето – бялото пухче, което се отделя от дръжката-краче (това краче го държи на едно място), и отлитането му в пространството (волност). Нека подчертаем, че тази волност то е получило от вятъра, който също липсва като герой в творбата, но само той може да отдели със силата си на волността си малкото бяло глухарче от крачето му. Идва утешението за облака и голям философски и общочовешки проблем:

То сега е в синевата
облаче, което
мене, своя стар приятел,
търси сред небето!

Няма смърт, нищо в природата не е изчезнало, нищо лошо не е станало – наистина от обич към облака глухарчето е тръгнало да го търси горе в синевата (оцветяване). Проблемът е поднесен твърде елегантно и спокойно, разбираемо за възрастта на малкия читател. Все пак основният проблем – като послание към децата – си остава този за приятелството в природата.
Творбата “Дете и вятър” е построена като диалог между лирическите герои, заявени в заглавието. Продължава връзката между елементите на природата и доказваната до сега взаимовръзка “природа – дете” или “дете – природа” с нейното многовариантно анализиране, интерпретиране и декодиране. Тук момчето изразява неодобрение от духането на вятъра (олицетворение). И отново е налице традиционният модел от приказките и митовете – дървета и деца разговарят и се разбират. Вятърът отговаря, без да се е обидил на момчето, защо е необходимо да духа толкова силно:

- Духам, ободрявам
връх и долина
и пръстта дарявам
с дъжд и семена!

Този път вятърът е показан в по-различна роля. Той е твърде важен и полезен – разнася семената, довява дъжд, ободрява и разхладява (не като друг път и в повечето творби и за деца, когато вятърът е като немирник). Стихотворението образова конкретно и ясно децата, дава им познания и за много важната роля на вятъра в природата. Елементите, които са изброени, отново говорят за неразривната връзка в природата – сливат се заедно, за да изградят цялата природа – дъжд, семена, земя, вятър, връх, долина. Всеки има своето точно и важно място в общата картина на природата. Един елемент да липсва и картината няма да е цялостна и истинска.
От чутото момчето не е много уверено и затова задава въпрос:

Как така даряваш
семена и дъжд!

Ето още едно доказателство, че устойчиво в паметта на децата – вятърът – е немирникът, веселякът, шегаджията, който обича само да играе и да разиграва другите, да си устройва шеги. Доказва го и българският фолклор, особено с образно внушаемата поговорка “Вятър те вее на бял кон” или пък устойчивия израз – “вятърничав човек” (в смисъл на “несериозен”).
Вятърът отговаря, че е блъснал облаците и ги е накарал да тръгнат на път, за да донесат дъжд, а семената е откъснал, за да полетят. Т.е. като че ли малко насилствено, но необходимо действие. Чуло това, детето твърде бързо го осмисля и отговаря с думи-благословия:

- Духай, не преставай
в твойта висина!
Смело разпилявай
дъжд и семена!

Повелителността на формата прави впечатление. Тя е продиктувана от разбирането на детето за важността, че и то е част от това цяло. Цяло видимо и невидимо, осмислено като конкретно ставаща природна действеност, тъй необходима и за подрастващите, и за човека изобщо в природното движение и кръговратност.

БЕЛЕЖКИ

(1) Вж. А. Атанас Далчев. Нашата съвременна детска поезия. Сп. “Изкуства и критика”, 1942, год. V, кн. 4, с. 168-169; Атанас Далчев. Съчинения в два тома. Том втори. Проза. Издателство “Български писател”, София, 1984, с. 201-202.
Б. Атанас Далчев. Поезията и децата. Сп. “Изкуство и критика”, 1942, год. V, кн. 7, с. 291-297. Отговор на статията на Христо Радевски “За умисъла в детската поезия”. Сп. “Изкуство и критика”, 1942, год. V, кн. 5-6, с. 211-216. Тези статии могат да се открият още в книгите: Христо Радевски. Битки за утре. Избрани литературни статии и портрети. Издателство “Български писател”, София, 1979, с. 51-60; Атанас Далчев. Съчинения в два тома. Том втори. Проза. Издателство “Български писател”, София, 1984, с. 202-209.
В. Атанас Далчев. Умисъл и поезия. Сп. “Изкуство и критика”, 1943, год. VІ, кн. 1, с. 24-33. Отговор на статията на Христо Радевски “Още за поезията и децата”. Сп. “Изкуство и критика”, 1942, год. V, кн. 9-10, с. 389-401. Тези статии могат да се открият още в книгите: Христо Радевски. Битки за утре. Избрани литературни статии и портрети. Издателство “Български писател”, София, 1979, с. 61-81.; Атанас Далчев. Съчинения в два тома. Том втори. Проза. Издателство “Български писател”, София, 1984, с. 210-220.
Г. Атанас Далчев. Изкуството като творчество. Сп. “Изкуство и критика”, 1943, год. VІ, кн. 3, с. 140-142. Отговор на статията на Христо Радевски “По нашия спор”. Сп. “Изкуство и критика”, 1943, год. VІ, кн. 2, с. 70-75. Тези статии могат да се открият още в книгите: Христо Радевски. Битки за утре. Избрани литературни статии и портрети. Издателство “Български писател”, София, 1979, с. 82-91; Атанас Далчев. Съчинения в два тома. Том втори. Проза. Издателство “Български писател”, София, 1984, с. 220-223. Обратно в текста
(2) За играещия човек (а защо да не – и за играещото дете като асоциативно подсещане) в социалните, правните, икономическите и най-вече културни “пространства” виж реалните и кодирани научни търсения, смели откровения, идеи и откривателства на Йохан Хьойзинха в книгата му “Homo Ludens”, Издателство “Захарий Стоянов”, София, 2000, 328 с. Обратно в текста
(3) За възможностите на желаните и осъществими детски вълшебства чрез техните реални и нереални пътувания с невероятното им фантазно въображение в житейски и приказни пространства, за закономерностите в измислянето на приказни, стихотворни и други игри, които закономерности са открити от възрастните и се практикуват и от деца, и от възрастни, а и за много други “кодировки” от реалния и вълшебен свят на деца и възрастни може да разберете от книгата на Джани Родари “Граматика на фантазията. Увод в изкуството да измисляме истории.” Второ издание. Издателство “Наука и изкуство”, София, 1986, 244 с. Обратно в текста
(4) Вж. стихотворението “Облаче” от книгата на Димитър Светлин “Облачета на игрите”, 1982. Обратно в текста

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Далчев, Ат. Нашата съвременна детска поезия. – В: сп. Изкуство и критика год. V 1942 кн. 4, с. 168-169.
2. Далчев, Ат. Поезията и децата – В: сп. Изкуство и критика год. V 1942 кн. 7, с. 291- 297. Отговор на статията “За умисъла в детската поезия” от Христо Радевски – сп. Изкуство и критика год. V 1942 кн. 5-6, с. 211-216.
3. Далчев, Ат. Умисъл в поезията – В: сп. Изкуство и критика год. VІ 1943 кн. І, с. 24-33. Отговор на статията “Още за поезията и децата” от Христо Радевски – сп. Изкуство и критика год. V 1942 кн. 9-10, с. 389-401.
4. Станишев, Кр., Децата и поезията. – В: Перо от птица прелетна. С., 1981, с. 5.
5. Станишев, Кр., Синьото море. София, 1961.
6. Станишев, Кр., Смела звезда. София, 1965.
7. Станишев, Кр., Въртележка. София, 1967.
8. Станишев, Кр., Книжни лодки. София, 1967.
9. Станишев, Кр., Звездичка с крила. София, 1969.
10. Станишев, Кр., Тичай, слънце. София, 1969.
11. Станишев, Кр., Облак ранобуден. София, 1970.
12. Станишев, Кр., Славното пътуване на храбрата капка. София, 1970.
13. Станишев, Кр., Ключе за устата. София, 1971.
14. Станишев, Кр., Фенер вълшебен. София, 1973.
15. Станишев, Кр., Нужни-задружни. София, 1974.
16. Станишев, Кр., Птицата на твоя покрив. София, 1976.
17. Станишев, Кр., Врана с прана перушина. София, 1977.
18. Станишев, Кр., Кратки загадки. София, 1977.
19. Станишев, Кр., Знайни-незнайни. София, 1979.
20. Станишев, Кр., Перо от птица прелетна. София, 1981.
21. Станишев, Кр., Умно паяче. София, 1981.
22. Станишев, Кр., Верен брат бъди ми. София, 1982.
23. Станишев, Кр., Питанки-скританки. София, 1983.
24. Станишев, Кр., Шапка на жабка. София, 1983.
25. Станишев, Кр., Кой ще каже. София, 1984.
26. Станишев, Кр., Ни тук, ни там. София, 1984.
27. Станишев, Кр., Вълк във влак. София, 1985.
28. Станишев, Кр., Щур щурец. София, 1986.
29. Станишев, Кр., Лесна азбука. София, 1987.
30. Станишев, Кр., Сто стоножки. София, 1988.
31. Станишев, Кр., Празноглавче. София, 1989.
32. Станишев, Кр., Нищо нещо. София, 1989.